Хумор

Особеностите на българското ергенско парти

Печат

Особеностите на българското ергенско парти

 

Всичко започна с един невинен въпрос – „Ти правил ли си си ергенско парти?”

От години насам, всеки петък играехме карти – полковникът, художникът, артистът и аз. Постепенно станахме приятели. Такава е съдбата на всички карета, които не се разпадат след първото „капо”.

Не стана ясно към кой от нас полковникът отправи въпроса си. Чуха се три паса. Полковникът демонстративно свали картите си.

-                  Четири валета и шест купи. Капо сте. Пишем си 35, плюс 200, плюс терцата и белота...

Запалихме по цигара и си сипахме по чаша вино. Това беше ритуал при подобни случаи. Докато мешах картите, попитах:

-                    Полковник, какво си намислил?

-                    Имам предложение.

Полковникът замълча тържествено.

-                    Да си направим ергенско парти по Нова година. Първо, всички сме пенсионери и имаме цял отбор внуци. Второ, като ви знам какви сте, никой очевидно не е имал такова парти, когато му е било времето. Трето, защо да не го направим тридесет години по-късно?

-                    За някои четиридесет, намеси се художникът.

-                    Имам няколко въпроса – какво ще правим с жените, къде ще си намерим мацета, кой ще ги.... и къде ще отидем?

-                    Вие сте луди хора бе, ама ....

Думата беше взел артистът.

-                      Все някога трябва да ни се случи. Аз съм „ЗА”. Полковник, ти винаги имаш някакъв план. Сподели го.

-                      Планът е следният. Качваме жените на рейса за Солун. Има евтина екскурзия за два дни. Ние отиваме при един приятел, който живее на 40 километра от София в страхотна къща сред гората. Купуваме прасе и си организираме страхотно парти за пенсионери. Оставете организацията на мен.

Полковникът беше перфектен организатор. На тридесет и първи, рано сутринта закарахме жените на рейса. Беше ги уредил за екскурзията с негови си стари връзки. Натоварихме багажа, изчакахме шофьорът да потегли и весело помахахме с ръка за сбогом. Натоварихме се на джипа на артиста, ента употреба, произведен миналия век и отпрашихме по Цариградския път.

Тогава не знаехме, какво ще ни се случи. При Вакарел напуснахме магистралата и тръгнахме по селски път, осеян с дупки. Полковникът напътстваше водача как да кара и накъде.

-                      Бог да те пази да возиш шофьори... мърмореше артистът.

Полковникът, в неговия стил, започна да си тананика някакъв марш и при нужда вкарваше текст в мелодията. „Ха сега завиййй наляво! Трам-тарарам-трара.”  Отбихме се от шосето и тръгнахме по нещо като селски път, по който имаше само пресни следи от животни. Следите ни отведоха до къща, изградена на обширна поляна. Наоколо гора. Такава красота има само по телевизия „Травъл”. Купонът започваше. Бяхме в приповдигнато настроение. На поляната се разхождаха младо биче, кон, две крави, дузина кокошки и розово прасе. Спас, така се казваше стопанинът, беше излязъл да ни посрещне в ловна униформа с пушка през рамо.

-                    Ха, добре дошли!

-                    Ха, добре заварил.

Полковникът ни представи по ред с кратка биография. След това произнесе съдбовните слова:

-                    Тая пушка гърми ли?

-                    Ега го, ако не гърми - отговори Спас. Свали пушката и се прицели.

-                    Глей тоя клон.

Натисна спусъка и клонът рухна на земята.

-                    Дай на мен, каза полковникът и се обърна към мен. Изводи` от колата една кока-кола.

Хвърлих му една консерва и той я хвана във въздуха. Сложи я на кучешката колиба.

-                    Гледай сега....

Полковникът без да се цели гръмна и кутията се взриви като ръчна граната. Кучето, което до този момент не се беше показало, с вой и скимтене изхвръкна от вътре, удари се в прасето и учудено от случилото се  разтърси козина. Прасето изквича и хукна към гората. Кучето го последва.   

