Историите, които ме научиха да живея

Земята на Синьото Цвете

Печат

Земята на Синьото Цвете от Франсис Ходжсън Бърнет (1849 – 1924)

(The Land of the Blue Flower by Frances Hodgson Burnett (1849 – 1924))

 

ЧАСТ ПЪРВА 

Земята на Синьото Цвете не се наричаше с това име, докато високият, силен, красив Крал Амор не слезе от замъка си на планинския зъбер и не започна да управлява. Преди това време тя се наричаше Земята на Крал Мордред и тъй като първият Крал Мордред беше свиреп и жесток крал, това беше едно мрачно име.

Няколко седмици преди да се роди Амор неговият слабохарактерен, егоистичен баща – чието име също беше Крал Мордред – беше убит докато ловуваше, а неговата красива майка с ясните очи умря, когато той беше само на  няколко часа. Но по-рано същия ден тя изпрати да й доведат нейния уважаван приятел и учител, който  - говореше се – бил най-старият и мъдър човек на света и който много отдавна беше изчезнал в една пещера в планината, за да не вижда повече глада, безредието и омразата в страната, които се разпространяваха долу в равнините.

Той беше удивителен стар човек, почти великан на височина, и имаше великолепни сини очи като дълбока морска вода. Те също бяха ясни очи – както очите на красивата кралица – изглежда, че те виждаха всички неща и не задържаха в дълбините си дори едничка мисъл, която не беше красива и велика. Хората се бояха малко от него, когато го виждаха да крачи величествено по улиците. Те нямаха друго име за него и го наричаха Древния.

Прекрасната кралица отдръпна встрани бродираната завеса на нейното легло от злато и слонова кост и му показа мъничкото бебе, спящо до нея.

„Той е роден Крал – рече тя – никой не може да му помогне, освен теб.”

Древният погледна детето.

„Той има дълги и силни крайници. Ще стане един велик Крал.” – каза той.

„Дай ми го.”

Кралицата подаде малкото новородено в ръцете му. „Отведи го бързо, преди да е чул хората да се карат пред вратите на двореца” – рече тя. „Отведи го в замъка на планинския зъбер. Задръж го там докато не порасне достатъчно, за да слезе и да бъде Крал. Когато слънцето потъне зад облаците, аз ще умра, но ако той е с теб, ще научи онова, което кралете трябва да знаят.”

Древният взе детето, загърна  го в своята дълга сива мантия и закрачи величествено през портите на двореца, през грозният град и отвъд над равнините до планината. Когато започна да изкачва стръмните й страни, слънцето залязваше и обагряше в златно-розово големите скали, дивите цветя и храстите, които растяха навсякъде, така че сякаш нямаше никакъв път. Но Древният знаеше своя път навсякъде по света – нямаше нужда от път да го води. Той се изкачваше и изкачваше, а малкият Крал Амор спеше сладко в гънките на сивата му мантия. Най-накрая той стигна билото и си проправи път през джунглата от усукани пълзящирастения, целите обсипани с бледи пъпки със сладък аромат, застана и се вгледа в замъка, който беше разположен на най-горният зъбер и гледаше над планинския ръб към морето , небето и ширналите се равнини отдолу.

Небето беше тъмно синьо сега и обсипано с милиарди звезди. Всичко беше толкова тихо, че светът изглеждаше на хиляди мили далеч, а грозотата и нищетата,и хората, които се караха, изглеждаха като неща, които са илюзия. Свеж хладен вятър се носеше около тях, когато Древният взе  Крал Амор от гънките на мантията си и го положи на килима от ароматен мъх.

„Звездите са съвсем близо – рече той. Събуди се, млади Кралю, и виж колко близо са те, и знай, че те са твои братя. Твоят брат вятърът донася до теб дъха на твоите братя дърветата. Ти си у дома.”

 Тогава Крал Амор отвори очи и когато видя звездите в тъмната синева над себе си, той се усмихна и въпреки че не беше навършил още и ден, той замахна с ръка и тя докосна челото му.

„Като Крал и войник той ги поздравява – рече Древният – макар и да не знае, че го е направил.”

Замъкът беше огромен и великолепен, въпреки че бе изоставен от сто години. От три поколения кралските му собственици нямаха желание да погледнат света от високи места. Те не знаеха нищо за вятъра, дърветата и звездите; те живееха в равнините в своите градове, ловуваха, буйстваха и налагаха тежки данъци на злочестите си поданици. А замъкът преминаваше през своите лета и зими сам. Той имаше крепостни стени и кули, които се извисяваха в небето, имаше и голяма банкетна зала, и помещения за стотици гости, и място за хиляда въоръжени мъже, а дворът беше достатъчно голям, за да се организира турнир в него.

Сред неговите широки пространства и великолепие малкият Крал Амор живееше сам – единствено в компанията на Древния и на също толкова стар слуга. Но те знаеха тайна, която ги бе поддържала млади, въпреки годините, през които бяха преминали. Те знаеха, че са братя на всички неща по света и че човек, който никога не познава гневна или злобна мисъл, не може никога да има враг. Тя бяха силни, почтени и мъдри и най-дивото животно спираше, за да ги поздрави, докато преминава, а те разбираха езика му, когато заговореше. Тъй като не хранеха никакви тъмни мисли в умовете си, те не познаваха никакъв страх. А тъй като не се страхуваха, дивите същества също не изпитваха страх и речта на всеки бе ясна за другия.

