Интервюта и речи

Човек живее само два пъти

Печат
Категория: Интервюта

 

 

 

 

Човек живее само два пъти

 

Интервю с Карлос Кастанеда (Брус Уагнър)

 

 

 

С визията си за една отделна реалност Карлос Кастанеда омая цяло едно поколение. В едно от много редките си интервюта легендарният магьосник разговаря с Брус Уагнър за дон Хуан, свободата, сънуването и смъртта - както и за смешните неща, които се случват по пътя към безкрайността.  

 

 Карлос Кастанеда вече не живее тук. След години на много строга дисциплина - години по пътя на воина -той успява да се измъкне от мижавия театър на всекидневния живот. Той е един празен човек, фуния, разказвач на сказания и приказки; всъщност изобщо не и човек, а същество, което вече нищо не го свързва с този свят, който познаваме. Той е последният нагуал, запушалката на много векове - древна приемствена линия от магьосници, чиято най-голяма победа е да нарушат „споразумението" за нормалната реалност. С публикуването на деветата му книга, „Изкуството на сънуването", той за миг отново изплува на повърхността, и то по своя собствен начин.

 

Общоприетото мислене убива

 

Казвам се Карлос Кастанеда. Бих искал днес да направите едно нещо - бих искал да престанете да съдите. Моля, не идвайте тук, въоръжени с общоприетото мислене. Хората научават, че ще говоря - както и да са чули, - и идват да дискредитират Кастанеда. Да ме засегнат. „Четох вашите книги и те са инфантилни." „Всичките ви последни книги са скучни." Не идвайте тук по този начин. Безполезно е. Днес искам да ви помоля само за един час да се отворите за възгледа, който аз ще ви представя. Недейте да слушате като възпитани студенти. Говорил съм пред възпитани студенти по-рано - те са мъртви и високомерни. Общоприетото мислене и идеалите именно са това, което ни убива. Ние се вкопчваме в тях със зъби и нокти - същински човекоподобни маймуни.  

 

Точно така ни наричаше дон Хуан Матус: смахнати маймуни. Не бях се явявал сред „обществото" от тридесет години. Не ходя при хората да им говоря. За момента съм тук. За месец, може би два... после ще изчезна. Ние не сме се изолирали на някой остров, особено сега. Не можем да си го позволим. Ние имаме да плащаме един дълг към тези, които си даваха труда да ни покажат някои неща. Ние наследихме това знание; дон Хуан ни казваше да не се оправдаваме и обясняваме. Искаме да видите, че съществуват невъобразими, но прагматични възможности, които не са извън досега ни. На мен самия ми доставяше екзотично удоволствие да наблюдавам такъв полет - чиста езотерика. И това не беше само за моите очи. Аз не съм нуждаещ се, аз нямам нужда от нищо. Вие сте ми нужни колкото дупка в главата. Обаче аз съм пътешественик, изследовател. Аз плавам - там вън. Иска ми се и други да имат тази възможност.

 

Пътят навън

 

„Навигаторът" говори пред групи в Сан Франциско и Лос Анджелес и неговата група - Флоринда Донър-Грау, Тайша Абелар и Карол Тигс - изнася лекции („Толтекското сънуване - наследството на дон Хуан") в Аризона, Мауи и Есълън. През последните две години на пазара излязоха книги на Флоринда Донър-Грау и Тайша Абелар (в които те обсъждат Кастанеда и своето ученичество при дон Хуан Матус): „Живот в сънуването" и „Магическият преход", съответно. Постиженията на тези две жени са феноменологическа находка, „златна жила", чиста проба хроники на тяхното въвеждане в учението и подготовката им. Те са също и огромен, неочакван късмет за читателите на Кастанеда, защото никога досега те не са намирали такава пряка и просветляваща подкрепа на неговия опит. („Жените командват, казва той, това е тяхна игра. Аз съм просто един скромен шофьор.")

 

Донър-Грау описва колективния консенсус на тези книги като „интерсубективност между магьосници"; всяка от тях е като силно индивидуализирана пътна карта на един и същ град. Те са „енергийни" изкушения, перцептуален призив към свобода, с корен в едно-единствено, стъписващо предварително условие: ние трябва да поемем отговорност за абсолютно неоспоримия факт, че сме същества, които ще умрат. Човек е смаян колко убедителна е тяхната история и с основание. „Играчите", всички с докторат от антропологическия фактултет на Калифорнийския университет в Лос Анджелес, са удивителни методолози, чиито академични дисциплини всъщност по странен начин подхождат за описване на магическия свят, който те представят - енергийна конфигурация, която те наричат „второто внимание". А това съвсем не е място за един плах нюейджър.

 

Обидчивост

 

Аз не вода двойствен живот. Аз живея този живот: няма пропаст между това, което казвам, и това, което правя. Не съм тук, за да разкъсвам веригите ви или да ви забавлявам. Нещата, които ще ви говоря днес, не са мои мнения - те са на дон Хуан Матус, мексиканския индианец, който ми показа този друг свят. Така че не се обиждайте! Хуан Матус ме запозна с една действаща система, зад която стоят двадесет и седем поколения магьосници. Без него аз щях да бъда някакво старче с книжки под мишница, което едва крета пред студентите. Вижте, ние винаги се осигуряваме с някакъв резервен вариант, затова не правим скока. „Ако всичко се провали, мога да остана преподавател по антропология." Така ние вече сме губещи, със сценарий на губещи. „Аз съм д-р Кастанеда... и това е моята книга - „Учението на дон Хуан". Знаете ли джобното издание?" И щях да бъда човекът с „единствената книга" - изгърмял гений. „Знаете ли, че тя има дванадесет издания? Току-що беше преведена и на руски." Или можех да ви паркирам автомобилите и да бъбря разни баналности: „Много е горещо, хубаво е времето, но доста горещо... Доста е студеничко днес, хубаво е времето, но е студеничко. По-добре човек да беше в тропиците..."

 

Магьосническият театър на действието

 

През 1960 година Кастанеда е дипломиращ се студент в Калифорнийския университет в Лос Анджелес. Докато е в Аризона, изследвайки лечебните свойства на растения, той се среща с един индианец яки, който се съгласява да му помогне. Младият полеви изследовател предлага по пет долара на час за услугите на дон Хуан Матус, неговия своенравен водач. Водачът му отказва. Без Кастанеда да знае, старият селянин с кожените сандали е неповторим магьосник, нагуал, който изкусно го въвлича като играч в Мита за енергията (Абелар нарича това Магьоснически театър на действието). Като отплата за услугите си дон Хуан иска нещо съвсем различно: „пълното внимание" на Кастанеда.

 

Изумителната книга, родена от тази среща - „Учението на дон Хуан - пътят на знанието на един индианец яки" -моментално се превръща в класика, която направо изкъртва от пантите „Вратите на възприятието"* и наелектризира цяло едно поколение. Оттогава насам той продължава „да бели лука люспа след люспа, като добавя нови и нови дневници със своите изживявания - с което авторитетно хвърля светлина над необичайните реалности, които рушат аза. Обобщаващото заглавие на цялата му работа би могло да бъде „Изчезването на Карлос Кастанеда". „Нужно ни е да намерим различна дума за магьосничество, казва той. Това е много тъмно. Свързваме го с всякакви средновековни нелепости - ритуали, зло. На мен повече ми харесва „път на воина" или „навигация". Защото точно това правят магьосниците - те са навигатори."

 

Както пише той, едно работно определение за магьосничество е „да възприемаш пряко енергията". Магьосниците казват, че същността на вселената напомня на енергийна матрица, пронизана от светещи нишки съзнание - всъщност осъзнаване. Тези нишки образуват „сплитания, които съдържат всичко - всеобхватни светове, като всеки от тях е толкова реален, както този нашия свят, който просто е един от безбройните светове. Магьосниците наричат света, който ние познаваме, „човешкия обхват" или „първото внимание".

 

Освен това те „виждат" същността на човешката форма. Това не е просто някаква човекоподобна амалгама от кожа и кости, а яйцевидно кълбо светлина, способно да пътува по тези светещи нишки към други светове. Какво тогава го държи тук? Според магьосниците ние сме погребани от социалната си обусловеност, подлъгани сме да възприемаме света като място от твърди предмети и строго определени неща, И чак до гроба си отхвърляме, че сме магически същества; задачата ни е да служим на егото, вместо на духа. И докато се усетим, битката е свършила - умираме, най-жалко приковани към своето аз. Дон Хуан Матус прави едно интригуващо предположение: Какво би станало, ако Кастанеда прегрупира войските си? Ако освободи енергията, обичайно завземана от агресията на ухажване и любовни срещи? Ако отслаби чувството си за собствена значимост и избяга от „вечната защита, поддържане и демонстрация" на егото - ако престане да се притеснява дали е харесван, признаван или обожавай? Дали тогава не би натрупал достатъчно енергия, за да види процепа между световете? И ако успее, дали ще може да мине през него? Старият индианец го хваща с въдицата на „намерението" на магьосническия свят.