-                        Дай още една консерва, нареди полковникът. Ха сега да ви видя!

Изредихме се да гърмим. Консервата си остана върху кучешката колиба. Къщата на животното стана на решето. След провала със стрелбата изнесохме багажа, настанихме се по стаите и артистът зададе резонния въпрос:

-                      Кой ще коли прасето? Няма време. Да се захващаме за работа!

Спас излезе, върна посърнал и съобщи новината.

-                    Прасето го няма. Хванало е гората заедно с кучето... Трябва да ги догоним!

-                    Екшънът започва, я да си извадя бинокъла, произнесе полковникът, без да осъзнава тогава, че това са пророчески слова.

Спас метна пушката на рамо и тръгнахме по пресните следи. Те ни отведоха до едно дере с малък ручей. Там изчезваха.  

-                    Ха, сега.... от другата страна ги няма. Значи са тръгнали надолу, предположи  полковникът

-                    На свиня и жена да нямаш доверие. Може да са тръгнали и нагоре. Вие  тримата надолу, ние нагоре, разпореди Спас.

Като деца в детска градина се подчинихме и тръгнахме, както ни беше заповядано. След час търсене, по телефоните се разбрахме да се съберем на изходния пункт.

-                      Нито следа, каза полковникът.

-                      Нито следа, повтори Спас. Поне кучето се намери. Ей го там до храста. Върти опашка, но не смее да се приближи. Много го наплашихте. Нейсе, като няма прасе, ще заколя петела, станал е като свиня и за нищо не става. Ще си прекараме чудесно, не се кахърете....

Тръгнахме към къщата. Всеки мърмореше тихо, на ухото на следващият го, „бяхме дошли...”    

Когато приближихме поляната, Спас изрева:

-                          О, не, мамка му! Издавила е кокошките!

-                           Кой, бе Спасе, какво се е случило?

-                           Лисицата, бе! Мамка `и. Върти се наоколо от месеци. Кучето я пъди. Сега е намерила разграден двор и ..... Ще и светя маслото.

Спас свали пушката от рамо и се завтече по лисичите следи. В края на поляната, лисицата се вмъкваше в гората с кокошка, която беше захапала. Вместо гръм се чу  „щрак”.  

-                           Щях да я гръмна, но вие сте изстреляли всичките куршуми. Пушката е празна. Мръсницата е тръшнала и петела. Какво ще ядем сега?

-       Нищо не носим ....

-       Артисте, скачай на джипа и иди в селото. Кръчмата работи. Вземи каквото има, разпореди полковникът.

Артистът зарови из джобовете на якето си, намери ключовете и се качи в джипа. Бяхме се наредили в шпалир и го чакахме да потегли. Минаха няколко тягостни минути.

-                           Какво правиш бе, какво се туткаш?

Артистът слезе от бричката, усмихна се артистично и съобщи:

-                           Май съм забравил фаровете включени. Акумулаторът е отишъл.

Настъпи мълчание. Бяхме на 40 километра от София, но все едно, бяхме на края на света. Мълчанието наруши Спас. 

-                           Остана ми едно зарядно, когато си продадох Москвича. От години не съм го ползвал, дано заработи.

Всички се втурнахме да помагаме. Зарядното намерихме под куп вехтории в зимника. Почистихме го от боклуците. Артистът донесе акумулатора. Включихме го към зарядното. След това Спас тикна щепсела в контакта. Чу се гръм и токът угасна.

-                          Мамка му, произнесе Спас, токът отиде!

-                          Сигурно е бушон, ще го сменим, предложи художникът.

-                           Не е бушон. Не гръмна тук, а в трансформатора. Нищо не мога да направя. И да ги викна, няма да дойдат, вече са на трета ракия. Ще се оправим и без ток. Ще запалим камината, имам свещи, има буркани с туршия и кисело зеле....