Всяка сутрин те излизаха на крепостните стени в зори, за да видят как великолепното слънце изгрява бавно над пурпурното море. Едно от първите неща, които детето Крал Амор запомни в своя живот – и той го помнеше винаги – бе един зазоряващ се ден, когато Древният го събуди нежно, загърна го в дългата си сива мантия и го понесе по извиващото се и тясно каменно стълбище, докато най-накрая те стъпиха на върха на огромния замък, който на малкото същество изглеждаше толкова висок,  че съвсем се приближаваше до прекрасното небе.

„Слънцето ще изгрее и ще събуди света.” – рече Древният.

„Млади Кралю, наблюдавай това чудо.”

Амор повдигна малката си главица и погледна. Той едва беше започнал да разбира нещата, но обожаваше Древния и всичко, което казваше и правеше.

Далеч под планинския зъбер се простираше морето. През нощта, когато спеше, то изглеждаше тъмно синьо или виолетово, но сега то бавно променяше цвета си. Небето също се променяше – ставаше все по-бледо и по-бледо – после стана малко по-ярко – също и морето. След това лек проблясък пропълзя над земята и водата и всички малки носещи се облачета се обагриха в розово. Крал Амор се засмя, защото се чуваха птичи гласове в дърветата и храстите, нещо блестящо златно се издигаше над ръба на океана и искряща светлина танцуваше по вълните. То се издигаше все по-нависоко и по-нависоко и ставаше толкова заслепяващо и прекрасно, че той замахна с малката си ръка и извика от радост. В следващия миг се сепна, защото край него се разнесе силен шум и биене на мощни криле, докато огромна птица се издигна от зъбера наблизо и се зарея нависоко в сияещите утринни небеса.

„Това е орелът, който е наш съсед” – рече Древният. „Той се събуди и отиде да поздрави слънцето.”

И докато малкият Крал стоеше изправен, очарован, той видя, че от заслепяващия блясък на ръба на света изскочи топка от живо злато и огън, и дори той знаеше, че слънцето е изгряло.

„ В зори на всеки ден то се извисява така” – рече Древният.

„ Нека заедно наблюдаваме и аз ще ти разкажа истории  за това.”

Така те стояха на крепостната стена и истории бяха разказани. Те бяха истории за малки семенца, лежащи скрити в тъмната земя, очакващи златната топлина на слънцето да ги привлече навън за живот, докато покрият разораните полета с вълни от пшеница, за да бъде направен хляб за света; те бяха истории за семена на красиви цветя, затоплени и подхранвани, докато се разтворят в ароматен цъфтеж, те бяха истории за корените на дървета и богатите сокове, извличани нагоре от топлината, докато огромни клони и обилна зеленина се полюшват в летния въздух; те бяха истории за мъже, жени, и деца, вървящи с лека стъпка и радостни – заради златото на слънцето.

„Всеки ден то стопля, всеки ден то привлича, всеки ден то подхранва и дава живот. И има много, които забравят чудото на това. Вдигни високо главата си,  докато вървиш, млади Кралю, и често поглеждай нагоре. Никога не забравяй слънцето.”

При всеки изгрев те ставаха и наблюдаваха заедно чудото на деня; и първия път, когато небето натежа от сиви облаци и слънцето не подскочи нагоре иззад ръба на света, Древният рече:

„Горящото злато е зад снижаващото се сиво и пурпурно. Облаците са натежали от нежен дъжд. Когато се разкъсат, те ще паднат като потоци или удивителни бури и жадната земя ще ги изпие. Зърното ще ги изпие, а също семената и корените, и светът ще бъде радостен и богат със свеж живот; изворите ще избликнат като кристал, а поточетата ще ромолят през зеленината на горите. Местата за поене на добитъка ще бъдат пълни и чисти, мъже и жени ще се чувстват отпочинали и освежени. Вдигни високо главата си, когато вървиш, млади Кралю, и често поглеждай нагоре. Никога не забравяй облаците.

Така, чувайки тези неща всеки ден, Крал Амор научи смисъла и на слънцето, и на облаците и обичаше, и се чувстваше брат и на двете.

Когато за първи път видя буря, Древният го отведе до крепостните стени отново и заедно те наблюдаваха тъмните облаци да изливат потоците си, докато техния пурпур беше разкъсван от копията на светкавиците; и гърма се търкаляше и разбиваше и изглеждаше, че разкъсва на парчета неща, които никое човешко око не може да види; и вятърът ревеше около замъка на планинския зъбер и се удряше в кулите му, подхвърляше клоните на най-високите дървета и изсипваше вихрени потоци дъжд върху земята – а Крал Амор стоеше изправен и силен като малък войник, въпреки че се чудеше къде са малките птички и дали орелът е в своето гнездо.

Всред цялото вълнение Древният стоеше спокоен. Той изглеждаше по-висок от всякога в дългата си сива мантия, а странните му очи бяха дълбоки като морето.

Най-накрая той рече с бавен, спокоен глас: „Това е гласът на мощта, която хората не познават. Никой човек все още не е разбрал, въпреки че тя говори. Вслушвай се. Остави душата си да притихне. Слушай, млади Кралю. Дръж главата си високо, докато вървиш и често поглеждай нагоре. Никога не забравяй бурята.”

