Поезия

Поема за доброто

Печат

 

 

 

 

Снежана Гавазова

 

 

 

ПОЕМА ЗА ДОБРОТО

 

 

 

(по Светото Писание)

 

 

 

 

 

 

В памет

 

на Стоян Михайловски

 

 

 

 

 

 

 

 

РЕЧЕ Господ белобрад

 

и направи чуден свят –

 

пръсна вечния покой

 

във движения безброй...

 

В шест дни после Той гради

 

и земята подреди...

 

А на седмия почива

 

и доволно се потрива,

 

че кълбото се върти –

 

ден от нощ да раздели.

 

Сторил беше и човек –

 

млад и здрав, със разум лек –

 

да прогледне този свят,

 

с колко радост е богат!

 

Тъй, човека заобича...

 

Воля даде му да тича.

 

Предостави му земята

 

и върховен дар – жената,

 

да усети нежността

 

в лоното на красотата –

 

образ нов на вечността...

 

 

 

 

 

 

Господ всичко туй направи

 

не от страст да се прослави:

 

Той презира гордостта,

 

несъвместна с мъдростта.

 

 

 

 

 

 

Горда беше злата сила

 

и не бе се примирила!

 

Неспособна да узнае

 

как от кал живот се вае,

 

взе да дебне тя човека,

 

та душата – още мека –

 

да превземе и в двубой

 

с Бога да се хвърли той.

 

 

 

 

 

 

Нито Ева, ни Адам

 

знаели какво е свян...

 

и венецът на света

 

бил ...човешка голота...

 

С мургави тела, в позлата

 

голи скачали в реката,

 

боси тичали в тревата

 

и се кичели с цветята...

 

 

 

 

 

 

Господ гледал ги в захлас:

 

“Да! Добре направих аз...”

 

Може ли да спре Творецът?

 

Виждал Той на туй конеца...

 

И понякога с тъга

 

ровел в своята брада...

 

Знаел Той как злата сила

 

алчно гълта... всичко смила...

 

“Скъпи, мъничък човече,

 

трябва да порастваш вече –

 

сам със злото да се бориш!

 

Гледам аз – какво ще сториш.”

 

 

 

 

 

 

... И коварната змия

 

по дървото запълзя...

 

 

 

 

 

 

Беше то, дърво вълшебно...

 

С плодове зелени... дребни,

 

твърди... и на вкус горчиви,

 

прости – ябълчици диви...

 

Господ с болка във душата

 

не посегна на змията,

 

а десницата Си свята

 

твърдо вдигна над земята.

 

Гледа Той – присвил очи,

 

как животното пълзи,

 

как завива към жената,

 

податлива на лъжата...

 

Истината още спи –

 

в ябълката тя искри...

 

И на злото от устата

 

Ева взема я в ръката.

 

Ще отхапе! ...То се знай –

 

любопитна е безкрай!

 

“Истината – чрез лъжа!

 

Тъй ще преродя света...

 

Нека обгори в измама –

 

към доброто друг път няма!

 

...И за разума, свещен,

 

само нощ поражда ден.

 

Братко малък, дръж се прав!

 

Ще те отделя чрез гняв –

 

правя разрез между нас

 

и ще чакам този час,

 

да се върнеш пак при мен –

 

мъдър, силен, несломен!”

 

 

 

 

 

 

 

 

...Ева гледаше Адам...

 

Той се вцепени от срам –

 

първи път усетил нещо

 

как облива го горещо...

 

Сбърчи ведрото чело –

 

неразумен е за зло!

 

Само... спомни си тогава:

 

Господ туй ни забранява!!!

 

Ево, плод от туй дърво –

 

забранен е...

 

А защо?

 

Мила, Сатана, лукавият,

 

тоз въпрос чрез теб задава!

 

Може би... но ...отхапи –

 

за да видиш ...как горчи!

 

Той отхапа...

 

 

 

 

 

 

И с ръка махна Господ!

 

Потъмня... Смях зловещ се разрази –

 

Сатаната се яви

 

в тоя тържествуващ час...

 

Но изтръпна!

 

Грозен глас

 

прикова го към земята...

 

 

 

 

 

 

Там – високо, сред позлата,

 

в ослепителни лъчи

 

Бог изчезна в небесата...

 

И покапаха сълзи...

