Интервюта и речи

Интервю със Стефан Цанев

Печат

Писателят Стефан Цанев: „Лошо е, когато подлеци и предатели заемат първите места в държавата...”

Властта навсякъде трябва да се поеме от жените – за да оправят света, объркан от мъжете.

 

Стефан Цанев най-четеният съвременен български писател – четирилогията му „Български хроники“ достигна фантастични за книжния ни пазар тиражи.Роден е на 7 август 1936 г. Завършил е журналистика, учил е драматургия в Москва. Работил е като кореспондент, бил е редактор в киното и театрален драматург. Автор е на десетки стихосбирки, драми, публицистика и проза, както и на стихове и пиеси за деца.

След събитията в Чехословакия 1968 г. свалят от печат стихосбирката му "Парапети", а до 1976 г. върху стиховете му тегне забраната да бъдат публикувани. През 1984 г. Тодор Живков лично забранява спектакъла му "Любовни булеварди", уволнен е от театър "София" и.е изпратен е в Пловдив, от където се завръща след 1990 г.

Стиховете му са превеждани на всички европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му "Последната нощ на Сократ" и "Другата смърт на Жанна д`Арк" са играни в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Измир, Истанбул и др.

Носител е на наградата за поезия "Пеньо Пенев" (1988), на националната награда за детска литература "Петко Рачов Славейков" (1992), на националната награда за литература "Иван Вазов" – за цялостен принос към литературата (2004) и на националната награда "Хр.Г. Данов" - за "Български хроники" и за цялостен принос към българската книжнина (2011), носител е и на ордена "Стара планина" І степен - за цялостен принос към българската култура (2006).

Ти си от малкото наши писатели, които са изчели историята ни от началото до край, твоите „Български хроники” предизвикаха невероятен бум сред днешните читатели. При този масов интерес към националната ни история, защо масовият човек продължава да е пълен невежа, бездуховен, безроден, безсъзнателен?

Това не е от днес, нито ще свърши утре. Нашият народ, като всеки народ, всякога е имал своите умни хора и своите глупаци, своите честни хора и своите подлеци, своите герои и своите предатели. Лошото е, когато тези, дето ги споменавам на второ място, заемат първите места в държавата и масовият човек започне да им подражава, мислейки, че – ето, това е хубавото, това е доброто, към това трябва да се стремим. Както казват учените хора – подменят се ценностите.

Кои национални герои, според теб, са прекалено митологизирани във времето и кои са подценени, а трябва да живеят в националното ни съзнание?

В нашата история има един свръхпарадоксален случай. Кой не знае песните за Крали Марко, дето с единия си крак бил стъпил на Хемус, с другия на Пирина, Марко Кралевити, дето ден през ден освобождавал по три синджира роби, дето „одил ми йе вов Анадола да са бий с турци-яничари” – стотици песни, това е нашият героически епос, а каква е истината? Марко Вълкашинов е бил най-послушният васал на турския султан и хич не погива Марко в бой с турци-анадолци на Косово поле, ами загива в полето Ровене край Крайова, помагайки на турците да завладеят Влашко. Народът обаче го възпява, обезсмъртява този лъжегерой и предател, а истинските герои, онези, които наистина са се сражавали срещу турците-анадолци и наистина са загинали на бойното поле – тях народът е захвърлил в тъмната бездна на своята памет. Такъв е случаят, например, с Ивайло. Първото сравнение, което може да хрумне на всекиго, е сравнението на Ивайло с Жанна д`Арк. Само че Жанна д`Арк я знае целият свят, светът знае и Вилхелм Тел, и Робин Худ, и Ян Жижка, и Стенка Разин, но за Ивайло не е чувал. А за разлика от всички тези личности, Ивайло не само вдига въстание, не само освобождава отечеството си, но успява да стане и цар и царува цели три години. Подобна личност няма в европейската история, няма може би и в световната. Народът ни обаче не е съхранил името на своя герой в нито една своя песен, нито в едно свое предание. Просто Ивайло е сбъркал къде да се роди. Ако беше се родил във Франция – щеше да е станал национален герой и светия още преди седем века, името му щеше да влезе във всички световни истории, поетите от цял свят щяха да се надпреварват да пишат за него – както за Жанна д`Арк. А ние и до днес не го споменаваме дори на тържествените зари сред имената на загиналите за свободата на България – как да го знае светът, когато ние самите не щем да го знаем?

Каква би била твоята класация за сегашното ни общество – как би подредил и на кое място би поставил съсловието на българските лекари, на учителите, на научни работници, на инженери, на военни, на духовни пастири, на художествената интелигенция... Би ли дал кратки характеристики на някои от тях?

Според мен, най-важното за едно общество е да е здраво физически и духовно, следователно – на първо място би трябвало да са лекарите и учителите, след учителите всички онези, които дават на народа знание и духовна просвета. А забележете каква е у нас подредбата на министерствата – здравното, просветното и културното министерство са на последно място и за тях се заделят най-малко пари от бюджета. А би трябвало да е обратното. Оттук всичко тръгва наопаки в държавата. Кои са най-бедни, най-ниско платени – най-важните: лекарите и учителите. Защо тогава се чудим, че сме най-болната, най-непросветената и поради това - най-бедната нация в Европа? Има една проста мярка за връзката между културата и благоденствието: у нас на човек се пада годишно половин книга, във Финландия – 18 книги. Народът си го е казал сам отдавна: прост народ – слаба държава. Но кой да го чуе? 