Така Кралят се научи да обича бурята и да бъде едно с нея, без да се страхува.

Но може би защото той бе положен на ароматния мъх и без да знае ги бе поздравил в първата нощ на живота си – той се чувстваше най-близък и обичаше най-много своите братя звездите.

Всяка ясна нощ през най-ранните години на Краля Древният го отнасяше до крепостните стени и го оставяше да заспи под сияещото множество. Но първо той се разхождаше, държейки го в прегръдките си или седеше с него в прекрасната тишина, понякога разкривайки му чудеса с тих глас, понякога не изричайки и дума, само се вглеждаше спокойно във високите небеса отгоре, като че звездите му говореха и му разказваха за съвършения покой.

„Когато човек задълго се вгледа в тях – рече той – се успокоява и забравя дребните неща. Те отговарят на въпросите му и му показват, че неговата земя е само един от милионите светове. Остави душата си да притихне и се вглеждай нагоре често, така ще разбереш речта им. Никога не забравяй звездите.”

 

ЧАСТ ВТОРА

И така, докато детето Крал растеше ден след ден, светът се изпълваше все повече и повече с чудеса и красота. Имаше ги слънцето и луната, бурята и звездите, изливащите се потоци на дъжда, стръковете на растящите неща, полетът на орела, песните и гнездата на малките птички, сменящите се сезони и работата на великата кафява земя, даваща своята реколта и плодове.

„Всички тези чудеса в един свят и ти – един човек в него.” – каза Древният. „Дръж високо главата си, докато вървиш, млади Кралю, и често поглеждай нагоре. Никога не забравяй и едно едничко чудо измежду всички тях.”

Той не забрави нищо. Той живееше, гледайки всички неща със своите големи, ясни, радостни очи. На своя планински зъбер той никога не чу дребнава или некрасива дума, нито пък знаеше за съществуването на враждебност или груба мисъл. Веднага щом порасна достатъчно, за да излиза сам, той се скиташе из великата планина и не се страхуваше нито от буря, нито от дивите зверове. Лъвове с буйни гриви и техните лъвици се приближаваха и се отъркваха в него, тъй както техните събратя се бяха галили о младия Адам в Райската градина. През ума му никога не беше минавала мисълта, че те не са му приятели.

Той не знаеше, че има хора, които убиваха техните диви братя. В огромния двор на замъка той се научи да язди и да показва чудеса от сила. Тъй като никога не се бе учил да се страхува, той никога не изпитваше страх, че няма да може да направи нещо. Той израсна толкова силен и красив, че когато беше 10-годишен, той беше висок като юноша на шестнайсет, а когато беше на шестнайсет, той вече беше като млад великан. Това беше така, защото той бе брат на бурята и живееше близо до силата и великолепието на звездите.

Само веднъж, когато беше на дванайсет, нещо странно и болезнено му се случи. От царството му долу в равнините му беше изпратен красив млад кон, който бе отгледан за него. Никога такова изключително животно не беше се раждало в кралските конюшни. Когато беше доведен в двора на замъка, очите на момчето Крал засияха от радост. Той прекара по-голямата част от сутринта в упражнения и скокове над препятствия. Древният в своята стая в кулата чуваше виковете му на въодушевление и окуражаване. Най-накрая Кралят излезе, за да го изпита по извиващите се планински пътеки.

Когато се върна, веднага отиде в стаята в кулата на Древния, който щом повдигна очите си от своята голяма книга, се вгледа мрачно в него.

„Нека се изкачим на крепостните стени” – каза момчето. „Трябва да поговорим”.

Те отидоха и когато застанаха, загледани в света отдолу, с тюркоазеното небе над тях, очите на Древния станаха още по-мрачни.

„Кажи ми, млади Кралю.”

„Нещо странно се случи” – отговори Крал Амор. „Почувствах нещо, което никога преди не съм чувствал. Яздех коня си из полето на платото и той видя нещо, край което отказа да премине. Беше млад леопард, който ни наблюдаваше от едно дърво. Моят кон се изправи на задните си крака и изпръхтя. Не искаше да ме слуша, запристъпва назад и започна да обикаля. Напразно се опитвах да го придумам и изведнъж, когато видях, че няма да мога да го накарам да ми се подчини, това странно ново чувство изпълни цялото ми тяло. Стана ми горещо и знаех, че лицето ми е алено, сърцето ми биеше по-бързо и кръвта като че завря във вените ми. Изкрещях груби, грозни звуци – забравих, че всички неща са братя – издигнах ръката си, свих я в юмрук и заудрях коня си отново и отново. Вече не го обичах, чувствах, че той вече не ме обича. Все още се чувствам сгорещен, уморен и тежък от това. Вече не чувствам радост. Болка ли беше това, което почувствах? Никога не съм чувствал болка и не знам. Болка ли беше?”

„Това е било още по-лошо нещо” – отговори Древният. „Било е гняв. Когато човек е обзет от гняв, той има отровна треска. Той губи силата си, губи властта над себе си и над другите, той пилее време, в което можеше да постигне онова, което най-много е желаел. НЯМА ВРЕМЕ ЗА ГНЯВ В ТОЗИ СВЯТ.”

Така Крал Амор научи за безполезността на гнева, защото те дълго стояха на крепостните стени, докато Древният му разказваше как неговата отрова работи във вените и отслабва и най-силния мъж, докато не се превърне в глупак. Тази нощ Амор легна под небето, загледан в милиардите си братя, звездите, черпейки покой от тях.