 

 

 

 

 

 

* * *

 

 

 

 

 

 

...Сякаш зинала уста,

 

чака черната земя...

 

Дъжд отдавна вече няма –

 

за Адам беда голяма!

 

И забравил за Баща си,

 

с пот отглеждаше сина си,

 

който Ева му роди...

 

Станал още от зори,

 

той поглеждаше небето,

 

не за Бога, а задето

 

трябва нещо да яде!

 

Бе разбрал, че с две ръце

 

много може да направи...

 

А сина – да не забрави

 

тез умения човешки,

 

учеше го... и от грешки

 

го предпазваше. И сам

 

слагаше пред зло капан:

 

утоляваше го с кръв –

 

всяка от приплода пръв...

 

Смисляше, че ветровете,

 

бурите и ледовете

 

срещу него са сами –

 

и са ...духовете зли...

 

 

 

 

 

 

 

 

А Божественото Слово

 

чакаше ...за време ново –

 

след несметен брой от дни,

 

с вяра да го озари...

 

Мощен лост държеше Господ,

 

но чедата – още прости...

 

Сатаната своя дял

 

бе заграбил вече цял...

 

 

 

 

 

 

Сина два Адам остави –

 

първи братя във плътта –

 

брат от брата се избави,

 

заслепен от завистта!...

 

Взе човекът да роптае –

 

срещу кой, и той не знае...

 

И видя във брат си враг,

 

пред дома си сложи праг;

 

с кръв земята раздели

 

и зароби се с пари!

 

 

 

 

 

 

 

 

И тогава във потоп

 

Бог удави цар и роб:

 

край да сложи на лъжата

 

и разобличи змията!

 

...И запита се:

 

“Дали Сатаната победи?”

 

“В кал обърнах НЕ човека –

 

той това ще помни, нека!...

 

И ще търси КОЙ е ТОЙ!!!”

 

 

 

 

 

 

 

 

Плува със ковчега Ной...

 

И семейството с тревога

 

той спасява ...с изнемога...

 

И животните – по две –

 

мъжко, женско – за дете!

 

 

 

 

 

 

 

 

“Тъй, човече, вече сам

 

ти пристъпяш в моя план,

 

щом живота оцени

 

в страшните си слепи дни!

 

...Време идва -– скоро той

 

ще прозре, че брат е МОЙ!

 

 

 

 

 

 

Но ще го подготвя аз

 

чрез пророк за този час.

 

Трябва после – образ Свят

 

да премине в този свят...

 

Краен откуп е това –

 

с него влизам във КРЪВТА!

 

ДУХ – със пример ще им дам,

 

за да се покаят – знам!...

 

Тогава към доброто

 

СЛОВОТО ...ще заработи!

 

 

 

 

 

 

 

 

* * *

 

 

 

 

 

 

БОЖЕ, Който Си голям!

 

Слънце що изпращаш нам:

 

светли, радостни лъчи,

 

опрощаващи сълзи...

 

Всяка като капка дъжд

 

да промие изведнъж...

 

всичко сбрано във душата –

 

тежко ...още непознато...

 

И прокарваш в храсталаци,

 

гробища ...и странни знаци –

 

ивица за малките ни стъпки.

 

...Със живеца на търпението

 

все пренасяш ни над тлението

 

и поднасяш пред очите ни,

 

всеки път Безкрая в дните ни

 

в семе дребно обкован...

 

Хвърляш Ти цветя връз просяк,

 

в пътя Си зовеш ни боси...

 

В слабоумния се криеш

 

с разум злото да надвиеш!

 

И със времето в ръка

 

дърпаш струна не една...

 

Пръсна толкова искри –

 

в гении през всички дни...

 

Ти! На Ева през ръката

 

ни откри и Свободата –

 

в живия й лик двояк:

 

светъл лъч сред нощен мрак.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

 

 

 

 

 

Знае ли човек – от пръст,

 

що е да висиш на кръст?

 

Закован пред всички, жалко,

 

като пеперуда малка...

 

И в прегънато ходило,

 

дето майка ти е мила...

 

и грижовно с кърпа трила –

 

брат ти! С чук... ръждив пирон

 

да забива! ...Твоя стон,

 

твоя ужас, твоя плач

 

да не чува... И палач

 

вкаменен ...да бъде той!!!...

 

...Поколения безброй

 

се омайвали с кръвта.

