Историите, които ме научиха да живея

Шаманска болест

Печат

Шаманска болест

 

 

Членовете на племето арапахо ликуваха с песни и танци около огромния огън, който бяха запалили. Червендалестата кожа на полуголите индианци, лъщеше, като медена жилка в сумрака, заграждащ  индианските им колиби. Огънят се извисяваше и свистеше, съскаше и разгръщаше огнените си езици, като лаком ненаситен змей. А, индианците отвръщаха на това състене с крясъци и възгласи, които се разнасяха из долината. Виковете им стигаха чак до Скалите на орела и сякаш със звукът си се опитваха да пробият хилядолетните скални образувания. Скалистата местност бе мястото, в която те вярваха, че бродят духовете на предците им. Там живееше историята им, която се прокрадваше измежду сенките на сипеите.

С церемонията, която извършваха те приветстваха новото начало, което опитваше да се да пробие на бял свят.. Цялото племе ликуваше от щастие. Всички танцуваха, пееха, радваха се, само в една от индианските колиби стояха две човешки фигури, които имаха различно поведение. Една фигура беше на стар побелял индианец, обсипан с татуси, които човек може трудно да различи. Но една от най-забележителните татуировки, която имаше на кожата си беше на птица с клюн, чиято глава наподобяваше греещо слънце. Дрехите, в които беше облечен този човек бяха по различни от останалите. Шарени, закичени с най-различни дранкулки, мъниста и накити. На врата си той носеше огърлица от кости, които бяха наплетени една върху друга. На главата си бе закачил няколко пера, чиито цвят и перушина се бяха позатрили или от времето или от жаркото слънце през деня. Този човек беше шаманът на племето. Неговото име беше Турия. До шамана лежеше в полу несвяст, с тресящо тяло младо момче на име на Икан.

Тялото на момчето се тресеше, сякаш по кожата му преминаваха вълни с ток, които го разтрисаха отново и отново. Ръцете, краката на момчето се бяха изпотили, а сърцето му биеше лудо, сякаш ще изскочи от гърдите му всеки момент. Мускулите му ту се стяга, ту се отпускаха.А тялото му гореше, макар и обляно в пот. Думите, които Икан на няколко пъти едва, едва споменаваше бяха само: "Страх ме е, не знам накъде отивам". В такъв момент старият магьосник хващаше ръката му и го окуражаваше "Никой не знае накъде отива, само когато стигне, тогава може да разбере. Продължавай синко. Докато не знаеш си на прав път. Довери се!"

След тези думи тялото на момчето започваше да се тресе още повече, докато не се появиха и викове, които сякаш бяха чужди, независимо, че излизаха от неговата уста. Образите и картините пред затворените очи на Икан се сменяха и на моменти той ту искаше да става да вика, да удря и да проклина целия свят, ту след това изпадаше в състояние на пълен екстаз. Макар и уплашен той усещаше, че някаква нова сила се влива в него, но не знаеше дали тялото му ще издържи на потока й. Това, което го караше да продължи това свое пътуване беше присъствието на шамана, радостните викове на племето и любопитството му какво се крие отвъд това, което виждат очите..

Шаманът знаеше, че за да достигне до светлината, човек е нужно да премине през най-тежки и черни участъци, в които витаят чудовищата зверовете на душата му. Чак, когато ги обуздае и опитоми, тогава той може да се възползва от силата им и да поеме по пътя на светлината. Ако душата се опита да пропусне мрака и зверовете, то тя ще загуби сила, с която да посрещне могъществото на светлината. А без сила светлината, изгаря, изпепелява отвътре онзи, който е дръзнал да прескочи принципите на Битието. Битката между зверовете и желанието на Икан да премине отвъд си личаха по червеното му лице и тялото, което неудържимо подскачаше и се извиваше, като змиорка, във всички посоки.

За сметка на това Турия изглеждаше някак облекчен. Tой знаеше, че щом момчето премине отвъд и се сдобие с просветлението, то самият той ще бъде привикан от предците си и ще напусне света на живите, за да потегли към онзи свят на духовете където болката, притеснението, страхът не съществуват.

Така наречената шаманската болест  или просветление, през което преминаваше Икан се случваше на малцина, само на онези, които съдбата даваше шанс да надникнат в живота отвъд материята. Там където нямаше граници, там където тялото се оставяше настрана, като стара животинска кожа и душата се танцуваше свободна измежду звездите.

"Продължавай синко, там където е най-тъмно, знай, че най-голяма сила ще откриеш." насърчаваше шаманът. На моменти повдигаше главата на момчето и му даваше да отпие от отвара от корени. Отвара, която провокираше още повече състояние на безвремие. "Пий, пий, растенията ще ти дадат сила. Използвай ги разумно и продължавай напред". При тези думи сякаш тялото на Икан започна да се друса още повече. Виковете станаха още по-раздирателни, а танцът и възгласите на останалите индианци отвън стана още по-настъпателен. Те подкрепяха духа на момчето, в пътешествието, което то бе дръзнало да предприеме. Пътешествие в сенките, измежду пространствата, там където душата се връщаше преждевременно и възкръсваше отново..

Шаманската болест бе болест, в която човек се отърсва от ограниченията на тялото, а същевременно в  съзнанието му настава хаос. Мислите и емоциите започват да се люлеят, точно както вятъра движи тревите. Привидно в човек няма стабилност в материалния свят, всичко се случва навътре, там където очите не са способни да видят, там където сърцето и пулсът  нямат значение. Там където човекът се срещаше с ужаса и е нужно да намери сили да го надмогне, за да стигне сви да прокара светлината през себе се. 