„Ако легнеш през нощта на крепостните стени и мислиш само за покоя и звездите, ти ще забравиш гнева си и неговата отрова ще отмре. Ако поставиш в ума си красива мисъл, тя ще заеме мястото на злата. Няма място за тъмнина в ума на оня, който мисли само за звездите.” Това му каза Древният.

На платото в подножието на зъбера, на който се издигаше замъка, имаше прекрасни, оградени със стена градини. Тъжната млада Карлица на първия Крал Мордред ги беше посадила, а след нейната смърт те бяха оставени да подивеят.  Откакто бебето Крал Амор беше доведено на планинския връх, Древният и неговият помощник ги бяха накарали да цъфтят отново. Веднага щом порасна достатъчно да държи малка лопата, Амор работеше в лехите. Всякакви неща растяха за него, сякаш докосването му беше магия; птици, пчели, и пеперуди пърхаха около него докато работеше. Той знаеше какво нашепваха пчелите и накъде отлитаха, за да се натоварят с мед; пеперудите кацаха по ръцете му и го учеха на странни неща. Птиците му разказваха за пътешествията си и му носеха семена от далечни страни, които той посаждаше в своята градина и които разцъфваха в изумителни цветове. Една лястовица, която много го обичаше, и която бе виждала много прекрасни земи, веднъж му донесе семенце от тайната градината на един император, която никой, освен четирима от робите му, не беше виждал. Тези роби бяха родени в градината и никога нямаше да я напуснат докато са живи.

Крал Амор посади семенцето. То израсна и се превърна в най-красивото синьо цвете, което светът някога беше виждал. Синият му цвят беше толкова чист и изящно наситен, че беше истински екстаз да го наблюдаваш. Цветовете му висяха от високо стъбло и през първата си година то даде хиляда семена. Всяка година Амор посаждаше нови цветя и всяка година те порастваха все по-високи и все по-прекрасни и цъфтяха по-дълго време. Когато летният вятър подухваше, той понасяше облаци нежно ухание, което понякога се носеше под планината, докато окаяните жители на Земята на Крал Мордред забравеха караниците и мизерията си и дори повдигаха натежалите си глави, за да вдишат аромата и да се запитат един друг какво се правеше горе на планината. Всяка година Крал Амор събираше семената и ги складираше в една неизползвана кула на своя замък.

Все по-висок и по-силен порастваше той и с всеки ден по-мъдър и по-красив. Всяко растение, всеки плевел, всяко четирикрако, всеки вятър, всяка звезда на небето го учеха на чудесата си и на своята мъдрост.  Очите му бяха толкова великолепни в своята прямота, че когато погледнеше някой човек, сякаш четеше душата му и повеляваше на истината му да му отговори. Той беше толкова могъщ, че можеше да счупи желязна пръчка на две с ръцете си.

Когато стана на двайсет години, Древният го отведе на крепостните стени и му даде силен бинокъл и му каза да погледне надолу към столицата в равнината и да види какво се прави там.

„Виждам много хора, събрани на тълпи.” - каза Амор, след като беше наблюдавал известно време.”Виждам ярки цветове и развяващи се флагове и триумфални арки. Сякаш някаква голяма церемония се подготвя.”

„Хората се подготвят за коронацията ти.” – каза Древният. „Утре ти ще бъдеш отведен долу и ще бъдеш провъзгласен за Крал. За да можеш да управляваш кралството си, аз те научих да познаваш всички чудеса на света и ти показах, че нито едно нещо не е безполезно, освен глупостта и обиждащата мисъл. Онова, което научи от своите братя тук, слез от планината и научи на него братята си там долу. Ще видиш неща, които не са красиви и такива, които са нечисти, но дръж главата си високо, докато вървиш, млади Кралю, и никога не забравяй слънцето, вятъра и звездите.”

На себе си, докато го наблюдаваше, Древният рече: „Когато застане пред тях, те ще го помислят за млад бог.”

На следващата сутрин великолепна процесия се изви блестяща нагоре по планинския път до замъка. Имаше принцове, благородници и водачи. Ярки цветове сияеха в облеклото им и величествени флагове се вееха над тях, музика от златни и сребърни тромпети ги съпътстваше, докато яздеха, а техните многобройни последователи крачеха отзад.

Древният в своята дълга сива мантия стоеше край Крал Амор на широката каменна тераса, охранявана от изваяните си статуи на лъвове.

„Това е вашият Крал, о, народе!” каза той.

И когато хората погледнаха, стана така, както той беше казал, че ще бъде. Те се отдръпнаха леко и се вгледаха със страх, а много от тях паднаха на колене. Помислиха си, че виждат красив млад великан и бог. Но той беше само прекрасен и могъщ млад мъж, който никога не бе познавал тъмна мисъл и и беше живял близо до своите братя звездите. Конят му, украсен със златни юзди, беше доведен и той беше отведен надолу по планината, през портите на столичния град на своето кралство. Той пожела Древния да язди до него.