 

Зверско пиршество била

 

за очите ...луди, ...зли,

 

...хищни, викащи: Умри!...

 

...Пред човека... Който сам

 

преживявал ...този срам!

 

 

 

 

 

 

 

 

Бог създаде светлината

 

и видя, че е добро.

 

Раздели я от тъмата

 

и видя, че е добро.

 

После раздели водата

 

и видя, че е добро...

 

Тъй създаде Той простора,

 

та небе да имат хората...

 

 

 

 

 

 

* * *

 

 

 

 

 

 

Мъдрост! Ах, бъди проклета

 

заради Земята клета...

 

Творчество! Навек заспи –

 

ти поднасяш черни дни...

 

Господи, прости, прости...

 

клетвите ми грешни, зли...

 

Знам, изпитваш най-добрите

 

и оставяш ги в злините,

 

ала тях не правиш Ти!

 

Сатаната е, нали?...

 

Авраам сина въздаде

 

на олтар пред Тебе, Ти

 

Своя Син на смърт предаде,

 

а над него се смили!

 

Йов!... Не Те предаде той,

 

цял потънал в кръв и гной...

 

 

 

 

 

 

 

 

ТВОЯТ СВЯТ Е ТОЛКОЗ ВИДИМ,

 

НО С ТАКЪВ Е ТЪНЪК СТРОЙ,

 

ЧЕ ПОКАЗВА НИ ДА ВИДИМ

 

КОЛКО Е НЕВИДИМ ТОЙ !

 

 

 

 

 

 

 

 

Алилуя! Алилуя!

 

Появи се през нощта,

 

дето слънцето изгрява,

 

ослепителна звезда!

 

Верен знак е тя отнине –

 

Бог е слязъл с ново име!

 

С кръв синовна, с нас сплотен,

 

да смени нощта със Ден!

 

ДЕН в душата на човека

 

за да дири той просека

 

през беди и тъмнина

 

винаги – чрез Любовта!

 

 

 

 

 

 

Астроложките гадания

 

в древни източни писания

 

казвали, че две планети

 

срещат се. Тогава свети

 

много ярка светлина:

 

знак за нови времена!

 

И когато тя се види

 

във съзвездието Риби,

 

сочело:

 

нов цар юдейски

 

скоро ще се появи,

 

щото Риби израелски

 

покровител са били...

 

А пък Риби са на запад –

 

ново слънце,

 

точно там,

 

се поражда в кръговрата

 

според Господния план.

 

Как от Изток мъдреците,

 

дето знаели това,

 

да не тръгнат след лъчите

 

на Витлеемската звезда?

 

Те са само трима

 

вярващи в една звезда...

 

Че в небето знаци има

 

за съдбата на света!

 

Благовестие – отгоре

 

във века лукав и див –

 

туй, що хората ще сторят,

 

е под Божия молив...

 

Всичко! Слава и достойнство,

 

ученост – върховен пост,

 

на земята прах са просто

 

и към Него ...не са мост.

 

В нещо просто и наивно...

 

сякаш лесно, ей така,

 

съкровено и интимно

 

Той протяга ни ръка...

 

Туй изплашило е Ирод!

 

(без да знае за това!)

 

За да вдигне той секира

 

над невинните деца.

 

Със коварство и убийства

 

допълзял до царски пост

 

от Ерусалим на изток,

 

бебе – в гърлото му кост!

 

 

 

 

 

 

Имал дъщеря прекрасна,

 

Саломея – горда, властна,

 

галеница на баща...

 

в танца – огнена змия.

 

Но бе огън туй студен –

 

с похотта държеше в плен...

 

А в пустинята Йоан

 

глас издигаше – от там

 

с кожен ремък, с власеница

 

като вестоносна птица

 

той предричаше в Христа

 

НОВО царство на света!

 

Дръзко “рожбите ехидни”

 

плашеше със дните идни,

 

а Авраамови тела

 

освещаваше с вода!

 

 

 

 

 

 

Бог не иска сляпа вяра,

 

Словотоизпрати Той

 

срещу общата поквара –

 

в изпитания безброй

 

всяко чедо под небето

 

не като животно клето –

 

с разум, да надхвърли бой,

 

та Човек да бъде той...

 

 

 

 

 

 

............

 

 

 

 

Ирод беше свикал пир.

 

Звън на чаши – вой безспир...

 

Редки плодове, месо,

 

на подноси от злато...