 

Но какво прави Кастанеда денем? Разговаря със смахнати маймуни. Засега поне - в частни домове, балетни студия, книжарници. При тях идват поклонници от цял свят: икони на минало, настоящо и бъдещо Ново осъзнаване, енергийни групички, психиатри и шамани, юристи, любители на всякакви зрелища, търговски пътници, развенчани величия и ясновидци, учени глави, хора от хайлайфа и шарлатани, трансмедиуми, медитиращи и богаташи, дори влюбени и стари приятели „отпреди 10 000 години". Стичат се всякакви, които яростно си водят записки, млади но-воизпечени нагуали. Някои ще напишат книги за него, други, по-мързеливите, само отделни глави. Трети ще водят семинари - естествено, срещу заплащане. „Идват да слушат по за няколко часа, казва той, и следващия уикенд вече изнасят лекции над Кастанеда. Маймунска работа!" Той стои пред тях часове наред, като изкушава и увещава енергийните им тела, а въздействието е студ и горещина едновременно, нещо като сух лед. С вдъхващ благоговение финес той вади диви истории за свобода и сила също като шалчета от празен тунел - вълнуващо, елегантно, нецензурно, весело, смразяващо кръвта и хирургически точно. Питайте ме за каквото искате! - идва накрая настойчивата молба. Какво бихте искали да знаете? Защо Кастанеда и Компания вече са достъпни за обществото? Защо сега? Какво се крие в това?

 

Огромната врата

 

Има една жена, която ходи в непознатото и ни чака да се присъединим към нея. Казва се Карол Тигс - моята партньорка. Тя беше с нас, после изчезна. Отсъствието й продължи десет години. Там, където е била, е нещо невъобразимо. То не се поддава на рационално осмисляне. Затова ви моля да изоставите всякакви преценки! Мислехме да направим един стикер: ЗДРАВИЯТ РАЗУМ УБИВА.

 

Карол Тигс си беше заминала. Не беше отишла да живее някъде из планините на Ню Мексико, уверявам ви. Един ден изнасях лекция в книжарница „Феникс" и тя се материализира. Сърцето ми направо изскочи от ризата: бум, бум, бум! Продължих лекцията. Два часа говорих, без да знам какво казвам. После я изведох навън и я попитах къде е била - цели десет години! Тя изведнъж се затвори в себе си и цялата се изпоти. Имаше съвсем смътни спомени. После го обърна на шеги. Завръщането на Карол Тигс разтвори една огромна врата - енергийно - през която ние влизаме и излизаме. Това е един огромен вход, през който мога да ви прикрепя към магическото намерение. Нейното завръщане ни даде един нов пръстен на силата; тя донесе със себе си огромна маса енергия, която ни позволява да се показваме. Затова сме на ваше разположение в момента.

 

Един човек бе представен на Карол Тигс по време на лекция. Той каза: „Ама вие изглеждате толкова нормално." Карол Тигс отвърна:, А ти какво очакваше? Светкавици да излитат от циците ми ли?"

 

Развратниците на възприятието

 

КОЙ е Карлос Кастанеда и има ли той живот? Вече е 1994 година: Защо просто не престане вече с това? Да ни каже възрастта си и да позволи на Авидън да го снима. Никой ли не му е казал, че недосегаемост на личния живот вече не съществува. Че разкриването на подробности вече не е унизително нещо. В замяна на нашето пълно внимание той би трябвало да ни ориентира. Има неща, които човек би желал да знае - светски, лични неща. Като например къде живее той? Какво мисли за дуетите на Синатра? Какво прави с нечуваните печалби от книгите си? Дали шофира „Бентли турбо" като всички ония тежкари? Наистина ли е бил той там с Майкъл Джордан и Едмънд Уайт на купона на Барни?

 

От години се опитват да го закарфичат. Дори възстановяват лика му по спомените на негови стари колеги и съмнителни познати; абсурдният резултат прилича на полицейски портрет, представящ един доброжелателен олмек като за „Рийдър'с дайджест". През 70-те години сп. „Таим" публикува голям материал с изнесена на корицата негова снимка (виждат се само очите) - когато в списанието научават, че моделът е подправен, те никога не му прощават.

 

По времето, когато се заговаря, че Пол Макартни е починал, се затвърдява и слухът, че Карлос Кастанеда бил всъщност Маргарет Мийд*.

 

Неговият литературен агент и адвокати са целодневен щит срещу налети на журналисти и откачалки, духовни лепки, нюейджърски вдъхновители и търсещи, писатели, желаещи да адаптират неговото творчество - прочути и неизвестни, със или без разрешение; както и фалшиви семинари, гъмжащи от въплъщения на Карлос. Вече тридесет години все още не е дадена награда за главата му. Той изобщо не се интересува от гурута или гуруизъм; няма никакви бентли, никакви ранча с поклонници, обвити в тюрбани, никакво почетно гостуване по страниците на парижкото издание на „Вог". Няма никакъв „Институт Кастанеда", или „Център за напреднали изследвания над магьосничеството", или пък „Академия по сънуване" - никакви рекламни проповеди, гъби или тантрически секс. Няма да има никакви биографии и никакви скандали. Когато го поканят да изнася лекции, Кастанеда не взима никакъв хонорар и предлага сам да си плати пътните разходи. Входната такса обикновено е само няколко долара, колкото да се покрият разходите за наемане на залата. От участниците се изисква едно-единствено нещо - тяхното пълно внимание.

 

„Свободата е с „вход - свободен" - казва той. - Тя не може да се купи или разбере. С моите книги аз съм се опитал да ви представя една възможност - че осъзнаването може да бъде средство за пренасяне или придвижване. Може би не съм бил много убедителен - хората мислят, че пиша романи. Ако бях висок и красив, може би щеше да е по-друго - тогава щяха да слушат Голямото тате. Хората казват: „Ти лъжеш." Как мога да лъжа? Човек лъже само за да се домогне до нещо, да манипулира. Аз не искам нищо от никого - единствено общо съгласие. Бихме искали да постигнем консенсус по това, че има и други светове освен нашия. Ако постигнем консенсус по въпроса, че могат да ни пораснат крила, тогава ще има полет. Консенсусът поражда масата, с масата ще има движение/'

 

Кастанеда и спътниците му са енергийни радикали на това, което може да се окаже единствената значима революция на нашето време - трансформиране на биологическата повеля в еволюционна. Ако господстващият социален ред повелява продължаване на рода, то безстрашният ред на магьосниците (всички те енергийни пирати) цели нещо по-малко земно. Тяхното изумително, епично намерение е да напуснат земята по начина, по който го прави дон Хуан преди двадесет години — като чиста енергия, непокътнато осъзнаване. Магьосниците наричат това салтомортале „абстрактния полет".

 

Критичната маса

 

Срещах се с Кастанеда и „вещиците" му в продължение на една седмица по ресторанти, хотелски стаи и алеи. Те са привлекателни и направо трептяха от младост. Жените бяха облечени ненатрапчиво, но с дискретен шик. Не бихте ги забелязали сред тълпата и в това им е целта. Прегледах един „Ню Йоркър" в кафене на тротоара на „Риджънт Бевърли Уилшиър". Рекламата за Драмбуйе изглеждаше особено противна - „неизбежно, колкото и да се борим, все някой ден ставаме като родителите си. Вместо да се противите на този изглед, каним ви да празнуваме заедно този ритуал на прехода с изключителното питие..." Дон Хуан би умрял от смях в гроба си - или извън него, - което ме изпълни с главоблъсканици: Къде ли все пак е той? На същото място, от което се е върнала Карол Тигс ли? И ако това е така, означава ли, че старият нагуал е способен на такова завръщане? В „Огънят отвътре" Кастанеда пише, че дон Жан и неговата група изчезват някъде през 1973 година -четиринадесет навигатори отплават към „второто внимание". Какво по-точно е второто внимание? Всичко изглеждаше ясно, докато четях книгите. Прегледах си бележките. В полето на страницата бях надраскал: „второ внимание = повишено осъзнаване", но това изобщо не ми помагаше. Нетърпеливо запрелиствах „Силата на мълчанието", „Дарът на Орела", „Пътуване към Икстлан". Макар че много нещо не разбирах, основите бяха много прецизно и последователно описани. Но защо нищо не ми се задържаше в главата? Явно не съм достигнал Магьосничество - ниво 101".

 

Поръчах си капучино и зачаках. Оставих мислите си да се реят. Помислих си за Донър-Грау и японските маймуни. Когато говорих с нея по телефона да уредя интервюто, тя спомена Имо. Всеки студент по антропология знае за Имо, прочутия макак. Един ден Имо спонтанно измил един сладък картоф, преди да го изяде; скоро след това макаките от целия остров последвали примера му. Антрополозите може и да наричат това „културно" поведение, но Донър-Грау каза, че било съвършен пример за критична маса - интерсубективност между маймуните.

 

Кастанеда се появи. Той се засмя широко, разтърси ми ръката и седна. Тъкмо се канех да заговоря за маймуните, когато той се разхлипа. Челото му се сбръчка; цялото му тяло се тресеше от ридания. Скоро почна да се задъхва като риба, изхвърлена от аквариум. Овлажняла, долната му устна трепереше неудържимо. Ръката му се изпружи, пръстите спазматично потръпваха - после се разтвориха като цъфтяща нощем пъпка от Магазинче на ужасите, сякаш за да приеме подаяние.

 

- Моля ви! - За миг спираше тиковете с лицевите мускули, колкото да изплюе думите. Направо ме изнудваше, жално умолявайки: - Моля ви, обичайте ме!

 

Кастанеда отново се разхълца като повредено, задавящо се кранче за вода и се превърна направо в някакво гадно устройство за ридания.