Докато яздеше до мястото на коронацията, той видя неща, които никога не бе виждал преди. Независимо от украсите от бродирана коприна и кадифе, които висяха по фасадите на богатите хора, той зърна мръсни странични улички, мизерни алеи, порутени сгради. Той видя окаяни малки деца, които се разбягаха като плъхове в дупките си, докато той приближаваше, а жалки порочноизглеждащи мъже и жени се биеха един с друг за място в тълпата. Остри, нещастни лица надничаха иззад ъглите към него и никой не се усмихваше, защото всеки мразеше или не се доверяваше на съседа си, и те се страхуваха и не харесваха младия Крал, защото всички Крале Мордред бяха зли и егоистични, а той беше техен наследник.

Когато видяха, че той беше толкова висок и могъщ и държеше красивата си глава така нависоко, често поглеждайки нагоре, те се уплашиха още повече от него; докато техните глави бяха наведени надолу, те не виждаха нищо освен мръсотията и праха под краката си или караниците около тях, така че техните умове бяха изпълнени със страхове и грозни мисли и те веднага започнаха да се страхуват от него и да го подозират, че е много горд. Той можеше да стори двойно повече зло от другите Крале, казваха те, тъй като бе двойно по-силен и двойно по-красив. Беше в природата им първо да мислят зло за всяко нещо или всеки човек и да се страхуват от всички неща от самото начало.

Принцовете и благородниците, които яздеха в процесията, се опитваха да попречат на Крал Амор да види окаяно изглеждащите хора и неподдържаните улици. Те посочваха палатите и украсите и красивите дами, хвърлящи цветя по пътя му от балконите. Той хвалеше цялото великолепие и поздравяваше балконите, гледайки нагоре с толкова блестящи и усмихващи се очи, че дамите за малко да се хвърлят след цветята си и да завикат, че никога, никога преди не е бил коронясван толкова красив млад Крал.

„Не гледайте към простолюдието, Ваше Величество” – каза министър- председателят – „Те са зла, раздразнителна пасмина от безполезни бунтовници и крадци.”

„Не бих гледал към тях” – отговори Крал Амор – „ако знаех, че не мога да им помогна. Няма време за гледане на тъмни неща, ако човек не може да ги направи по-светли. Аз гледам към тези, защото има нещо, което да се направи. Все още не знам какво.”

„Има такава омраза в очите им, че единствено ще ви разгневят, Сър” – каза красив млад принц, който яздеше наблизо.

„Няма време за гняв” – каза Амор, държейки коронованата си глава високо.

„Това е безполезно нещо.”

След залез имаше голям банкет, а след него голям бал и придворните и принцовете се наслаждаваха на красотата и грацията на новия Крал. Той беше много по-сияен и по-очарователен от който и да е от Кралете Мордред преди. Смехът му бе изпълнен с веселие и хората, които стояха до него, се чувстваха по-щастливи, въпреки че не знаеха защо.

Но когато балът беше в разгара си, той пристъпи в центъра на залата и заговори високо на великолепната компания.

„Видях широките улици и палатите и всичко, което е красиво в моята столица.” – каза той – „Сега трябва да отида до тесните и до тъмните улици. Трябва да видя нещастните хора, сакатите, окаяните, пияниците и крадците.”

Всички се надвикваха и протестираха. Тия неща те бяха скривали от него; казаха, че кралете не бива да ги виждат.

„Аз ще ги видя.” – каза той с усмивка, която беше красива и странна.

„Тръгвам сега, пеша и непридружен с изключение на моя приятел Древния. Нека балът продължи.”

Той закрачи сред блестящата тълпа заедно с обгърнатия в сива мантия Древен до себе си. Той все още носеше короната си на главата, защото желаеше неговите хора да знаят, че техният Крал е дошъл при тях.

Те преминаха през тъмни и отвратителни места, през тесни улици и задни алеи и дворове, където хората се разбягваха като плъхове, също както децата просяци го бяха направили през деня. Крал Амор нямаше да може да ги види, ако не бе донесъл със себе си ярък фенер, той го държеше нависоко във въздуха над изправената си глава. Светлината, сияеща върху красивото му лице и короната му, го правеше да изглежда повече от всякога като млад бог и великан, а хората се свиваха ужасени пред него, питайки се един друг какво би направил такъв Крал на окаяници като тях. Само няколко много малки деца му се усмихваха, защото той беше толкова млад, сияен и прекрасен. Никой в черните дупки и ъгли не можеше да разбере защо един Крал би дошъл да се разхожда измежду тях в нощта на коронацията си. Повечето от тях мислеха, че на следващата сутрин той ще заповяда всички те да бъдат избити, а домовете им изгорени, защото той не може да ги мисли за нищо друго, освен паразити.

Веднъж докато минаваше през тъмен двор, един луд се стрелна на пътя му, размахвайки юмрук.

„Ние те мразим! – изкряска той – Ние те мразим!”

Живеещите в двора си поеха дъх с ужас, чудейки се какво ще се случи. Но високият млад Крал застана, вдигнал фенера си над главата и се взря в лудия с дълбоко замислени очи.

„Няма време за омраза в света” – каза той – Няма никакво време.”

И после отмина.

Изразът на дълбока замисленост бе на лицето му през часовете, в които крачеше напред, докато видя всичко, което беше дошъл да види.

На следващия ден той язди обратно към планината до своя замък на зъбера и когато нощта падна, той легна на крепостните стени под небето, както беше правил толкова много нощи. Нежният вятър подухваше около него, докато се взираше в звездите.