 

Изведнъж се появи

 

дъщеря му... И с очи,

 

жест, походка ...ослепи

 

замъглените души...

 

Туй, което стана после,

 

бе подвластно не на Господ!

 

В танц Хетера полетя

 

по дланта на Сатана!

 

...Тръпне белият корем –

 

бряг за плод и стръв скроен.

 

Риби сребърни – бедра

 

и мрамор – рамена...

 

Ева ли превъплъти

 

тя във земните й дни?

 

Но не с ябълка в ръка,

 

а ...с глава върху тава!

 

 

 

 

 

 

Там, в Махерус, сред пустиня,

 

дето бродят бедуини,

 

бяха хвърлили Йоан

 

във вериги окован...

 

(Щом яви се лош вестител,

 

преброени са му дните:

 

под всевластните нозе

 

непременно ще умре!)

 

...И за този танц прекрасен

 

бе поднесен дар ужасен:

 

взе изящната ръка

 

кървавата му глава!

 

 

 

 

 

 

 

 

Слушай тихата Йордан...

 

В нейните води Йоан

 

вече кръстил е Христос!

 

Гледай как расте лозата...

 

как извива се сама

 

и от гроздове в позлата

 

сок излива над света!

 

Здраво пръчките запъват,

 

кротко тя по тях пълзи,

 

а търпи да я разпъват

 

в зноя и върху стени...

 

С рев издига се вълната

 

и се хвърля връз брега,

 

но ...разсипва се в краката ни:

 

празна сила е това!

 

 

 

 

 

 

 

 

В Галилея, край морето,

 

вече бродеше Христос.

 

В тридесетото си лето

 

там намери верен мост,

 

мост, по който да прокара

 

Словотокъм идни дни...

 

Бяха те добри рибари

 

загрубели сред вълни.

 

И са тръгнали след Него

 

боси в гол и прашен път!

 

“Тез кои са в тази жега?

 

На властта ли слагат прът?”

 

“Вижте, с тях върви Бандера.

 

Де ги води този луд?

 

Син е на баща – пантера...”

 

Подигравал се светът...

 

 

 

 

 

 

 

 

Колко ниско и приземно

 

в делника на тоз живот

 

гледа скотът, лицемерен,

 

алчен само за имот!

 

И когато светло чудо

 

тресне го, той вика “Лудо!”

 

И прокрадва се тогава

 

бавно, тежко и мъгляво

 

страх във двойната душа

 

и той бяга от това!

 

 

 

 

Дево, чиста и свещена!

 

Със душата на дете...

 

беше ти на Бог потребна

 

в плът със нас да се вплете!

 

Бог не може да обича

 

като нас, от страст обзет,

 

а навеки – в теб се врича

 

със душата на поет...

 

 

 

 

 

 

И синът ви бе израснал,

 

с ореховата коса,

 

а по-късно кестенява...

 

С рядка, хубава брада.

 

Среден ръст и светлосиви

 

умни и добри очи,

 

с лице весело, красиво

 

и мъжествени плещи.

 

Пръсти – нежни като лилия,

 

поглед – зорък, устремен...

 

в миг стопяващ се, в най-милия

 

нежен, вътрешно засмен...

 

Тъй различен бе от другите,

 

някак ...равен във гласа,

 

смисли влагаше в думите –

 

непознати досега.

 

 

 

 

 

 

Не говореше направо,

 

а със притчи, тъй мъгляви

 

за човечеца работен,

 

с ум и опит във живота...

 

 

 

 

 

 

“Но за кой се мисли този?

 

Казва даже, че бил Цар!

 

Щом си плащаме налози,

 

имаме си господар!”

 

...Господи, каква ти вяра?

 

А уверен бил е той

 

в пътя, който ще прокара

 

СВЕТЛИНА, ЛЮБОВ, ПОКОЙ...

 

И пристъпвал към душите

 

по пътеки – все извити,

 

за да прекоси сърцето

 

точно в мястото, където

 

то потръпва и боли

 

в свършека на свойте дни...

 

Че не бяхме осенени

 

от могъщ и светъл дух

 

във душата си нетленна.

 

А не свършва всичко тук.

 

Но... тежко, горко томува,

 

който беше го прозрял,

 

Той не беше нито чуван,

 

нито беше оцелял!