 

- Това сме ние - човекоподобни маймуни с алуминиеви канчета. Толкова рутинни, толкова кекави. Мастурбиращи. Ние сме върховни, обаче тези безразсъдъчни маймуни нямат нужната енергия, за да виждат - и така надделява мозъкът на звяра. Ние не можем да схванем нашия прозорец на възможностите, да хванем нашия „кубичен сантиметър шанс". И как бихме могли? Прекалено сме заети да се държим за ръката на мамчето. Да си мислим колко сме прекрасни, колко сме чувствителни, колко сме уникални. Ние не сме уникални! Сценариите на нашите животи вече са написани - говореше той със заплашителна гримаса - от други. Ние знаем... обаче не ни пука. Зарежи го, казваме ние. Ние сме крайни циници. Дявол да го вземе! Ей така живеем ние! В канавка с топлички лайна! Какво ни направиха те?... Така говореше обикновено дон Хуан. Често ми казваше: „Е, как е морковът?" „Какво имаш предвид?" „Морковът, който са ти заврели в задника." И аз страхотно се обиждах, той наистина можеше да го направи! Особено когато казваше: „Благодари се, че още не са му направили и дръжка."

 

- Но ако имаме избор, защо тогава стоим в канавката? Ами понеже е топличко. Не искаме да я напускаме, ние мразим да се сбогуваме. И се тревожим - у-ха! - как само се терзаем, по двадесет и шест часа на ден! И за какво мислиш се притесняваме? - Той пак се ухили и заприлича на гумен Чешиърски котарак. - За себе си! Какво съм аз? Какво ме чака? Какво ще ми се случи? Такава егомания! Толкова ужасно. Но така ни държи в плен!

 

Казах му, че неговите възгледи ми изглеждат малко груби, и той се разсмя:

 

- Да - каза той със смешно натегнатия тон на академик, произнасящ заключение. - Кастанеда е злобен, душевно болен старец. - Карикатурите му бяха комични, жестоко заковани право в мишената. - Лакомата маймуна промушва ръка през решетката за зърната и не може да ги пусне. Правени са изследвания - нищо не може да я накара да пусне зърната. Ще ги стиска в юмрук дори ако й отсечеш ръката - ние така си и умираме, сграбчили лайна. Но защо? Това ли е всичко, което съществува?, както казва госпожица Пеги Лий. Не може да бъде, това е прекалено ужасно. Ние трябва да се научим как да пускаме, да оставяме нещата. Ние събираме спомени и ги разполагаме в книги, пазим си използвани билети от бродуейско представление отпреди десет години. Така и умираме, вкопчени в сувенири. Да бъдеш магьосник означава да имаш енергия, любопитство и куража да оставиш нещата, да направиш салтрмортале в непознатото - единственото, което му трябва на човек, е да смени набора си от инструменти, да дефинира наново нещата. Трябва да гледаме на себе си като на същества, които ще умрат. Веднъж приемеш ли това, светът се разтваря за теб. Но за да възприемеш това определение, трябва да имаш „стоманени топки".

 

Природното наследство на осъзнаващото същество

 

Когато кажеш „планина" или „дърво", или „Белия дом", ТИ извикваш цяла вселена от детайли с една само дума -това е магия. Виж, ние сме визуални същества. Може да близнеш Белия дом, да го подушиш, да го пипнеш - и няма да ти каже нищо особено. Но един само поглед и ти вече знаеш всичко, което може да се знае — „люлката на демокрацията" и какво ли не още. Дори няма нужда да поглеждаш, ти вече виждаш Клинтън да седи вътре, Никсън - коленичил в молитва и какво ли не още. Нашият свят е една аглутинация от детайли, лавина от глоси - ние не възприемаме, ние просто интерпретираме. Нашата интерпретационна система ни е направила лениви и цинични. Предпочитаме да кажем „Кастанеда е лъжец" или „Тая работа с различното възприятие не е за мене". А какво е за теб? Това, което е „реално"? Тоя тромав, лайнян, безсмислен свят на всекидневието? Отчаянието и сенилността ли са реалното? Това че светът бил „даденост" и „окончателен" е погрешно схващане. Още от ранна възраст ние получаваме „членство". Един ден, когато вече сме научили стенографията на интерпретацията, светът ни казва „добре дошли". Добре дошли в какво? В затвора. Добре дошли в ада. Ами ако се окаже, че Кастанеда нищо не измисля? Ако то е истина, тогава вие сте в много кофти положение.

 

Интерпретационната система може да бъде прекъсната; тя не е нещо дадено веднъж завинаги. Има светове в световете, всеки от тях реален колкото този. Отвъд онази стена има един цял свят, тази стая е една вселена от детайли. Аутистът става пленник, застива в даден детайл - той може да прокарва пръст по някоя пукнатина, докато го разкървави. Ние сме станали пленници на стаята на всекидневния живот. Има и други възможности освен този свят, също толкова реални, колкото тази стая, места, където също можеш да живееш й умреш. Магьосниците това и правят - колко вълнуващо! Да си мислиш, че това тук е единственият, всеобхватен свят... това си е направо чиста наглост. Защо да не отвориш вратата към другата стая? Това е природното наследство на осъзнатите същества. Време е да интерпретираме и съставяме нови глоси. Да отидем на места, където не съществува знание априори. И не захвърляйте старата си интерпретационна система - изполвайте я; от девет до пет. А след пет? Магическият час.

 

Тук не се говори испански

 

Но какво има предвид той под „магическия час"? Книгите им са най-щателно детайлизирано пресъздаване на непознатото и все пак остава си една ирония - няма истински лексикон за техните изживявания. „Магически час" не е просто благозвучна дума - неговите допълнителни енергии се изпитват с тялото. Всеки път, когато Кастанеда си тръгва за Лос Анджелес и се разделя с дон Хуан, старият нагуал обича да му казва, че знае какво ще прави ученикът му. Можел да направи списък - казва му, - дори и доста дълъг списък, но все едно - списък, в който непременно ще се открият мислите и действията на Кастанеда. Обаче на самия Кастанеда му е невъзможно да направи такъв списък за учителя си. Между тях двамата не съществува интерсубективност. Каквото и да прави индианецът във второто внимание, то може само да бъде изпитано лично, а не предадено. Върнал се обратно, Кастанеда вече няма нито енергията, нито нужната подготовка за такъв консенсус.

 

Обаче човекоподобната маймуна е хипнотизирана от думи и синтаксис. Тя трябва да разбере, на всяка цена. И трябва да има режим на разбиране.

 

- Ние сме линейни същества - опасни същества на навика и повторенията. На нас ни е нужно да знаем: Това тук е място за пилетата! Това място тук е за връзките за обувките! Това там е автомивката! И ако един ден някое от тях се окаже не на мястото си - ние откачаме!

 

Той настоява да плати обяда. Когато сервитьорът му донася бележката, изпитвам внезапен порив да му измъкна кредитната карта и да видя дали е на негово име. Той улавя погледа ми.

 

- Един бизнес мениджър се опита да ме хване за реклама на „Американ експрес": КАРЛОС КАСТАНЕДА, ЧЛЕН от 1968 г. - Той се засмя развеселен и се върна пак към темата. - Ние сме тежки, тромави маймуноподобни, царе на ритуалите. Един мой приятел, Ралф, винаги ходеше да вижда майка си в понеделник вечер. Тя почина. И той ми каза: „Ей, Джо - тогава бях Джо, - ей, Джо, сега вече можем да се виждаме в понеделник вечер. Свободни ли са ти понеделниците, Джо?" „Искаш да кажеш всеки понеделник ли, Ралф?" „Да, да! Всеки понеделник. Нали ще е страхотно?" „Но как, всеки понеделник, завинаги?" „Да, Джо! Ти и аз в понеделниците, завинаги!"

 

Магьосничество - ниво 101

 

Срещнах се с един учен на някакво парти - много известен човек. Прочут. Светило. „Д-р X". Той искаше да ме „разобличи". Каза: „Четох първата ви книга, останалите са скучни. Вижте, аз не се интересувам от анекдоти. Мен ме интересуват доказателства." Д-р X искаше да подхванем спор. Сигурно си е помислил, че аз съм толкова важен, колкото него. Казах му: „Ако аз трябваше да докажа закона за гравитацията, нямаше ли да ви е нужна известна степен на подготовка, за да следвате мисълта ми? Щеше да ви е нужно „членство", може би дори и оборудване. Щеше да е необходимо да сте взел Физика ниво 1, 2, 16, може би дори Физика 23. Вие вече и без това сте направи огромни саможертви, за да учите - да ходите на училище, да учите дълги часове. Може дори да сте престанали да ходите на срещи с гаджета." Казах му, че ако иска доказателства, ще трябва да вземе Магьосничество - ниво 101. Но той не би го направил - за това е нужна подготовка. Той се ядоса и напусна помещението. Магьосничеството е поток, протичащ процес. Също както във физиката ви е нужно известно знание, за да следвате потока от уравнения. А д-р X ще трябва да направи някои много основни неща, докато бъде в състояние да разполага с достатъчно енергия, за да проумее потока на магьосничеството. Той ще трябва да направи „преглед" на живота си. Та така - ученият иска доказателства, но не желае да се подготви за тях. Такива сме си ние. Не искаме да вършим тежката работа - искаме да ни отнесат с хеликоптер до осъзнаването, без да си цапаме обувките в калта. И ако не ни хареса това, което виждаме там, искаме да ни върнат пак с хеликоптера обратно.