„Аз не знам, братя мои.” – каза им той – „Кажете ми.” И той лежеше мълчалив, докато великият сладък покой на нощта сякаш изпълни душата му и когато звездите започнаха да избледняват, той спеше в щастлив мир.

Хората в царството му в равнината чакаха, чудейки се какво ще направи той. През следващите няколко дни те се караха и се мразеха един друг повече от всякога. Богатите - защото те всички искаха да спечелят благоволението му и всеки ревнуваше от другия; бедните – защото се страхуваха от него и всеки човек го беше страх, че съседът му ще го предаде за неща, които е правил в миналото си.

Само две момчета, работещи заедно в полето, след като бяха спрели, за да спорят и да се бият, едното от тях изведнъж спря, спомнило си нещо и каза странно нещо със странен глас:

„Няма време за гняв. Няма никакво време.” И като започна отново да работи, другото момче направи същото и когато завършиха задачата си да плевят, те си поговориха и си спомниха, че когато се бяха карали предишния ден, не бяха завършили задачата си въобще, не им бяха платили и си бяха отишли насинени вкъщи от ударите, които си бяха разменили и нямаха вечеря.

„Не, няма никакво време” – решиха те.

В началото на следващата седмица имаше слухове, че е приет странен закон – най-странния на света. Той беше нещо за едно Синьо Цвете. Какво общо имаха законите с цветята? Хората се караха какво би могъл да означава един такъв закон. Ония, които мислеха първо за зли неща и страхове, започнаха да казват, че в градините на богатите хора ще бъде посадено Синьо Цвете, чийто парфюм ще отравя всички бедни.

Единствените, които не се караха, бяха двете момчета и техните приятели, които вече бяха започнали да употребяват един вид парола – „Няма време за гняв.” Един от тях, който беше умен, добави нова идея към израза.

„Няма време за страх!” – извика той в полето. „Нека продължим с нашата работа.” И те завършиха задачата си рано и играха игри.

Най-накрая една сутрин беше известено, че новият Крал ще даде пир на открито за всички хора. Щеше да се състои в равнината извън града и той самият щеше да възвести на всички Закона на Синьото Цвете.

„Е, сега ще узнаем най-лошото.” – ръмжаха и трепереха Страхуващите се, докато се тътреха към равнината, а момчетата, които използваха паролата ги чуха.

„Няма време да се мисли за най-лошото!” – извика умното момче, колкото му стигаше гласа – „Няма никакво време. Ще закъснеем за пира.”

И няколко човека всъщност се обърнаха и се заслушаха, защото имаше висок, силен и весел звук в гласа му – звук, какъвто не беше чуван преди в Земята на Крал Мордред.

Равнината беше покрита с гъста зелена трева, красиви дървета растяха по нея. Имаше богато украсена платформа за стола на Крал Амор от злато и слонова кост, но когато хората се събраха наоколо, той се изправи пред тях – красив млад великан с очи като неподвижни звезди и изправена високо глава. И той прочете закона си с глас, който колкото беше прекрасен, беше чут от всеки мъж, всяка жена и дете – дори от малкия сакат, свил се сам на тревата в самия край на тълпата, който не очакваше да чуе или види нещо.

Ето това прочете той:

„В мояпарк на върха на планината расте едно Синьо Цвете. Един от моите братя, птиците, ми донесе семената му от Скрита Императорска Градина. То е красиво като небето в зори. То има странна сила. Разпръсква злата съдба и тъмните мисли, които я носят. Няма време за тъмни мисли – няма никакво време за зло. Чуйте Закона ми. Утре ще бъдат раздадени семена на всеки мъж, жена и дете в моето кралство – дори на новородените. Всеки мъж, жена и дете – дори новородените – ще бъдат задължени от закона да посадят, да се грижат и да бдят над Синьото Цвете. Това е работа на всеки да го накара да расте. Майката на новороденото може да държи малката му ръчичка и да я накара да пусне семенцата в земята. Докато детето расте, тя трябва да му покаже зелените стръкчета, когато те пробият кафявата почва. Тя трябва да му разказва за неговото Синьо Цвете. По времето, когато то се наслади на баграта, то ще обикне разцъфналите цветове и магията на щастието и добрата съдба ще започнат да работят за него. Не само някой тук и там трябва да посади цветето, а всеки един от вас. За онези, които нямат своя земя, цялата земя е свободна. Можете да садите край пътищата, в цепнатина на стена, в стара кутия или стъкленсъд или саксия, на всяко голо местенце в полето или градината на всеки човек. Но всеки трябва да посади семената си, да бди над тях, да ги подхранва. Следващата година, когато Синьото Цвете разцъфти, ще яздя през моето кралство и ще раздавам награди. Това е моят Закон.”

„Какво ще ни сполети, ако някои от нас не успеят да ги накарат да порастат?” изстенаха някои от Страхуващите се.

„Няма време да се мисли за това!” – извика момчето, което бе умно. „Засадете ги!”

Когато министър-председателят и последователите му казаха на Краля, че трябва да се построят по-големи и по-здрави затвори за многото престъпници и че трябва да се наложат по-тежки данъци на хората, за да се избави страната от бедност, неговият отговор беше: „Изчакайте докато разцъфне Синьото Цвете.”