Ти имаш следния великолепен ред: "Най-големите врагове на Христа са бездарните попове". Някога той бе адресиран към фалша на глашатаите на комунистическа идея, към платените пропагандатори на онзи идеал. Сега към кого би го адресирал?

Направо към поповете. Ама и те, милите, какво да искаме от тях – по-бедни са от църковните мишки. Виж, архиереите са като царе, те така и се обличат – като византийски императори със златни корони, обсипани със скъпоценни камъни! В нашата църква, дето би трябвало да царува най-голямото – христовото – равенство, любов и справедливост, напротив – там виждаме най-драстичното, най-срамното, най-несправедливото неравенство, най-строгата йерархия. Военните пасти да ядат… 

Какво стана с пълните събрани съчинения, които подготвя издателство "Жанет 45" - такова 12 томно начинание е нещо невиждано за последните 30-35 години? Разкажи по-подробно какво предстои в първите няколко тома...

Това дори не е пълно събрано, а избрани съчинения. Първият том съдържа поезия – стихове съм писал малко, стихове аз пиша в краен случай, когато идеята не може да бъде изразена с други средства. За мен поезията е сакрално, мистично нещо, не бива да се злоупотребява с нея. Следващите три тома съдържат 20 мои пиеси, в петия том е романът ми „Мравки и богове”, писан през 2000 г., който, според издателството, в момента се продава повече от „Хрониките”. Шестият том съдържа есета и публицистика, седмият – измислици за деца, пиеси и стихове, в 8, 9, 10 и 11 том са „Хрониките”, а в последния 12 том е моят „Публичен дневник” – това са извадки от стотиците интервюта, които съм давал през последните 33 години. Идеята на издателството е първите 6 тома да излязат до края на тази година. Големият проблем пред нас е разпространението – това е издание, предназначено преди всичко за читалищата и библиотеките - те обаче нямат пари за книги.  Хайде, мен кучета ме яли, но пред очите ни се извършва историческо престъпление спрямо бъдещите поколения – лавиците в библиотеките, където би трябвало да бъдат книгите, написани през последните 20 години, са празни и ще останат празни. Така стои въпросът и с картините в художествените галерии.

Неотдавна, след толкова години, „Анини приказки” излязоха отново с неизвестните  рисунки на  нeзaбpaвимия актьор и художник Климeнт Дeнчeв – бaтe Климбо. Това издание е седмото поред. Общият досегашен тираж е далеч над 100 000. Как ти дойде идеята да пропишеш за най-трудната аудитория – детската.

Случва се, човек има намерение да напише нещо сериозно, нещо „велико и вечно”, хвърля всичките си сили, а то накрая се оказва далече под желаното; друг път напише нещо ей така, на шега, между другото, а то вземе, че се окаже по-добро от очакваното. Такъв е случаят с „Анините приказки”. Писах ги, за да забавлявам и да развеселявам дъщеря си Анна, да развеселявам и себе си. Защото годините, когато писах „Анините приказки”, бяха може би най-тежките години през живота ми - след 1968 г. бе забранено да публикуват мои стихове, да се поставят мои пиеси в продължение на 8 години. Тогава успях да издам четири от приказките, другите три не бяха допуснати от цензурата. За особено „опасна” брояха „Приказка за другото овчарче”. Опитах се да я напечатам във в. „Стършел”, свалиха я от страниците, а главният редактор изгърмя. Сега я чета и се чудя: а за какво? Вярно, комунистическият режим беше страшен, но беше и много смешен, много глупав.

Вярно ли е наблюдението, че книги купуват предимно жените, докато мъжете предпочитат мъжките си играчки - нови джиесеми, дрънкулки за колата, тънки питиета и дебели мезета...

Да, така е. Жената, може би по инстинкт, пази в себе си светите неща, защото ще трябва да ги предаде на децата си, на потомството, иначе ще започне да ражда скотове, тя, по древна традиция, пази огъня – и в прекия и в метафоричен смисъл на думата – огъня и в къщата, и в душата. Мъжът е ловецът, авантюристът, доставчикът на храна, на материалното. И аз се присъединявам към твоята идея, че властта навсякъде трябва да се поеме от жените – за да оправят света, объркан от мъжете.

Твои пиеси се играят в чужбина, а за повечето днешни режисьори сякаш те не съществуват. Ти си любим автор на няколко поколения българи, с какво си обясняваш отсъствието си от театралните афиши?

Виновен съм си и аз, защото през последните пет-шест години, докато пишех „Български хроники”, не написах нищо ново. Но не е само това. Българската драматургия е пренебрегната, не се стимулират младите автори, чуждопоклонството е удивително. Театърът е най-живото изкуство, има най-пряк контакт с хората, то най-бързо реагира на обществените болки, чуждите автори и гении да са – няма да решат нашите проблеми… Наесен, дай боже, ще се появя в Народния театър с новата си пиеса „Духът на поета”. Написах още една – „Деца на света”, проблемът там е страшен – за децата ни, които бягат от Отечеството си като от потъващ кораб, за обезкръвяването и оглупяването на нацията ни – но още търся театър... Есента се навършват 50 години от постановката на първата ми пиеса „Истинският Ивайло” (беше забранена седмица преди премиерата), може би съм вече остарял, чувствам се – или мене ме чувстват - чужд, тананикам си напоследък:

 

Походката ми уж 

е все тъй горда,

но май че вече съм 

човек зад борда…

 

Какво ще пожелаеш на читателите на „Животът днес”, най-големият вестник у нас?

Да не падат зад борда.

 

Въпросите зададе Румен Леонидов за в. „Животът днес”

Източник: http://www.fakel.bg

Tuesday the 17th. Spiralata.net 2002-2017