 

Релсите на времето

 

Уморително е да бъдеш с този човек. Той има прекалено силно, безпощадно присъствие - пълното внимание, което задържа, направо изтощава. Той сякаш отговаря на въпросите ми, влагайки всичко, което има; речта му е с някаква плавна, изразителна настойчивост, притискаща и категорична, елегантна, елегична. Кастанеда казва, че чувства как времето „напредва" към него. Човек просто чувства тежестта му, нещо чуждо, което не можеш да определиш, ефирно и същевременно някак лениво, тъпо инертно - подобно на тапа или шамандура, корк, който лежи на вълните. Разхождаме се в Бойл Хейтс. Той поспира да демонстрира позиция от бойните изкуства, наречена „конни крака" - леко извити, сякаш на седло.

 

- Такава стойка имаха в Буенос Айрес - по мое време. Всичко там беше със стил. Усвояваха стойката на мъже, отдавна умрели. И моят дядо беше с такава стойка. В тези мускули тук - той посочва задната страна на бедрото - се насъбира носталгията. Самосъжалението е най-ужасното нещо.

 

- Какво искахте да кажете с това „времето напредва" към вас?

 

- Дон Хуан имаше една метафора. Ние стоим в последния вагон и гледаме как релсите на времето летят назад. Ето там съм петгодишен! А натам отивам. А трябва просто да застанем обратно и така времето ще напредва към нас. По такъв начин няма да има неща априори. Нищо не е предпоставено, нищо не се приема за даденост; нищо не се получава спретнато опаковано.

 

Сядаме на една пейка. На улицата отсреща един просяк поднася картонена кутия към шофьорите на автомобилите, Кастанеда гледа втренчено през него към хоризонта.

 

- Аз нямам вкус към утрешния ден, а още по-малко към миналото. Факултетът по антропология вече не съществува за мен. Дон Хуан често казваше, че първата част от живота му била пропиляна - той бил направо в ада. През втората част от живота си бил погълнат от бъдещето; в третата – от миналото, от носталгия. И само последната част от живота му е „сега". И точно там се намирам аз.

 

Решавам се да запитам нещо лично и се приготвям за категоричен отказ. Според тях биографичните данни хипнотизират така сигурно, както пукнатината в стената - като оставят всеки с разкървавени пръсти.

 

- Като момче кой беше най-важният човек в живота ви?

 

- Дядо ми, той ме е отгледал. - Тежкият му поглед проблясна. - Той имаше едно породисто прасе на име Руди. Изкарваше много пари от него. Руди беше с дребно русоляво лице - страхотен. Често му слагаха шапка, издокарваха го. Дядо ми беше направил тунел от кочината до изложбената зала. И ето ти го Руди с миньонското си лице, помъкнал огромното си туловище след него! Руди, с тази зурла, източена като шило. Та ние зяпахме как това прасе върши всякакви дивотии.

 

- Какъв човек беше той, дядо ви?

 

- Аз го обожавах. Именно той организираше всичко, което има да се прави; аз трябваше да нося неговото знаме. Това беше моята участ, но не и съдбата ми. Дядо ми много си падаше по тънката част. Той ме учеше как да съблазнявам жените на много ранна възраст. И като бях на дванадесет години, аз ходех като него, говорех като него - стягайки ларинкса. Той именно ме научи да „се вмъквам през прозореца". Казваше, че жените щели да побягнат, ако подхода към тях челно - бях прекалено обикновен. Та ме караше да ходя при момиченца и да им казвам: „Толкова си красива!", после да се обърна и да си отида. След като направех това два-три пъти, те обикновено ме заговаряха: „Ей! Как се казваш?" Та така се „вмъквах през прозореца".

 

Той стана и тръгна. Просякът се запъти към обрасналата с храсталаци мъртва зона покрай шосето. Като стигнахме до автомобила му, Кастанеда ми отвори вратата и поспря за миг.

 

- Един магьосник веднъж, много отдавна, ми зададе такъв въпрос: Според теб какво лице има дяволът? Заинтригувах се. Това нещо, помислих си аз, сигурно ще е някак мрачно, тъмно и с човешко лице - дяволът често е с лицето на нещо, което смяташ, че обичаш. За мен това беше дядо ми. Моят дядо, когото обожавах.

 

Влязох в колата и той потегли. Последната част от просяка, която се виждаше, изчезна в прашните храсталаци.

 

- Аз бях моят дядо. Опасен, меркантилен, интригант, дребнав, отмъстителен, подозрителен и непукист. И дон Хуан знаеше това.

 

Отново влюбен

 

- И на седемдесет и пет годишна възраст ние все още търсим „любов" и „компания". Моят дядо често пъти се събуждаше посред нощ разплакан: „Мислиш ли, че тя ме обича?" Последните му думи бяха: „Свършвам вече, миличка, ето, свършвам!" И си умря насред страхотен оргазъм. Години наред смятах, че той е голяма работа - направо велик. Но ето че дон Хуан ми каза:, Дядо ти е умрял като прасе. И животът му, и смъртта му са безсмислени." Дон Хуан казваше, че смъртта не може да носи покой - само победата може. Попитах го какво има предвид под „победа" и той отговори: свободата - когато разкъсаш булото и вземеш със себе си своята жизнена сила. „Но все още има толкова неща, които искам да направя!" А той: „Което за теб означава, че все още има толкова жени, които ти се ще да чукаш." И той беше прав. Толкова сме примитивни. Човекоподобното би проявило внимание към непознатото, но преди да скочи, то иска да знае: „Какво ще ми даде това?" Ние сме търговци, инвеститори, свикнали сме да отхвърляме неизгодните неща - това е един свят на търговци. Ако решим да „инвестираме" нещо, ние искаме гаранции. Влюбваме се, но само ако получаваме любов в отговор. Когато престанем да обичаме, просто махаме само главата и слагаме друга на нейно място.

 

Нашата „любов" е просто истерия. Ние не сме същества, способни на привързаност, ние сме безсърдечни. Аз си мислех, че умея да обичам. Но дон Хуан ми каза: „Откъде можеш да знаеш? Те никога не са те учили нищо за любовта. Учили са те как да съблазняваш, да завиждаш, да мразиш. Ти дори себе си не обичаш -иначе нямаше да вкарваш тялото си в такива дивотии. Ти нямаш смелостта да обичаш като магьосник. Можеш ли да обичаш завинаги, отвъд смъртта? Без най-лекото подкрепление - без да получаваш нищо в замяна? Можеш ли да обичаш, без да мислиш какво си вложил, просто така, заради оня, дето духа? Ти никога няма да узнаеш какво е да обичаш по този начин - непреклонно. Наистина ли искаш така и да си умреш, без да узнаеш?" Не, не исках. Преди да умра, аз ще трябва да узная какво е да обичаш по този начин. Та така ме улови той на въдицата. Когато отворих очи, вече се търкалях надолу по хълма. И досега се търкалям.

 

Всичко, което винаги сте искали да знаете за енергията... но сте се страхували да попитате

 

Когато отидох при дон Хуан, аз вече се бях пропилял до смърт; напълно си бях изтощил силите по този начин. Но аз вече не съм в този свят, не и по този начин; магьосниците използват този вид енергия, за да отлетят или да се променят. Половият акт е най-важният акт от енергийна гледна точка. Разбирате ли, ние сме разпилели най-добрите си генерали, но не се опитваме да ги съберем обратно; и губим служебно. Затова е толкова важно човек да прави преглед на живота си. Прегледът отделя нашата обвързаност със социалния ред от жизнената ни сила.

 

Двете неща не са неотделими. Веднъж щом успях да откъсна социалното същество от природната си енергия, аз можах ясно да видя: съвсем не съм бил чак такъв сексуален маниак. Понякога водя беседи с групи психиатри. Те се интересуват от оргазма. Когато човек е там, горе, полетял в безпределна, той пет пари не дава за „страхотното О!". Повечето от нас са фригидни; цялата тази чувственост си е умствена мастурбация. Ние сме „заченати в скука" - без никаква енергия в момента на зачатието. Или сме първородни и родителите ни не са знаели как да го направят, или сме родени последни и те вече са загубили всякакъв интерес към това. И в двата случая сме умряла работа. Ние сме просто биологическо месо с лоши навици и никаква енергия. Ние сме скучни същества, но вместо това казваме: „Толкова ми е скучно."

 

- Чукането ощетява много повече жените - мъжете са търтеи. Вселената е женска. Жените имат пълен достъп, те вече са там. Проблемът е, че те са така тъпо социализирани. Жените имат невероятни способности да летят. Те използват утробата си за сънуване.

 

Веднъж един мъж попита Флоринда: „Трябва ли да престанем да се чукаме?" Тя му отговори: „Давайте! Завирайте си малкото пишле, когато ви скимне!" О, тя е ужасна вещица! А още по-лоша е с жените - тези неделни богини, които си рисуват зърната и се оттеглят в уединение. Тя им каза: „Да, вие тук сте богини. Но какво правите, когато се приберете у дома? Чукат ви като робини! Мъжете оставят светещите червейчета в утробата ви!" Наистина ужасна вещица!

 

Пътят на койота

 

Флоринда Донър-Грау не взима пленници. Тя е с дребна кост, очарователна и агресивна - прилича на жокей с кинжал. Когато Донър-Грау се среща за първи път с дон Хуан и неговия кръг, тя ги помислила за безработни циркаджии, занимаващи се с препродажба на крадени вещи. Как иначе да си обясни кристалите „Бакара", изисканите дрехи, антикварните им бижута? Тя се чувствала авантюристично с тях - по природа била наперена, дръзка, жизнена. За латиноамериканско момиче животът й бил доста безгрижен.