Не след дълго всеки един работеше на открито, копаейки почвата – малки дечица, редом до мъже и жени. Пияници, крадци и мързеливци, които никога преди не бяха работили, излязоха от тъмните си дупки и ъгли на светлината на слънцето. Не беше трудно нещо да засадиш няколко семена на цветя, и тъй като Крал Амор изглеждаше много по-могъщ от другите хора и имаше очи тъй прекрасни и властни, те не знаеха какво наказание ще измисли той за тях и се страхуваха да не му се подчинят. Но някак си – след като бяха работили със сладко ухаещата земя за известно време и бяха видели други да работят, светлината на слънцето и свежестта на въздуха ги накараха да се чувстват в по-добро настроение;  вятърът отнесе техните зли представи и техните главоболия, и тъй като имаше толкова много разговори и чудене за магията на Синьото Цвете, започна да им става интересно и искаха да видят какво ще направи то за тях, когато разцъфти. Много рядко преди някой от тях беше опитвал да накара едно цвете да порасте и постепенно те мислеха за това много. Имаше по-малко караници, защото разговор със съседа все за Синьото Цвете не даваше повод за тежки думи. Най-лошите и най-мързеливите бяха любопитни и всеки правеше свои експерименти. Децата бяха във възторг и всъщност ставаха щастливи и порозовели, докато копаеха, поливаха и се грижеха за цветята. Постепенно всякакви любопитни неща започнаха да се случват. Хората, които отглеждаха Сини Цветя, започнаха да поддържат земята около себе си в ред. Не харесваха да виждат парчета хартия и боклуци да се въргалят наоколо, така че те ги почистваха.  Едно доста ново нещо, което се случи, беше, че понякога хората дори си помагаха един на друг по малко. Сакатите и тези, които бяха слаби, откриха, че има по-силни от тях, които биха направили неща за тях, когато техните гърбове ги болят и беше трудно да носят вода или да копаят плевелите. Никой в Земята на Крал Мордред не беше помагал на друг преди.

Момчето, което беше умно, направи повече от всички останали. Той събра заедно всички деца, които успя и ги организира в отряд, който използваше паролите. С времето те се превърнаха почти в малка армия. Нарекоха се Отрядът на Синьото Цвете и всяко момче и момиче трябваше да запомни паролите и да ги използва във всичко, което правеха. Така, често когато няколко човека бяха заедно и нещата започваха да се объркват, ясен млад глас извикваше като сребрист боен вик:

„Няма време за гняв!” или „Няма време за омраза!” или „Няма време за ядосване! Няма никакво време.”

Сред великите и богатите също започнаха да се случват необичайни неща. Ония, които пилееха дните си, размотавайки се или буйствайки, бяха задължени да стават сутрин, за да работят в своите градини и откривайки, че упражненията и свежият въздух подобряват здравето им и повдигат духа им, те започнаха да харесват това. Придворните дами откриха, че е добре за тена им и за нрава им; заетите търговци откриха, че това прави главите им по-ясни; амбициозните студенти откриха, че след час, прекаран вечер и сутрин над лехите на техните Сини Цветя, те могат да учат двойно по-дълго без умора. Децата на принцовете и благородниците се оказаха така заети с работа и разговори за тяхната почва и семена, че почти забравиха да се карат и да се ревнуват едно друго заради важността си в Двора. Една история не може да разкаже колко много необичайни, интересни и прекрасни неща се случиха в някога мрачната Земя на Крал Мордред, просто защото всеки човек в нея, богат и беден, стар и млад, добър и лош, трябваше да посади, да се грижи и да живее всеки ден от живота си с едно Синьо Цвете. О! ъглите и цепнатините, и странните местенца, на които то бе посадено; и о! вълнението и въодушевлението навсякъде, където първите нежни зелени стръкчета пробиваха пътя си през земята! И вълната от въодушевление, която премина над цялата земя, когато първите пъпки се показаха. До това време всеки един беше така заинтересуван, че дори и Страхуващите се бяха забравили да се питат един друг какво ще направи Крал Амор с тях, ако нямаха Синьо Цвете. Някак си хората бяха добили смелост и знаеха, че Синьото Цвете ще порасте – и те знаеха, че няма време за спиране на работата и тревоги, докато си казват: „Представи си, че не стане.” Нямаше никакво време.

Понякога младият Крал беше на планинския връх с вятъра, орела и звездите, а понякога беше в двореца си в града, но винаги работеше и мислеше за своите хора. Обаче хората не го видяха, докато не дойде един прекрасен летен ден, когато беше възвестено от глашатаите по улиците, че той ще започне пътуването си през земята като язди през столицата, за да види разцъфването на Сините Цветя, а после още веднъж ще има пир на равнината.