 

 

 

 

 

 

Римски гнет! Желязо тежко

 

бе огънало света

 

и жестокост нечовешка

 

сред сурова простота...

 

А картини там рисуват...

 

Злато сипе красота,

 

кораби далече плуват

 

и строят се чудеса!

 

 

 

 

 

 

Ти рибари ли рисуваш?...

 

Там, отгоре... Ей, стани,

 

слез тук, долу, не рискуваш

 

и от упор погледни!

 

Виж, сребреят наш’те гащи,

 

туй е сутрешната кал.

 

Сбрахме мрежите от снощи...

 

никой риба не е ял!

 

Ти ръцете нарисувай –

 

цели са в грапавини.

 

Докосни, не се надувай...

 

и отдолу погледни!

 

Виж, от струна са изрязани,

 

даже тук-таме бере...

 

Свирим ние в лодка празна

 

с дълго, тънко чепаре.

 

Не мелодия във синьо...

 

Знай, че днеска туй море

 

щом е ясно, господине,

 

и вълната ще реве!”

 

 

 

 

 

 

... „И не мислех да рисувам.

 

Просто тука си седях...”

 

Той със всеки се ръкува

 

и поседна посред тях...

 

То се вижда, ти си учен...

 

Този е от Назарет!

 

Чух, от дявола е купен

 

и неверник е заклет!

 

Ти кажи, какво е ВЯРА? –

 

с поглед прикова Христос.

 

Посред лятната омара

 

премаля рибарът прост...

 

Пак погледна, но усмихнат,

 

ведър образ той съзря...

 

Всичко в него сякаш стихна

 

и той... махна със ръка...

 

 

 

 

 

 

Сетен път прибраха мрежи

 

(уловът им бе голям).

 

...И са тръгнали след Него...

 

А защо? Не знам – не знам...

 

Небесата – необятни.

 

Разумът ни – под въпрос...

 

И сънят е благодатен,

 

странен, извънземен гост...

 

 

 

 

 

 

 

 

Пуста ли си ти, пустиньо?

 

Има ли по-страшно име!

 

...А си лоно на делата

 

тъй далеч от суетата...

 

Тук пречиствал се Христос

 

сред молитва и във пост.

 

Тук отхвърлил Сатаната

 

и си отстоял душата...

 

 

 

Пуста ли си ти, пустиньо?

 

Или имаш друго име?

 

В тебе всмуква се светът,

 

ти утроба си и гръд!

 

В голотата ти ужасна

 

Слънцето не ще угасне!

 

Ти небе си на Земята.

 

Тук НА БОГА Е ПЕТАТА!

 

 

 

 

 

 

ГОСПОДИ! Не ни оставяй!

 

Страшно е на таз Земя!

 

Първо слепи сме за края,

 

после – безнадеждността...

 

Кой ни сгъва като книга,

 

изгоряла на свещта?

 

Мускулът не се повдига...

 

Висва силната ръка...

 

Но летата ни прехвърлят

 

и не мислим за това,

 

сякаш нещо ни надхвърля

 

и понася със крила

 

към неведома посока...

 

сред злини, войни жестоки...

 

НЕЩО... светло и добро...

 

Ала как? Къде? Защо?

 

 

 

 

 

 

 

 

Господи! Помилуй нас,

 

че сме слепи в този час,

 

че сме лоши ученици

 

и сме още алхимици...

 

И че вечното движение

 

търсехме със поколения...

 

А бе в приказката стара,

 

във дъжда по тротоара,

 

във звънтящата китара...

 

Трара-рара-рара-рара...

 

 

 

 

 

 

* * *

 

 

 

 

 

 

Колко хубаво било –

 

там на планината

 

вкупом сбрани във едно

 

като родни братя...

 

Учениците Христос

 

слушали с ума си прост

 

и пленявала душата

 

нова вяра – непозната...

 

Той говорел за Любов!

 

... И разкривал в образ нов

 

Бога техен – досегашен –

 

в справедливостта си страшен!

 

НЕ!... Той казвал “НЕ УБИВАЙ!”

 

И врага си възлюби!...

 

В бедността си не унивай,

 

с нея пръв ще бъдеш ти...

 

Спи в имота ти несрета,

 

а богатството е труд...

 

И сломена е победата,

 

щом наградата е ...труп!

 

 

 

 

 

 

Бог захранва всяка роля

 

във житейския ни път,

 

а свободната ни воля

 

в Словото намира плът...