 

- Смятах се за най-чудесния човек, който някога е съществувал - толкова храбра, толкова специална. Надбягвах се с автомобили и се обличах по мъжки. И после тоя стар индианец да ми каже, че единственото „специално" нещо в мен било русата ми коса и сини очи в страна, където такива неща са на почит. Идеше ми да го прасна - всъщност май наистина го сторих. Но той беше прав, разбирате ли. Това превъзнасяне на аза е пълно безумие. Това, което правят магьосниците, е да убият аза. В този смисъл човек трябва да умре, за да живее; а не да живее, за да умре. Дон Хуан насърчаваше учениците си да се „влюбват в знанието". Искаше от тях умът им да бъде достатъчно подготвен, за да видят магьосничеството като автентична философска система; по един чудесен обратен път, характерен за магьосническия свят, полевите изследвания водеха към академията. По този начин пътят към магическия час ставаше забавен.

 

Тя си спомня първия път, когато Кастанеда я завел в Мексико да види дон Хуан.

 

- Пътувахме по оня дълъг, обиколен път - „пътя на койота". Мислех си, че е избрал този чудноват път, за да не можем да бъдем проследени, но се оказа друго. Човек трябва да има достатъчно енергия, за да може да открие този стар индианец. След не знам колко време на пътя се появи човек, който ни махна. Казах на Карлос: „Ей, няма ли да спреш?" А той каза: „Не е нужно." Разбираш ли, вече бяхме излезли от мъглата. И зафучахме като ракета. Някой продаваше кристали покрай шосето. Зачудих се дали не беше се подпалила къщата на Шърли Маклейн; или пък дали Дик Ван Дайк не беше я възстановил. А може пък Ван Дайк да се е пренесъл при Маклейн заедно с Шон Пен.

 

- Какво става с хората, които се интересуват от вашата работа - тези, които четат книгите ви и ви пишат писма? Помагате ли им?

 

- Хората проявяват интелектуално любопитство, чувстват се „погъделичкани" или нещо такова. Остават, докато започне да им става доста трудно. „Прегледът" е доста неприятно нещо, а те искат незабавни резултати, мигновено възнаграждение. За мнозина от нюейджърите това е игра на свалки. Оглеждат залата - скришни, продължителни зрителни контакти с потенциален партньор. Или пък просто тръгват да пазаруват по булевард „Монтана". Когато всичко започне да им се струва прекалено скъпо от гледна точка на това, което трябва да дадат от себе си, те повече не искат да го прилагат. Разбираш ли, всички ние искаме минимални инвестиции с максимална възвращаемост. Никой не се интересува истински просто да прави нещата.

 

- Но те биха проявили интерес, ако имаше някакъв вид доказателство за нещата, които говорите.

 

- Карлос има една голяма история. Имаше една жена, която той познаваше от много години. Тя му се обади от Европа в ужасно състояние. Той й каза - „ела в Мексико", разбираш ли, „скочи в моя свят". Тя взе да се колебае. И после каза: „ще дойда, но само при положение, че сандали и ми ще ме чакат на другия бряг на реката." Тя искаше гаранции, че при скока ще се приземи на краката си. А гаранции, естествено, не може да има. Ние всички сме такива ш прескочим, но ако знаем, че сандалите ни чакат на отсрещния бряг.

 

- Какво, ако човек прескочи - възможно най-добре, - а се окаже, че това е било само трескав сън?

 

- Тогава гледай да изкараш хубава треска.

 

Частните части на Карлос Кастанеда

 

„Това не е книга за хора" - така се изказва човек, който го познава от много години, за „Изкуството на сънуването". Всъщност тя е венецът на творчеството на Кастанеда, наръчник с упътвания за една неоткрита страна - описание на древни техники, използвани от магьосниците, за да навлизат във второто внимание. Подобно на останалите му книги, и тази е блестяща и объркваща, заедно с това в нея витае нещо особено. Мирише така, сякаш е направена някъде другаде. Проявявам любопитство как е започнало всичко.

 

- Винаги си водех записки, като бях с дон Хуан, хиляди страници записки. И накрая той ми каза: „Защо не вземеш да напишеш книга?" Казах му, че е невъзможно, „Аз не съм писател". „Но си в състояние да напишеш някаква скапана книга, нали?" Помислих си, да! в състояние съм да напиша някаква скапана книга. Дон Хуан ми отправи предизвикателство: „И можеш ли напишеш тази книга, съзнавайки, че тя може да ти донесе скандална слава? И ще можеш ли да останеш безупречен? Дали ще те обичат или ще те мразят, няма значение. Можеш ли да напишеш гази книга и да не се поддаваш на това, което ще дойде па пътя ти?" Съгласих се. „Да. Ще го направя." И на пътя ми се изпречиха ужасни неща. Обаче гащичките не ми станаха.

 

Казах, че май не съм сигурен какво означава последната реплика и той се разсмя.

 

- Това е един стар виц. Колата на една жена се поврежда и някакъв мъж й я поправя. Тя няма никакви пари и му предлага обеците си. Той казва, че жена му няма да му повярва. Тя му предлага часовника си, но той казва, че бандити ще му го откраднат. Накрая тя си сваля гащичките... „Благодаря - казва той. — Не са моя номер."

 

Критерий, че си умрял

 

- Никога не бях оставал сам, преди да се срещна с дон Хуан. А той ми каза: „Освободи се от приятелите си. Те никога няма да ти позволят да действаш независимо - прекалено добре те познават. Никога няма да си в състояние да се върнеш от лявото поле с нещо.., потресаващо." Дон Хуан ми каза да си наема една стая, колкото по-противна, толкова по-добре. Нещо със зеленикави пердета и зеленикави мокети, смърдящо на пикня и фасове. „И ще останеш там, каза ми той. Ще стоиш сам, докато умреш." Казах му, че не мога да го направя. Не исках да изоставям приятелите си. А той каза: „Е, тогава повече няма да мога да се виждам с теб." Помаха ми за довиждане с широка усмивка. Боже мой, тогава направо изпитах облекчение! Тоя чудноват старец, тоя индианец, ме бе изгонил. Но всичко вече се бе заплело в такъв стегнат възел.

 

Колкото повече наближавах Лос Анджелес, толкова по-отчаян се чувствах. Започнах да осъзнавам към какво всъщност се връщам у дома - моите „приятели", за какво? Да водя безсмислени разговори с хора, които ме познават толкова добре. Да седя на дивана до телефона и да тръпна да ме поканят на някой купон? Безконечни повторения. Така че отидох в зеленикавата стая и се обадих на дон Хуан. „Ей, не че ще го направя, но кажи ми какъв е критерия, че си умрял?" „Когато повече не те интересува дали имаш компания или си сам. Това е критерият, че си умрял." Костваше ми три месеца, докато умра. Пощръклявах от отчаяно желание да се отбие някой приятел. Но стоях там. Накрая успях да се отърва от общоприетото мнение - човек не полудява, като е сам. Полудява от начина, по който се държи, това е сигурно. Можеш да разчиташ на това.

 

Събиране на осъзнаването

 

Насочихме се с комбито му към оная къща с евтините квартири, където Кастанеда е отишъл да умре.

 

- Бихме могли да отидем до някогашната ти стая - казах аз - и да почукаме на вратата. Просто да надникнем.

 

Той каза, че това ще отведе нещата твърде далеч.

 

- „Какво искаш от живота?""- това ме питаше често дон Хуан. Класическият ми отговор беше: „Откровено казано, дон Хуан, не знам." Това бе моята поза на „човек на мисълта" интелектуалец. Дон Хуан каза: „Този отговор може да задоволи майка ти, но не и мен." Разбираш ли, аз вече не можех да мисля, бях банкрутирал напълно. А той беше един индианец. По дяволите, човече! Нямаш представа какво означава това. Бях любезен с него, но го гледах отгоре надолу. Един ден той ме попита дали сме равни. Тогава очите ми се просълзиха и аз обгърнах раменете му. „Разбира се, че сме равни, дон Хуан! Как можеш да кажеш такова нещо!". Страхотна прегръдка, и аз на практика се разплаках. „Наистина ли мислиш така?", попита той. ,Да, за Бога!" Когато отпуснах прегръдката си, той каза: „Не, не сме равни. Аз съм безупречен воин, а ти си един жалък глупак. Аз мога да преценя целия си живот само в един миг. А ти дори не можеш да мислиш."

 

Намалихме и паркирахме под едни дървета. Кастанеда се взря в порутената сграда с някакво особено възбуждение, шокиран, че тя все още си е там. Каза, че е трябвало да бъде съборена много отдавна и че упорството й да остане на този свят е нещо като особена магия. Наоколо играеха деца с огромна пластмасова пожарна. Една бездомна жена се шляеше като сомнамбул. Той изобщо не понечваше да излезе от колата. Започна да разказва какво означава да „умреш в оная зеленикава стая". По времето, когато напуснал това място, Кастанеда най-после бил способен да слуша без предубеждения невъобразимите идеи на стария индианец. Дон Хуан му казал, че когато магьосниците виждат енергията, човешката форма се представя като светещо яйце. От задната страна на това яйце, приблизително на една ръка разстояние от раменете, се намира събирателната точка, в която се събират ярко светещите нишки на осъзнаване. Начинът, по който ние възприемаме света, се определя от положението на тази точка. Събирателната точка па човека е фиксирана в едно и също положение на всяко яйце; именно на тази еднаквост на положението й се дължи общият ни възглед за света във всекидневния живот. (Магьосниците наричат тази зона на осъзнаване „първото внимание".)