Беше прекрасен ден, въздухът беше изпълнен със златна светлина, а небето с такава синева, каквато не бе виждана преди. Той яздеше през дворцовите порти и носеше короната си, а очите му бяха по-искрящи от скъпоценностите по нея и усмивката му беше по-сияйна от изгрев, докато се оглеждаше около себе си, защото всеки дъх, който поемаше, беше ароматен, всяко грозно местенце беше скрито и всеки мизерен ъгъл - изпълнен с красота, защото изглеждаше сякаш целият свят бе изпълнен с вълни от Сини Цветя. Схлупените къщурки и огради бяха покрити с тях, защото някои от тях се изкачваха като пълзящирастения; изоставени полета и градини бяха направени чисти и подредени, така че цветята да могат да растат; боклуците и мръсотията бяха почистени, за да се направи място за туфи и полянки от тях. Не можеш да отглеждаш Синьо Цвете сред мръсотия и безпорядък – не повече отколкото можеш да го отглеждаш докато пилееш времето си в пиене и караници. Покрай пътищата, в дворовете, по прозорците, в пукнатините, в стените, на места, където покривите бяха пропаднали, в големите градини на хората, по первазите или около вратите на колибите на бедните хора – красиво, ароматно и полюшващо се, растеше Синьото Цвете. Там, където се извиваше, нямаше място за мръсотия и боклуци, и изведнъж дори най-глупавите хора започнаха да виждат, че лицето на цялата земя се беше променило като чрез някаква странна магия и цялото население изглеждаше променено заедно с нея. Всички изглеждаха по-свежи и по-радостни, всъщност хората се бяха научили да се усмихват и да се поддържат чисти, нямаше дори един, който да не е по-здрав от преди. Всъщност те бяха забелязали това от известно време и си казваха един на друг, че силата на Синьото Цвете, за която Кралят бе говорил, бе започнала да работи. Децата бяха станали по-весели и розови, а момчето, което беше умно и всичките му другари бяха намерили време да си спечелят нови дрехи, защото те никога не забравиха своите пароли. Всички фермери искаха те да работят на полетата им, защото казваха, че няма време за мързел, няма време за битки, няма време за зли номера.

Все напред яздеше Кралят, напред и напред, и напред, и колкото по-надалеч отиваше, толкова по-прекрасна и щастлива ставаше усмивката му.

Но по никое друго време на деня не беше тя тъй красива, както когато той срещна малкия сакат, който беше седнал в края на тълпата на първия пир, без да очаква да чуе или види нещо.

Сакатият живееше в малка колибка на края на града и когато блестящата процесия започна да се приближава, малкото парче земя на градинката беше съвсем голо и нямаше Синьо Цвете в него. Малкият сакат седеше сгушен на счупения си праг, хлипайки тихо с лице, скрито в ръцете му.

Крал Амор спря своя бял кон и го погледна, а след това погледна празната му градинка.

„Какво се е случило тук?” – рече той. „Тази градина не е била оставена без грижи. Била е прекопавана и пазена от плевели, но моят Закон е бил нарушен. Няма никакво Синьо Цвете.”

Тогава малкият сакат стана треперейки, закуцука през разнебитената си порта и се хвърли на земята пред белия кон на Краля, хлипайки безнадеждно с разбито сърце.

„О, Кралю! – извика той. „Аз съм само един сакат, и при това малък, и лесно мога да бъда убит. Нямам никакви цветя. Когато отворих моето пакетче със семена, бях толкова радостен, че забравих, че духаше вятър и изведнъж силен вихър отнесе всички тях завинаги и не ми остана дори едно. Страхувах се да кажа на който и да е.”

И тогава той заплака така, че не можеше да говори.

„Продължавай.” – каза младият Крал нежно. „Какво направи ти”

„Не можех да направя нищо.” – каза малкият сакат. „Само направих градинката си спретната и я пазех от плевели. И понякога молех другите хора да ми позволят да копая малко заради тях. И винаги, когато излизах, събирах грозните неща, които виждах да лежат наоколо – парчета хартия и боклуци – и копаех дупки за тях в земята. Но аз наруших Закона ти.”

И тогава хората ахнаха, защото Крал Амор слезе от коня си и вдигна малкия сакат в прегръдките си и го задържа до гърдите си.

„Ти ще яздиш с мен днес” – рече той – „и ще идеш в моя замък на планинския зъбер и ще живееш близо до звездите и до слънцето. Когато ти изскубваше плевелите от твоята празна малка градинка и когато копаеше заради другите и скриваше грозотата и безпорядъка, ти засаждаше Синьо Цвете всеки ден. Ти си засял повече от всички останали и твоята награда ще бъде най-сладка, защото ти засаждаше без семена.”

И тогава хората завикаха докато светът сякаш зазвъня от тяхната радост и някак те знаеха, че Земята на Крал Мордред беше дочакала по-добри дни. Те смятаха, че това е магията на Синьото Цвете.

„Но земята е пълна с магия.” - каза Амор на Древния, след като пирът на равнината беше завършил. „Повечето хора не знаят нищо за нея и затова идва нещастието. Първият закон на земната магия е този. Ако изпълниш ума си с една красива мисъл, в него няма да има място за грозна. Това научих аз от теб и от моите братя звездите.  Затова дадох на моите хора Синьото Цвете – за да мислят и да работят за него. То ги накара да видят красотата и да работят щастливо и да изпълнят земята с цъфтеж. Аз, техният Крал, съм техен брат, и скоро те ще разберат това, а аз мога да им помогна и всичко ще бъде наред. Те ще бъдат мъдри и радостни и ще познаят добра съдба.”

Малкият сакат живя близо до слънцето и до звездите в замъка на планинския зъбер, докато стана силен и изправен. След това той беше Кралският главен градинар. Момчето, което беше умно, бе направено капитан на своя отряд, който стана личната стража на Краля и никога не го напусна. А мрачната печал на Земята на Крал Мордред беше забравена, защото беше известна по целия свят като Земята на Синьото Цвете.

 

Изпрати на www.spiralata.net  преводачката на приказката Соня Димова

Sunday the 22nd. Spiralata.net 2002-2017