 

Сам си отвори вратите

 

към небесните зари...

 

че светът е пчелна пита

 

чрез делата ни добри...

 

Не проклятие и огън,

 

БОГ СИНА изпраща нам,

 

да поеме в изнемога

 

всичкия световен срам...

 

Гумното Си ще очисти,

 

класовете ще сбере

 

и от корен, чак до листи

 

с пролетта ще се сплете...

 

 

 

 

 

 

И е тихо и спокойно,

 

можеш вече да заспиш...

 

Слънцето така е знойно...

 

После дълго ще вървиш!

 

Долу, там във синевата

 

сякаш че трепти града...

 

Разминават се делата,

 

всеки си кове съдба!

 

Но което отминава

 

е проекция напред,

 

в прежно дело се вдълбава

 

семето на нов завет.

 

После семето пониква

 

в нас за бъдещите дни!

 

Тъй безкрайното ни вика,

 

с туй животът се гради!

 

Както расне огън в огън,

 

пали вярата така...

 

А огнища вече много,

 

хвърлен факелът в света!

 

 

 

 

 

 

 

 

Ах, горко ти, Юда, клети!

 

Как те Бог определи?

 

Кой ли път пълзи змията

 

с изкушение в зъби?

 

Със предателството гнусно

 

ти почерни свойте дни...

 

Да изкупваш ли се спусна

 

алчността ни за пари?

 

С тях те сграбчи толкоз властно

 

в ноктите си Сатана!

 

В най-големия нещастник

 

те превърна на света!

 

Трийсет сребърни парици –

 

Свобода за шепа трици!

 

...И по сила тази драма

 

равна и до днеска няма...

 

Христос предаде ти с целувка,

 

детенце както се целува...

 

С невероятната преструвка

 

доказа – всичко се купува!

 

 

 

 

 

 

И гордо Сатаната стана!

 

Но точно туй му бе капана –

 

Да! Няма правда на Земята!

 

Че тя не земна е, а свята!

 

И няма път в хоризонтала,

 

отворен е по вертикала...

 

Човешкият живот на кръст е,

 

че само тялото от пръст е...

 

Сърцето – не!...

 

И то се влива в поток

 

огромен на живота

 

и пулсът му към него –

 

КОД е!

 

Сърцето е вълшебна призма,

 

защото тройно ни пронизва:

 

през него мине ли светът,

 

и разумът добива плът.

 

Сърцето има своя роля

 

и води към различен свят,

 

но недорасли, по неволя,

 

за нас е още непознат!

 

 

 

 

 

 

Всеки иска къс земя

 

и убива за това!

 

Ала после на парчето

 

пак отглежда си детето...

 

Люби своята жена...

 

А защо да е така –

 

всичко в земния ни път

 

да се храни с чужда плът!

 

Крокодил да ни изяжда,

 

а с любов деца да ражда

 

и във страшната си паст

 

да ги носи в свойта власт

 

за живот... живот... живот...

 

(сред потоци кръв и пот).

 

 

 

 

 

 

 

 

Цялата световна мъка

 

в кръста носеше по пътя...

 

 

 

 

 

 

Ще надвие си сега

 

тя Христовата душа?

 

 

 

 

 

 

 

 

Всичко мълком издържа...

 

и увисна над света.

 

...Но пред злобното гъмжило

 

Той си спомни всичко мило,

 

всичко земно... със тъга

 

бе помолил Той Отца

 

с половината човешка...

 

“Таз горчива чаша тежка,

 

ако можеш, отклони...

 

Не как искам аз... а Ти!”

 

И разбра... И от Голгота

 

кротко гледаше живота...

 

 

 

 

 

 

Бе желязото на пост...

 

И отзад народ, все прост...

 

с мозък презасукан трижди –

 

правда в кривдата да вижда.

 

(Бог е дал с крака да ходим.

 

Ако тръгнеш на ръце,

 

то ще виждаш всичко сходно

 

със обърнато лице.)

 

...И в гледците на змии

 

братски, Той видя очи...

 

“Не съзнават свойта роля,

 

Господи! Прости им Ти!...

 

 

 

 

 

 

 

 

НЕКА БЪДЕ ТВОЙТА ВОЛЯ!

 

 

 

 

 

 

* * *

 

 

 

 

 

 

...И свърши се! Глава оброни...