 

Начинът ни на възприемане се променя при преместването на тази точка - при раняване, шок, наркотици или пък в съня, когато спим. „Изкуството на сънуването" е в това да се премести и фиксира събирателната точка в ново положение, като по този начин се поражда възприятието на алтернативни, всеобхватни светове („второто внимание"). По-малките премествания на точката в пределите на яйцето все още са в „човешкия обхват" и пораждат халюцинациите и делириума или пък света, срещан по време на сън. По-големите премествания на събирателната точка дават по-драматични последици - те изтеглят енергийното тяло извън човешкия обхват до нечовешки светове. Именно там заминават дон Хуан и неговата група през 1973 година, когато „изгарят отвътре", изпълнявайки невъобразимото твърдение на неговата приемствена линия: еволюционния полет. Кастанеда научил, че цяла една цивилизация - конгломерат от сънувачи — е изчезнала по този начин. Той ми разказа за един магьосник от неговата линия, който имал туберкулоза - и успял да отмести събирателната си точка встрани от смъртта. Този магьосник бил длъжен да бъде винаги безупречен - болестта му била надвиснал него като меч. Не можел да си позволи да има „его” - знаел много точно къде се таи смъртта му и го причаква.

 

Кастанеда се обърна към мен и се усмихна: - Хей... - Имаше странно въодушевен вид и аз бях готов. Вече от три седмици бях затънал в неговите книги със заразителното им представяне на всякакви възможности. Може би сега беше моментът, в който аз щях да сключа моя договор" с Мескалито. Или пък дали не бяхме „прекосили мъглата", без да си дам сметка?

 

Хей - повтори той и ми смигна. - Искаш ли да си вземем по един хамбургер?

 

Бойкот на празната показност

 

— Това, че събирателната точка на човека е фиксирана в едно положение, е направо престъпление.

 

Бяхме седнали с Тайша Абелар на една пейка през музея на изкуствата в Уилшиър. Тя не съвпадаше с представата, която си бях изградил за нея. Кастанеда каза, че като част от подготовката на Абелар било да се превръща в различни хора - една от тях „Лудата от Оаксака", развратна, мръсна и кална просякиня — по онова време, когато се сражавала като актриса в Магьосническия театър на действието.

 

- Смятах да нарека книгата си „Големият преход", но си помислих, че звучи твърде източно.

 

- Има доста сходна будистка представа.

 

- Да, има много паралели. Нашата група беше правила преходи години наред, но едва неотдавна решихме да си сравним записките - понеже заминаването ни предстои скоро. Седемдесет и пет процента от нашата енергия е там, двадесет и пет процента - тук. Затова трябва да си тръгваме.

 

- Това там, където Карол Тигс е била ли? Там ли са тези седемдесет и пет процента?

 

- Имаш предвид Зоната на здрача ли?

 

Тя изчака с безизразен вид няколко мига, после се разсмя.

 

- Ние чувствахме Карол Тигс с телата си, когато тя си отиде. Тя имаше страхотна маса. Приличаше на фар, на маяк. Тя ни даваше надежда - стимул да продължаваме. Понеже знаехме, че е там. В моменти, когато изпадах в самосъжаление, усещах я да ме потупва по рамото. Тя беше нашата прекрасна фикс-идея.

 

- Защо е толкова трудно за „човекоподобното" да поеме на това пътешествие?

 

- Ние възприемаме минимално; колкото повече връзки имаме с този свят, толкова по-трудно ни е да се сбогуваме. А ние всички ги имаме - всички ние искаме слава, искаме да бъдем обичани, да ни харесват. За Бога, някои от нас имат и деца. Защо изобщо някой ще иска да си отиде? Ние носим наочници, качулки... имаме си нашите щастливи моменти, които ни топлят до края на живота. Познавам едно момиче, то беше мис Алабама.

 

- Това достатъчно ли е, за да я държи далеч от свободата?

 

- Да. Това, че е „мис Алабама", вече е достатъчно, за да бъде тя окована.

 

Тук е моментът да поставя един от Големите въпроси (а те бяха доста):

 

- Когато се говори за „прехода", това означава ли, че се прави и с физическото тяло?

 

Тя отговори, че да промениш своето его не означава фройдисткото его, а истинското аз в плът и кръв - да, с физическото тяло.

 

- Когато дон Хуан и групата му си отидоха - каза тя, -те си отидоха в своята цялост. Заминаха дори с обувките си.

 

Тя каза, че сънуването е единственият автентичен нов свят на философския дискурс - че Мерло-Понти не бил прав да смята, че човечеството е осъдено да оценява с предварителни преценки един свят, съществуващ априори.

 

- Има един свят без никакво „априори" - второто внимание. Дон Хуан винаги казваше, че философите били „псевдомагьосници". Това, което не им достигало, било енергията, нужна, за да прескочат отвъд своите убеждения. Всички ние сме се натоварили с багаж на път към свободата - трябва да захвърлим багажа. Трябва да захвърлим дори багажа на магьосничеството. - Багажът на магьосничеството? е не правим магии; ние нищо не правим. Единственото, което правим, е да местим събирателната си точка, В последна сметка и идеята „да бъдеш магьосник" със сигурност ще те хване в същия капан, както да бъдеш мис Алабама.

 

Една дрипава, беззъба жена се тътреше към нас, продаваше пощенски картички - съвсем като Лудата от Чудотворната миля. Взех една и й дадох един долар. Показах я на Абелар - беше изображение на Иисус, усмихнат.

 

Рядък момент! - каза тя.

 

Гостите идват

 

Къде на този свят е останало изобщо нещо за изследване? Всичко е априори свършено и похабено. Всички ние сме на път към сенилността; тя ни очаква като магина, речната болест. Бях чувал за нея като момче. Заболяване на паметта и спомените. Хваща хората, които живеят на брега на река. Човек бива завладян от един подтик, който го кара да се движи все по-нататък и по-нататък - да се скита безсмислено, непрестанно. Реката прави завои и извивки; хората обикновено казват „реката е жива". Когато тя измени течението си, повече изобщо не си спомня, че преди е течала от изток на запад. Реката забравя сама себе си. Имаше една жена, която често посещавах в санаториума. Беше там от петнадесет години. Петнадесет години наред тя се приготвяше за тържествена вечеря, която щяла да дава в „Хотел дел Коронадо". Това беше нейната заблуда - приготвяше се всеки ден, но гостите никога не идваха. Накрая тя почина. Кой знае - може би именно в този ден гостите най-сетне са дошли.

 

Показалец на намерението

 

- Как би трябвало да пиша, че изглеждате?

 

Гласът му прозвуча нелепо угоднически. Той беше Фернандо Рей, буржоазния нарцисист с леко загатване на Лорънс Харви.

 

- Можете да кажете, че приличам на Ли Марвин.

 

Вече се свечеряваше в парк Роксбъри. Чуваше се равномерното, далечно потупване на тенис топка, която се удря в бетонна стена.

 

- Веднъж четох една статия в „Ескуайър" за калифорнийските магьосници. Първото изречение беше: „Ли Марвин е уплашен." И всеки път, когато нещо не е съвсем наред, човек може да ме чуе да казвам: Ли Марвин е уплашен.

 

Уговорихме се, че ще опиша Кастанеда като прикован в инвалидна количка, с красиво изваяни ръце и торс. Ще кажа, че излъчва ухание на „Бижан", а дългата му коса изящно обрамчва лице като на младия Фуко. Той се разсмя с пълен глас.

 

- Виждал съм веднъж онази жена, сега тя изнася семинари над Кастанеда. Когато се чувства потисната, тя си има един номер - начин да се измъкне от това състояние. В такъв момент тя си казва: „Карлос Кастанеда изглежда като мексикански сервитьор!" - и това моментално я ободрява. Страхотно! И колко тъжно. Но на нея това й действаше по-добре и от прозак!

 

Запрелиствах отново книгите - исках да попитам за „намерението". Това беше едно от най-абстрактните и най-често срещани понятия в техния свят. Те говорят за възнамеряване на свободата, възнамеряване на енергийното тяло, дори за възнамеряване на намерението.

 

- Не разбирам намерението.

 

- Ти нищо не разбираш. Сконфузих се.

 

- Никой от нас не разбира! Ние не разбираме света, ние просто боравим с него, обаче боравим красиво. Така че когато казваш „не разбирам", това е просто лозунг. Първо на първо, ти никога нищо не си и разбирал.

 

Настроих се да споря. Дори магьосничеството има „работна дефиниция”. Защо да не ми даде дефиниция за „намерение”?

 

- Не мога да ти кажа какво е намерение. Аз самият не знам. Просто го включи като нова категория в показалеца. Ние сме таксономисти - колко обичаме да съставяме списъци! Веднъж дон Хуан ме попита: „Какво е университет?" Казах му, че е училище за висше образование. Той попита: „Но какво е „училище за висше образование"?" Отговорих му, че това е място, където хората се събират, за да учат.

 

- Парк ли? Или поле? Хвана ме натясно. Разбрах, че „университет" има различно значение за данъкоплатеца, за учителя, за студента. Ние изобщо нямаме представа какво е „университет"! Това е една категория от показалеца, като „планина" или „чест". Не ти е нужно да знаеш какво е „чест", за да се движиш в посока към нея. Така че насочи се към „намерението". Включи „намерението" в показалеца. Намерение е просто осъзнаване на възможност - на шанса да имаш шанс. То е една от извечните сили на вселената, към която така и не се обръщаме. Когато се прикрепиш към намерението на магьосническия свят, ти си даваш шанса да имаш шанс. Не се прикрепваш към света на баща си, света, където ще бъдеш погребан на два метра. Възнамери да задвижиш събирателната си точка. Как ли? Като го възнамериш! Чиста магия.

