Историите, които ме научиха да живея

Приказка за затвореният чадър

Печат

Приказка за затвореният чадър

Имало едно време един чадър. Той бил особен с това, че винаги се разхождал прибран.

Не искал да се отваря, да го мокри дъжда, или да го пече силно слънцето. Чадърът много държал на външния си вид, бил от скъп сребърен плат и с дръжка от рядко дърво. Обичал да изтъква материалите си, но когато някой го помолел да се отвори, да се покаже целия, той категорично отказвал и си тръгвал.

– Ако се отворя, всяко нещо може да ме нарани – казвал на себе си той.

– Да не съм луд, ветровете могат да ме отнесат на непознато място, буря може да разкъса плата ми, а слънцето да ме изгори.

– Ако се отворя, някой може да забележи онази малка дупчица в плата ми, или да види онова кафяво петно от кафе, което моя стар господар ми остави, преди да си намери нов чадър.

Това били мислите и страховете на затвореният чадър, но той никога не ги споделял на никого. Вместо това, когато някой му предложел разходка или искал да го опознае повече, чадърът казвал, че е изморен, че няма време за това, или че е много зает с други неща.

Минавали дните и чадърът все повече се отдалечавал от другите. Все повече го било страх да приближи и заговори някого, започнал да се срамува и да се чувства несигурен.

Другите чадъри и хората го отбягвали, защото знаели, че той не иска да се отвори и да бъде истински. Така той започнал да осъжда всички, без да ги познава, обвинявал ги за своето нещастие. Казвал си на себе си:

– Аз ги знам всичките какви са, но никой не знае нищо за мен. Те са никакви, аз съм специален, не мога да си губя времето с тях, те не го заслужават. Само ако някой прилича на мен и мисли като мен, ще бъде мой приятел. Само ако някой направи нещо специално за мен.

Минало време, но така и не се появявал някой, който да прилича толкова на него. Чадърът започнал да чувства много тъга и постоянно се оплаквал, че няма приятели. Питал се:

– Защо никой вече не ме приблажава, защо всички ме отбягват и дори не ме поглеждат, защо никой не говори или играе с мен?

Един ден нашият герой седнал до брега на една река и отново започнал да плаче и да се самосъжалява.

– Хей! - извикал от водата закачлив глас. Пробвал ли си така като мен, да се носиш по водата, с дръжката нагоре?

– Какво - стреснал се нашият герой и видял един много шарен чадър пред себе си, който бил отворен и плувал с главата си надолу.

– Аз, аз.. не мога... така... - проплакал затвореният чадър.

– Ха, и аз ако съм като теб и си седя все на едно място, че и прибран и аз щях да плача.

– Аз...аз.. не искам да се отварям така, страх ме е - признал си накрая нашият герой.

– Ааа да, чувал съм, че като мислиш много и накрая идва някой си "Страх" - засмял се шареният чадър. – Гледай сега, аз просто скачам във водата и се оставям да ме носи реката.

– Ти си напълно луд - отговорил му затвореният чадър. Така не знаеш къде ще попаднеш, кой ще срещнеш. Всичко може да те нарани.

– Ха, сигурно си прав - отговорил шареният чадър. Ако очакваш такива неща, сигурно може и да ти се случат. Аз не го мисля толкова, просто се отварям за всичко, което е около мен - водата, слънцето, ветровете. Винаги ми показват нещо, което е важно за мен. Нека ти разкажа например за онзи ден. – Докато си плувах спокойно, изведнъж се зададе буря и ветровете ме отнесоха в краката на едно дете. То се хвана бързо за дръжката ми и се затича към дома си. През целият път, под дъжда това дете беше с мен и се смееше на глас:

"Какъв късмет имам да намеря този чадър" - повтаряше то. Когато стигнахме в  къщата му, детето ме остави близо до една печка да изсъхна. Никога не бях усещал такава топлина, дори и от слънцето. След това дойде и ми каза: "Ти ме спаси от голямата буря, сега и аз искам да направя нещо за теб. Взе някакви цветни неща и започна да рисува върху мен. От онзи ден - продължил разказа си шареният чадър, аз нося дъгата не само върху плата си, но и в сърцето си. Моите цветни петна ще ми напомнят за онова дете и за деня, в който съм му помогнал.

– И аз преди помагах на един човек - признал нашият герой. Но веднъж ме заля с кафе и след това си намери друг нов чадър. От тогава ме е срам от това петно и не искам да се отварям, другите да го виждат. Знам, че ще ми се смеят и никой няма да ме харесва.

– Стига си се оплаквал, ами дай да видя това петно от кафе - засмял се шареният чадър.

Нашият герой плахо се приближил и за първи път от няколко години се отворил целия. Целият се сковал и си мислел : "Какво ми става, това е такъв риск, пак ще ме изоставят, аз.. аз не трябваше да слушам този луд".

Когато го видял шареният чадър се провикнал: "Уау, приятелю, та ти си толкова необикновен. Трябва да се видиш отстрани. Петното ти от кафе, по-скоро е сърце от кафе. Вълшебно е!

– Наистина ли ти харесва? - почудил се нашият герой. - Винаги съм смятал това петно за мой недостатък. Винаги ме е било страх да го покажа.  А защо е с форма на сърце - не разбирам?

–Не го разбираш, защото до сега не си имал куража да го видиш отблизо и да го почувстваш, затварял си се в собствената си черупка. Вярвам, че твоето петно е с форма на сърце, защото е следа от нещо истинско. Времето, в което си бил с твоя господар, е времето, в което наистина си живял. Бил си  напълно отворен, готов да бъдеш с него и в хубавото и в лошото време. Споделял си с него, най-ценното, което имаш - подслона и подкрепата. Давал си пространство за мислите и срещите му, а твоята дръжка понякога е била най-вярната му опора.

– Но, той ме изостави, прекъснал го нашият герой. Заради онова глупаво петно от кафе.

Шареният чадър се засмял и отговорил:

– Ветровете са решили да му покажат нещо друго, да го отведат в друга посока. Нещо по-голямо от нас винаги ни движи на някъде. А ти, приятелю, не го вини, а погледни кафеното си сърце и ще разбереш къде е скрита любовта. Всеки може да си тръгне от живота ти, но това, което си преживял и споделял, никой не може да ти го отнеме. А сега ще ми направиш ли една услуга? - попитал шареният чадър.

– Каква? - учудил се нашият герой.

– Не чакай повече нещо, за да се отвориш, а запознай света с твоя отпечатък от кафе.

От този ден нашият герой посрещал радостно всеки непознат, но напълно забравил да изтъква сребърния си плат и дървената си дръжка. На тяхно място предлагал своя подслон и шарената си история.

Марта Демирева

Източник: http://www.martademireva.com/bg/blog/details/prikazka-za-zatvoreniat-chadur

 

Tuesday the 17th. Spiralata.net 2002-2019