 

Но точно в този страшен час

 

отвори прохода за нас!

 

О! Страшна сила беше таз –

 

народа в ужас и екстаз

 

от хълма като с длан помете...

 

Завесата във храма се разцепи!

 

 

 

 

 

 

Не мръдна само стотникът отпред.

 

В сърцето право – като арбалет –

 

прозрение желязото прониза,

 

не бе в доспехи сякаш, а без риза...

 

Да вярва на очите си не може...

 

“Наистина било!

 

ТОЙ СИН Е БОЖИ!”

 

...И два човека в себе си усети...

 

И как в мъчителна борба

 

от тях се ражда сякаш трети –

 

без знак, без име, а с душа...

 

 

 

 

 

 

...Това той заплати с главата.

 

(Сменен бе Ирод от Пилата.)

 

В жестокостта, но не тъй сляпа...

 

Очевидното го слиса...

 

Оправдава се и писа...

 

Да! Клеветата там не мина

 

тъй леко, като по вода...

 

Напираше вина да има,

 

ала докрай не я разбра.

 

Но в Иисусовото Слово

 

той усети нещо ново:

 

робът в мъдрост ще израсне

 

и ще стане НЕПОДВЛАСТЕН!

 

 

 

 

 

 

* * *

 

 

 

 

 

 

Написах всичко туй във рима,

 

но път от тук безкраен има.

 

И чувствам – Божия ръка

 

ми сочи: Ровиш се в пръстта!

 

 

 

 

 

 

 

 

„Не ме славете в стихотворство –

 

туй леко на ума притворство,

 

защото тежките слова

 

във кошница са по река...

 

Тъй дума в дума се привива,

 

че всяка рима горделива

 

е като камък във вода...

 

...Но само туй ще ви река:

 

Човече, ти безумец горд –

 

опрян на древен меч и род,

 

вдигни глава към небесата,

 

но нека взорът – на Земята

 

намери за духа покой...

 

Дълечен звук е още той –

 

отвъд простора се намира

 

най-чистият акорд на лирата,

 

стаена в твоята душа!

 

Признай смирено, че в греха

 

си се изправял на крака...

 

И във стремежи, и във бран –

 

по равно си отдавал дан

 

на Бога и на Сатаната...

 

Ала копнеж за светло чудо

 

в сърцето ти съм вдъхнал – лудо...

 

И в песните ти блика то!

 

...Но пак дочувам:

 

“А защо?”

 

Ах, прелест моя, ти – жена!

 

Отляво – с ябълка в ръка,

 

отдясно – с кървава глава,

 

в косите – с пролетен венец,

 

а на гърдите – с младенец...

 

Създадена си между нас

 

да имаш отговор завчас!

 

“Защо?”... Защо?!...

 

Та знам ли аз!

 

“Защо?” – вградено е във мен.

 

От него аз съм съграден.

 

Но... Ево, раждаща деца,

 

ти - мен ли питаш

 

за това?

 

 

 

 


 

Издателство ХРИКЕР – 2005

 

 

 

ISBN 954-8498-93-6

 

 

 


Снежана Гавазова (род. 1941 г.) е завършила Държавното музикално училище в София – цигулка, и Вокалния факултет на Музикалната академия – оперно пеене. Работила е като музикален редактор – фолклорист, в Националната телевизия до 1992 година, след което започва да пише. Публикувала е статии за българския фолклор. Издала е първата си стихосбирка през 2002 година – „Кафе, цигара, карамфил”. Има подготвени за печат три поеми и стихове.

 

Тя е сред многобройните ми приятели-творци, с които се запознавах случайно, но веднага установявахме сърдечен контакт и взаимно усещахме дълбокия си вътрешен афинитет към Истината, Доброто и Благородството на душите. В Поетическата работилница „Св. София, Вяра, Надежда и Любов”, съществуваща и действаща постоянно вече 10 години, Снежана бе една от личностите, които придават особено чист и вълнуващ аромат на нашите сбирки и представяния. Нейният разностранен талант има дълбока философска основа и е свързан с изконните добродетели и вековните традиции на българския народ.

 

Желая й от все сърце здраве и със стиховете си да намира все повече и повече искрени и добри приятели.

 

 

Н. Керемедчиева (издателка)

 

 

 

 

Thursday the 19th. Spiralata.net 2002-2017