Шаманът започваше да пее някаква стара индианска песен. Думите му едва се различаваха. Песента наподобяваше на нещо, като заклинание, което изричаше. Продължаваше да го пее и същевременно поклащаше тялото си в ритъма на думите и звуците, които създаваше. Явно това имаше някаква връзка със състоянието на момчето, защото по едно време Икан спря да се тресе. Лицето му пребледня, а тялото,у  стана безжизнено и бледо, точно като мъртво. Песните и танците идващи отвън също спряха.

"Душата се отдели от тялото и пое към дома си"- провикна се Турия.  Това накара всички индианци  да коленичат и да започнат да се молят. Те се молеха душата  на Икан  да събира богатства, да събира знание, но да ги върне тук на Земята, в племето.  Притесняваше ги това, че е имало  случаи, в които душите поради алчността си се залисват по богатствата в отвъдното и оставят тялото и съдбата си да линеят недовършени в земното царство. 

Молитвата на племето се смяташе за връзката, за сребърната нишка, която напомняше на душата, че е чакана, желана, обичана. Турия започна да се моли също. Спомняше си за своето пътешествие и преминаване през царството на сенките, за силата, която му се даде, за да може да издържи на мощта на светлината. Тогава той едвам, едвам се завърна. Това, което го върна беше неговия дух пазител, които му се яви и го насърчи да изживее до край животът си долу на Земята. Макар и труден и непосилен за мнозина животът на Турия беше подвиг. Той беше парализиран от кръста надолу. Едвам, едвам се движеше, но въпреки това продължаваше да дава надежда на народа си.

Турия вътрешно се молеше душата на Икан да направи всичко възможно, за да се завърне обратно. Време беше старият шаман да се оттегли и да остави завета на племето в по-млади ръце. Разбира се обучението на момчето щеше да трае някакво време, но Турия знаеше, че истинското знание не се предава. То или ти се дава или не ти се.

Минаха часове. Времето се точеше, а звуците, сякаш бяха заспали. Зората започваше да пропуква сумрака, които се беше насъбрал, като пепел, покриваща небето. В селото цареше тишина, единствено от към прериите се чуваше гласа на койота, който подсказваше, че все пак някъде в пустошта има нещо живо.

„Размърдва се, завръща се" - радостно се провъзгласи старецът. А цялото племе започна да вика от щастие. С изгрева на новото слънце се събуждаше една стара душа. Шаманската болест бе калила волята и бе събудила истинската сила на душата, която реши да не бъда алчна, а да сподели всичко научено и преживяно със собствения си народ. Пръстите, краката, ръцете на Икан бавно се раздвижваха, а Турия го приветства "Завръщането ти, говори за сила, която си събрал и си готов да споделиш синко. Това бе твое решение, което бе съдбоносно за целия ни народ. Това,което те  и запази жив, докато преминаваше отвъдното бе желанието да споделяш, не да притежаваш".  

Икан бавно отвори очи се надигна се и седна. Поглеждайки в очите му Турия видя онзи блясък, който бе присъщ на човек преживял смъртта. Човек, които знае, че смъртта е толкова сладка и приятна, че  с опиянението си може да те отскубне от живота. Но въпреки преживяването на това чувство, на този екстаз душата на Икан бе избрала завръщането и трудният път, пътят на живота. Това показваше силата на човека, да се отскубне от благото, мекото, привидно лесното и да поеме по трънливия път на болката и търсенето на знание.

"Шаманска болест, шаманска болест" - повтаряха си двамата и се смееха на глас. Икан вече възвръщаше жизнеността си, въпреки, че си личеше изтощението по тялото и по осанката му. Но настроението им вече беше променено. Членовете от племето гледаха с уважение и възхищение, човека, които опитоми зверовете. Човекът, които не се изгуби там където няма път, няма стъпки, там където е нужно да продължаваш, дори без да знаеш, накъде отиваш...

Слънцето се показваше из зад планините. Лъчите му падаха над онези древни скали, в които от радост дори играеха сенките на предците. Турия и Иканбавно науснаха палатката. Пред цялото племе старият шаман свали огърлицата си от кокали и я предаде на младока.

-"Сега животът ти започва отново. Ти си усетил какво е там отвъд и знаеш, че е много примамливо, защото там няма болка, няма страх. Живей разумно и използвай силата си, за да помагаш на хората. Запазиш ли я само за себе си, то зверовете ще те засмучат  и душата ти  ще кръжи хилядолетие наред над планините в търсене на изход. Бъди разумен!" - насърчи го шаманът. "Ще се опитам, ще се опитам шамане" - отговори със сигурен глас момчето. 

Всички приседнаха и се вгледаха в оранжево, приятно жълта светлина на  слънцето, което едвам, едвам се изкачваше по хребета на планината. Огънят и змеят, който бушуваше в него се беше окопитил. Сякаш и той беше разбрал, че за да продължи да живее му бе нужно да се смири, да оттегли парещите си талази и да ги събере в няколко малки въглена.

Турия разбърка с тоягата си въглените. А думите, които изрече се запечатаха в съзнанието на всеки. "Ние хората сме точно, като тези въглени. Толкова малки и неугледни, а такава сила таим в себе си. Внимавайте! Не се пазете от огъня или от смъртта, а се пазете от онова, което таите в себе си. То може да ви разпали, но може и да ви изгаси завинаги." - отсече старецът преди отново да се възцари звука на тишината.

 

Източник: http://stefangrekov.blogspot.bg/2017/05/blog-post_89.html

Saturday the 18th. Spiralata.net 2002-2017