Спас се опитваше да ни върне доброто настроение.

-                           Имам и домашна ракия и вино и сланина, продължаваше да изрежда стопанинът.

Тръгнахме по стълбата нагоре към жилището. Къщата имаше огромен зимник изграден над поляната. Дневната и стаите бяха на втория етаж. До там се стигаше по каменна стълба. Стълбата завършваше с язлък, от който се влизаше в дневната. Запалихме фенерите и влезнахме. От тавана течеше пролетен дъжд. Навсякъде! Водата беше заляла всичко.

-    Какво става, бе?

-    Помпата! Забравих да я изключа. Няма поплавък и трябва да я изключвам през половин час. Добре, че спря токът. Нали не бяхме тук и е станала беля. Сега ще дам парцали да подсушим.

Подсушихме. Запалихме камината. Запалихме всички свещи и поне малко се почувствахме като на Нова година.

-                           Я да хвърлим едни карти и да се отпуснем, предложи художникът.

Седнахме на масата и ....

-                           Дай картите, де!

Настъпи мълчание.

-                           Кой трябваше да донесе картите? Попита строго полковникът.

-                           Аз, призна гузно артистът, но като тръгвах се обади бившата ми жена и се разконцентрирах....

-                           Да те концентрират ....

Спас пренасяше чинии с лакомства, чаши и бутилки. Отправихме се към мивката в импровизираната кухня, за да си измием ръцете.

-                           Спасе, откъде се пуска водата?

-                           От крана.

-                           От там не тече.

-                           Мамка му!

Спас изчезна някъде, след малко се върна посърнал.

-                           Тръбите са замръзнали.... Ще стопя сняг в една кофа....

Наближаваше полунощ. Часът, за който бяхме дошли. Сипахме по чаша вино и художникът вдигна наздравица.

-                           Това съм го чул в Тбилиси..... Потънал голям кораб. Спасили се само трима души. Плували, плували, но силите започнали да ги напускат. Първият се сетил и се обърнал към Господ с молба: „Господи, направи така, щото колкото пъти жена ми ми е изневерила, толкова дъски да паднат от небето.” Чул се трясък и от небето се посипали дъски. Малки, но много. Човекът ги навързал на сал и отплувал. Вторият се обърнал със същата молитва към Господ и след малко колебание до него паднали две огромни талпи. И той си направил сал и отплувал. Третият дълго се колебал, но силите го напускали и решил и той да се възползва от Божията милост, каквато и да е страшната истина. Поискал, каквото били поискали другите двама. Господ останал безмълвен.... И сега следва тостът - ” Да пием за нашите жени, които никога няма да ни оставят в беда!”

За първи път, от часове, се разсмяхме. Чукнахме се и изпихме чашите „по руски”

-                           Ами жените бе, какво ли правят? Я да им звъннем.

Набрах номера на мобилния телефон на жена си. След малко се чу нейният глас, но зад него се чуваше дружен кикот.

-                           Здравей скъпа. Как сте? Добре ли карате?

-                           Страхотно! Беше голяма скука, но едни младежи ни поканиха да отидем с тях на дискотека. Отдавна не сме се отпускали така. Много ви благодарим за подаръка! А вие как я карате? Намерихте ли мацки по пътя?

-                           О, и мацки има и прасето е страхотно. Играем карти, докато дойде време за фойерверките. Ако не дойдем да ви посрещнем, вземете си таксита. Ние може да останем тук по-дълго....

Жена ми затвори телефона. Часът беше 12. Започваше поредната нова година.

-                           Желая на всички ви здраве, щастие, пари и .... - започна Спас.

Полковникът го прекъсна.

-    И онези в „Титаник” са били здрави и богати, но са имали нашия късмет.

Така приключи нашето „ергенско парти”,  изпълнено с български особености.... 

Л. Леонидов

01.01.2009

Tuesday the 26th. Spiralata.net 2002-2017