 

- Да се насоча към него, без да го разбирам?

 

- Естествено. „Намерение" е само един показалец - доста заблуждаващ, но напълно годен за употреба. Също като „Ли Марвин е уплашен".

 

Горкичките

 

Непрекъснато срещам хора, които си умират да ми разправят историите си за сексуален тормоз. Един мъж ми разказа как, като бил на десет години, неговият баща сграбчил пишката му и му извикал: „Това е за чукане!" Това го травматизирало за десет години! Обиколил хиляда психоаналитици. Толкова ли сме уязвими всички? Глупости. Та ние сме тук от около пет милиарда години! Обаче това го определя: Той е „жертва на сексуален тормоз". Дрън-дрън. Горкичките ние! Дон Хуан ме застави да следя как се държа с хора, от които искам да ме съжаляват. Това било моят „коронен номер". Всеки от нас има свой номер, който е научил съвсем рано и го повтаря, докато умре. Ако имаме голямо въображение, може да сме си разработили и два номера. Включете телевизора и се заслушайте в някое ток-шоу: един от друг по-горкички! Ние обичаме Иисус - кървящ, прикован на кръста. Това е нашият символ. Никой не се интересува от Христос, който възкръсва и се възнася на небето. Ние искаме да бъдем жертви, губещи; не искаме да успяваме. Горкичките ние, които се молим на още по-горкичкия. Когато Човекът е паднал на колене, той е станал този задник, който е и до днес.

 

Изповед на един пристрастен към осъзнаването

 

Кастанеда от много отдавна избягва психотропни дроги и все пак те са една огромна част от въвеждането му в света на нагуала. Попитах го за какво е било това.

 

- Ами от това, че съм мъж, аз бях много закостенял - събирателната ми точка беше непоклатима! А вече времето па дон Хуан изтичаше, затова трябваше да приложи отчаяни мерки.

 

- Затова ли ви е давал дроги? Да премести събирателната ви точка ли?

 

Той кимна.

 

- Обаче с дрогите човек няма контрол над нея, тя се движи произволно.

 

- Това означава ли, че е имало време, когато сте били в състояние да местите събирателната си точка и да сънувате без употребата на дроги?

 

- Разбира се. Точно това правеше дон Хуан. Вижте, Хуан Матус пет пари не даваше за „Карлос Кастанеда". Той се интересуваше от това друго същество - енергийното тяло, което магьосниците наричат „двойника". И тъкмо него искаше да събуди той. Човек използва Двойника си, за да сънува, за да пътува във второто внимание. Той именно те тегли към свободата. „Разчитам, че Двойникът ще си изпълни дълга - казваше той. -Ище направя всичко за това - да му помогна да се събуди."

 

Тръпки ме побиха. Тези хора бяха истински. Те не умират, плачейки за майчето си. Не умират, плачейки за някое маце.

 

Бяхме в малко кафене на летището „Санта Моника". Отидох до блестящата тоалетна да си освежа лицето и да се опитам да асимилирам всичко това. Взрях се в огледалото и се замислих за Двойника. Спомних си нещо, което дон Хуан казва на Кастанеда в „Изкуството на сънуването": „Твоята страст - казва той - е да скочиш без каприза или умисъла да разкъсаш нечии други вериги." Докато се връщах при него, си оформих един въпрос:

 

- Като какво беше това, искам да кажа, първия път, когато сте преместили събирателната си точка без дроги?

 

Той помълча един миг, после поклати глава.

 

- Ли Марвин беше много уплашен! - разсмя се той. -Веднъж започнеш ли да разчупваш бариерите на нормалното, историческо възприятие, почваш да си мислиш, че си откачил. Така че ти е нужен един нагуал, просто за да се посмеете. Той със смях ти изкарва целия страх.

 

Пернатата змия

 

- Аз ги видях как си отидоха - дон Хуан и неговата група, едно цяло ято от магьосници. Отидоха на едно място, без всякакви следи от човека и натрапчивото му самопревъзнасяне. Там пламнаха и изгоряха изотвътре. Когато потегляха, те извършиха едно движение, което наричат „перната змия". Превърнаха се целите в енергия, дори и обувките им. Направиха един последен кръг, за да видят за последен път този изключителен свят. О-о-о! Целият изтръпнах, разтреперих се. Едно последно кръгче.", само за моите очи. Можех да си отида с тях. Когато дон Хуан си тръгваше, той ми каза: „За да си тръгна, на мен ми е нужна цялата ми смелост. Нужен ми е целият ми кураж, цялата ми надежда.... и никакви очаквания. За да останеш, на теб ще ти е нужна цялата ти надежда и цялата ти смелост." Тогава направих красив скок в бездната и се събудих в кабинета си. Бях прекъснал потока на психологическата последователност - каквото и да беше онова, което се събуди в кабинета ми, то не можеше да бъде това „аз", което познавах линейно.

 

Затова съм нагуал. Нагуалът не е някакво същество, не е личност. На мястото на егото има нещо друго, нещо много древно. Нещо наблюдаващо, отстранено - и безкрайно по-малко свързано с аза. Човекът с его е движен от психологически желания. Нагуалът няма никакви. Той получава заповеди от един неизразим източник, който изобщо не може да се обсъжда. Това е окончателното разбиране: Нагуалът в последна сметка става разказ, история. Той не може да бъде обиден, ревнив, с чувство на собственост -той не може да бъде нищо. Обаче може да разказва истории за ревност и страст. Единственото нещо, от което нагуалът се страхува, е „онтологичната печал". Не носталгия по доброто старо време — това е егомания. Онтологичната печал е нещо друго. Има една извечна сила, която съществува във Вселената, подобна на гравитацията, и нагуалът я усеща. Това не е психологическо състояние. Това е стичане па сили, които се събират да смажат този нещастен микроб, който е унищожил своето его. Това се усеща, когато пече не са останали никакви обвързаности. Виждаш го да идва към теб, после го усещаш върху себе си.

 

Самотния двойник на дълги разстояния

 

Той обичал да ходи на кино - преди 10 000 години. Много отдавна, когато още се заседавали по цели нощи във Виста в Холивуд, отдавна, когато учел какъв е критерият, че си умрял. Той вече не ходи на кино, но „вещиците" продължават. За разсейване от техните чудати, епични дейности — нещо като сънуване с безопасен секс. Но всъщност не е това.

 

- Знаете ли, има една сцена в „Блейд Рънър", която много ни допада. Авторът не е знаел какво казва, обаче уцелва нещо. Там накрая Двойникът казва: „Моите очи са виждали невъобразими неща (той говори за съзвездията), виждал съм нападения на кораби от Орион , и така нататък - глупости, празни приказки. Това беше основният недостатък според нас - понеже авторът не беше виждал нищо от тези неща. Но после думите му стават прекрасни. Вали дъжд и Двойникът казва: „И какво ли, ако всички тези мигове се загубят във времето... като сълзи в дъжда?"

 

Това е много сериозен въпрос за нас. Може всички да са просто сълзи в дъжда - да. Но все пак правете най-доброто, на което сте способен, господине. Правиш най-доброто и ако твоето най-добро не е достатъчно добро, тогава майната му! Ако твоето най-добро не е достатъчно добро, тогава майната му и на самия Бог.

 

Бележка под линия за феминистки

 

Преди да се срещна за последен път с него, имах уговорка да се видя с тайнствената Карол Тигс на закуска. Преди двадесет години тя бе „скочила" в непознатото с дон Хуан и групата му. Колкото и да е невъобразимо, тя се бе върнала и бе задействала един същински пътуващ театър на магьосници. Чувствах се все по-притеснен от наближаващата среща. Всеки път, щом се надигнеше Големият въпрос („Къде, по дяволите, бяхте тези десет години?"), той някак се разтапяше. Имах чувство, че аз съм на релсите, а Карол Тигс маха от последния вагон. В една Вселена на дуализъм Тигс и Кастанеда бяха два енергийни полюса. В този свят те не са като мъж и жена. Имат „двойна" енергия; за виждащия енергийното тяло на всеки от тях изглежда като две сияйни яйца, а не като едно. Това не ги прави по-добри от Донър-Грау, Абелар или който и да било друг -тъкмо обратното. Това им дава предразположението, както казва веднъж Хуан Матус, да бъдат „двойни глупаци". Досега Кастанеда пише изключително за света на дон Хуан, никога за своя собствен. Обаче „Изкуството на сънуването" е изпълнена с тъмното, особено присъствие на Карол Тигс и изобилства с ужасяващи разкази за екскурзиите им във второто внимание, включително прибързаното спасяване на „осъзнаващо същество от друго измерение", което заема формата на крехко момиченце със стоманен поглед, наречено Синия скаут.

 

Тъкмо се канех да изляза, когато звънна телефонът. Сигурен бях, че е Карол Тигс - обажда се да отмени срещата. Беше Донър-Грау. Разказах й съня си от тази сутрин - бях с Кастанеда в магазин за подаръци с името „Пътят на Койота". Тя не обърна никакво внимание! Каза, че нормалните сънища са просто „безсмислени мастурбации". Жестока, безсърдечна вещица.

 

- Искам да добавя нещо. Хората често ни казват: „Тук вие много подценявате феминизма... „водачът" на онази група е Хуан Матус, а сега новият нагуал е Карлос Кастанеда - защо винаги е мъж?" Ами, причината тези мъже да са „водачи" е въпрос на енергия - а не защото знаят повече или са „по-добри". Вижте, вселената наистина е женска; мъжът е „глезен", защото е уникален. Карлос ни напътства не в това, което правим в света, а в сънуването.

 

Дон Хуан имаше един ужасен израз. Често казваше, че жените са „цепнати пички", но не го казваше в обиден смисъл. Именно защото имаме „цепнатина", ние можем с лекота да сънуваме. Мъжете са абсолютно тромави и сковани. Обаче жените не разполагат с трезвост, структура, контекст; в магьосничеството именно мъжът внася тези неща. Феминистите се вбесяват, когато кажа, че жените по рождение са равнодушни, не проявяват интерес, но това е вярно! И е така, защото ние получаваме знанието направо. Не ни е нужно да говорим безконечно за него - това е мъжки процес.

 

Знаете ли какво е нагуалът? Митът за нагуала? Че има неограничени възможности за всички нас да бъдем нещо друго освен това, което сме обусловени да бъдем. Човек не е длъжен да следва пътя на родителите си. А дали аз ще успея и ли не, няма толкова значение.

 

Само за твоите очи

 

Тъкмо затворих и телефонът позвъни отново. Обаждаше се Карол Тигс да отмени срещата. Очаквах да изпитам облекчение, но по-скоро се разочаровах. Бях говорил с хора, която са я виждали да изнася лекции в Мауи и Аризона. Казваха, че била страхотна; въздействала на цялата зала като шоузвезда, в сравнение с нея Елвис бил направо посредствен.

 

- Съжалявам, че не можем да се срещнем - каза тя. Поне звучеше искрено. - Но се надявам скоро да го направим.

 

- Няма нищо. Ще ви потърся на някоя от вашите лекции.

 

- О, не мисля, че скоро ще имам пак лекции. - Последва пауза. - Но имам нещо за вас.

 

- Да не е светкавица от циците?

 

Тя се поколеба за миг, после избухна в смях.

 

- Нещо много по-драматично. Усетих някакво придърпване в коремната кухина.

 

- Нали знаете, хората винаги говорят за това разделение между ум и тяло - за това неравновесие, този „ум-тяло" проблем. Ние така и умираме, без изобщо да сме събудили този магически Двойник и той ни мрази за това. И толкова ни ненавижда, че накрая ни убива. Това е цялата „тайна" на магьосничеството - да постигнеш досег до Двойника за абстрактния полет. Магьосниците скачат в пустотата на чистото възприятие с енергийното си тяло.

 

Нова пауза. Зачудих се дали това ще е всичко, което ще ми каже. Тъкмо понечих да заговоря, но нещо ме възпря.

 

- Имаше една песен, която дон Хуан смяташе за много красива - казваше, че авторът почти е улучил истината. Той замени една дума, за да я направи съвършена. Сложи „свобода" на мястото, където авторът беше написал „любов".

 

И започна призрачната декламация:

 

Човек живее само два пъти

 

или поне така изглежда.

 

Един живот за теб самия,

 

и друг - за твоите сънища.

 

И ти се носиш през годините,

 

животът сякаш е опитомен.

 

Додето ненадейно сън ти се яви

 

и Свобода е неговото име.

 

А тази Свобода е странник,

 

с безмълвен знак те вика да го следваш.

 

Помислиш ли, че е опасно,

 

и странникът ще си отиде.

 

Този сън е за теб,

 

така че заплати цената

 

-в реалност превърни съня...

 

Тя помълча малко. После каза: „Приятни сънища!", изпародира кикот на вещица и затвори.

 

Гъделът на нагуала

 

Дните ставаха все по-студени и така човек по-лесно се отдаваше на съжаление - за какво ли не, дори за прозак. Ами ако се окаже, че Кастанеда нищо не измисля? Ако всичко това е истина, тогава сме в много кофти положение. Срещнахме се за последен път в един мразовит ден на брега, близо до вълнолома. Кастанеда каза, че няма много време. Изрази съжаление, че не съм могъл да се срещна с Карол Тигс. Е, някой друг път. Обхвана ме настроението тип ^Горкичкият аз!" - по дяволите, искам само да бъда обичан. Уплашен бях колкото Ли Марвин; аз бях Ритгър Хауър с алуминиевото канче; един пищящ Иисус от Чудотворната миля. И Иисус гледаше надолу към всички хора и казваше: „Толкова ми е скучно."

 

Седнахме на една пейка върху отвесна скала. Искаше ми (I* да го позадържа още, поне за минутка повече.

 

- Разкажете ми за последния път, когато сте изпитвали носталгия.

 

Той отговори, без да се замисли.

 

- Когато трябваше да се сбогувам с дядо ми. По това време той вече бе отдавна умрял. Дон Хуан ми каза, че вече е време да се сбогувам - приготвях се за дълго пътешествие, без завръщане. „Ти трябва да се сбогуваш - каза ми той, - защото никога няма да се върнеш." Извиках образа на дядо ми пред себе си - виждах го в най-малките подробности. Цялостно видение. Той имаше „шарещ поглед". Дон Хуан ми каза: „Сбогувай се завинаги." О, колко мъчително беше! Беше време да спускам знамето и го сторих. Дядо ми се превърна в разказ. Разказвал съм го хиляди пъти.

 

Стигнахме до автомобила му.

 

- Усетих някакъв гъдел в слънчевия сплит - много вълнуващо. Спомням си, че и дон Хуан често го бе изпитвал, но не разбирах какво означаваше. А всъщност означаваше, че скоро ще е време да си отива. - Той потръпна от удоволствие. - Колко прекрасно!

 

И като потегли, той ми извика през прозорчето:

 

- Сбогом, славни благороднико!

 

Помръкване на светлините

 

Чух, че ще има лекция в Сан Франциско. Вече бях написал материала си за тях, но реших да отида. Да сложа капака, така да се каже. Залата беше в един индустриален парк в Силиконовата долина. Самолетът му закъсня; когато влезе, залата беше препълнена. Той говори крайно убедително и красноречиво в продължение на три часа без прекъсване. Отговаряше на въпроси вдъхновяващо, решително и париращо. Никой не помръдваше. Накрая той заговори за убиването на егото.

 

Дон Хуан имаше една метафора: „Светлините помръкват, музикантите прибират инструментите си. Вече няма повече време за танци - време е да се умира." Хуан Матус казваше, че има безкрайно време и изобщо никакво време -това противоречие е магьосничеството. Изживявай го! Изживявай го страхотно!

 

Изправя се един младеж от публиката.

 

— Но как можем да постигнем това, без да имаме някого като дон Хуан? Как можем да го направим, без да се присъединим?

 

- Към нас никой не се „присъединява". Тук няма никакви гуру. Вие нямате нужда от дон Хуан - каза той категорично. - Аз имах нужда от него - за да мога да ви обясня на вас. Ако искате свобода, трябва само да вземете решение. На нас ни е нужна маса на този свят, не искаме да бъдем мастурбатори. Ако правите „преглед", вие натрупвате енергия - и ние ще ви открием. Но ви трябва много енергия. А за тази цел трябва много яка работа. Така че зарежете своите преценки и направете своя избор. Просто го направете. Дон Хуан често казваше: „Един от нас е глупак. И това не съм аз." - Той направи кратка пауза. - Това дойдох да ви кажа днес.

 

Всички избухнаха в смях и станаха прави, аплодирайки Кастанеда, докато излизаше през задната врата.

 

ЩЕШЕ МИ СЕ ДА ГО ПРЕСЛЕДВАМ, ПИЩЕЙКИ „Моля те, обичай ме!" Голям смях би паднал обаче. Но си бях забравил алуминиевото канче. Вървях в тъмното ба на алеята покрай езерото. Лек ветрец попиля крехките нападали листа по брега. В паметта ми се върна един от нашите разговори - той говореше за любовта. Чух гласа му и си представих как стоя на последния вагон и бавно се извръщам да видя думите, както напредваха... „Аз се влюбих, като бях на девет години. Истински, просто намерих другото си аз. Наистина. Но не ми било писано. Дон Хуан ми каза, че тогава съм щял да стана статичен, неподвижен. А моята съдба е динамична. Един ден любовта на моя живот тона деветгодишно момиче! — замина. Баба ми каза:

 

Не ставай страхливец! Върви след нея!" Обичах моята баба, по никога не й го бях казал, защото се смущавах... А тя имаше един говорен недостатък. Наричаше ме „афор” вместо „амор". Всъщност това беше просто чуждестранен акцент, но аз бях много млад и не знаех. Та баба ми пъхна шепа монети в ръката. „Върви и я намери! Ще я скрием и ще си я отгледаме!" Взех паричките и се наканих да тръгна. Точно тогава любовникът й прошепна нещо на ухото. Тя се обърна към мене с празен поглед. „Афор – каза тя, афор, мое безценно съкровище... - И си взе парите обратно. - Съжалявам, но току-що времето ни свърши." Така и го бях забравил, докато дон Хуан не ми го възстанови години по-късно.

 

- И това непрекъснато ме преследва. Когато усетя този гъдел... и часовникът показва дванадесет без петнадесет... аз просто потръпвам! Разтрепервам се и до ден днешен!

 

„Афор, скъпи мой. Току-що времето ни свърши.”

 

 

 


Създадено: 28/12/2009 . 10:40

 

 

 

 

Sunday the 26th. Spiralata.net 2002-2017