Поезия

Надежда Захариева

Печат

 

Ще те ампутирам от душата си.

 

Без упойка. Нека ме боли.

 

Точа разума си скалпел яростно.

 

Трябва да е остър той, нали?



 

 

 

 

За да те изреже без остатък

 

само със един замах суров.

 

Че остане ли от теб и атом,

 

ще ме заразява със любов.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

И най-накрая те прежалих.

 

Емоциите си надвих.

 

С искра от разум ги подпалих,

 

а с въглена написах стих.

 

 

 

 

 

 

Любов, уж вечно жива, сбогом.

 

Отнех ти светлия престол.

 

На месечината двурога

 

обесих твоя ореол.

 

 

 

 

 

 

Недей оплаква своя жребий.

 

Не ме разсмивай с късен плач.

 

Жестока съм, но не към тебе.

 

На себе си съм аз палач.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

И искам, и не искам да съм с теб.

 

И те обичам, и не те обичам.

 

Душата ми е кръстопът свиреп –

 

и те отрича, и не те отрича.

 

 

 

 

 

 

Навярно ще направя грешен ход.

 

Навярно след това ще съжалявам.

 

Но, знам, ще те превърна в епизод

 

с въздишката: „Животът продължава.”

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Изплаках те и се усмихнах.

 

Сълзите ми като порой

 

от мойте мисли те отмиха

 

и ме изпълни бял покой.

 

 

 

 

 

 

Като от тежък сън пробуден

 

духът ми трепна със клепач,

 

разтри око и се зачуди

 

защо отлагах този плач.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Благодаря, че беше хладен с мен.

 

Бездушен, безсърдечен и безчувствен.

 

От сляпата ми обич изкушен,

 

друг някой шанс такъв не би пропуснал.

 

 

 

 

 

 

Дълбоко, искрено благодаря!

 

Боли да си отхвърлен, не отричам.

 

Но аз самата себе си прозрях

 

чрез болката. И двойно те обичам.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Ще те погаля със очи.

 

Ще те целуна с мисъл.

 

Стих нежен в мен ще зазвучи –

 

неказан и неписан.

 

 

 

 

 

 

Към устните ми изкушен

 

за показ ще напира.

 

Но ще остане нероден –

 

роденото умира.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Ти изпълваш моето безмълвие.

 

Ти си с мен и без да си до мен.

 

Със небесни пориви изпълваш

 

моя дух, от грижи приземен.

 

 

 

Пленница съм аз на любов-вселена.

 

Мятам се в илюзия-кафез.

 

Две стихии борят се вдън мене.

 

„Остани!” – без глас едната стене.

 

Другата със бяс крещи: „Излез!”

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Нахлула в нас като единствена,

 

фатална, пагубна, последна,

 

отива си като измислица –

 

банална, глупава, поредна.

 

 

 

 

 

 

И търсят отговор душите ни

 

в безсъниците ни среднощни:

 

любов, която сме отритнали

 

била ли е любов изобщо.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Животът безкомпромисно суров

 

натри носа ми.

 

Душата ми – като ловец след лов –

 

брои безсънна

 

дузините заблуди и мечти,

 

копнежи, цели,

 

които тя съвсем сама роди,

 

но – и отстреля.

 

Каква сполука, Боже, доживях!

 

Какви трофеи!

 

Добре, че имам силата над тях

 

да се надсмея.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Диалектика

 

 

 

Безброй илюзии загубих.

 

С безброй надежди се простих.

 

И любих, ала неналюбих.

 

Греших, ала ненагреших.

 

 

 

 

 

 

Душата в мен жадува нещо.

 

Какво – сама не знае май.

 

И като пламъче на свещ тя

 

се лута между ад и рай.

 

 

 

 

 

 

От радост – зла, от зло – щастлива,

 

на светло – сляпа, зряща – в мрак,

 

от бяс – добра, от кротост – дива,

 

с копнеж за полет, с блян за бряг...

 

 

 

 

 

 

С двуполюсната си фаталност

 

тя ме превръща в кръстопът

 

между химери и реалност,

 

зора и мрак, живот и смърт.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

... И ми се стори изведнъж,

 

че ти приличаш си страхотно

 

с несъществуващия мъж,

 

населил моята самотност.

 

 

 

 

 

 

А се оказа, че си бил

 

мираж, от сънища изваян...

 

Но знай, че не е в моя стил

 

за грешките си да се кая.

 

 

 

 

 

 

Нито пък теб ще обвиня!

 

Ами ако и ти самият

 

несъществуваща жена

 

си искал в мене да откриеш...

 

 

 

 

 

 

* * *

 

 

 

На сбогуване

 

 

 

Не се проклинай, че ме срещна,

 

че с мен духа си изгори.

 

Във болката от всяко нещо

 

зрънцата мъдрост намери.

 

 

 

 

 

 

Спечелиш ли, не тържествувай.

 

Загубиш ли, друг не кори.

 

От живите не се страхувай.

 

Със мъртвите не се бори.

 

 

 

 

 

 

А щом напусне те жена,

 

и в себе си търси вина.

 

 

 

 

 

* * *

 

Не съм

 

 

 

Не съм за твоята уста лъжица.

 

Безкрайно съжалявам, но не съм.

 

Не си ловецът за такава птица.

 

Не си петата за подобен трън.

 

 

 

 

 

 

Какво ли да ти кажа за утеха?

 

Че няма цял живот да ти горча?

 

Че няма да те мъча като ехо?

 

Че няма като белег да лича?

 

 

 

 

 

 

Не вярвам във утопия такава,

 

макар че ми се иска да греша.

 

Нали от допира до теб оставам

 

самата аз с нащърбена душа.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Това е

 

 

 

Душата ми хлопна пред тебе врата.

 

Не я атакувай напразно.

 

Каквото загърби, загърбва го тя

 

безотказно.

 

 

 

 

 

 

Напразно се питаш какво си сгрешил.

 

Щом тя не те пуска, сгрешил си.

 

Светът е препълнен с разбити души

 

без умисъл.

 

 

 

 

 

 

И мойта се счупи. Но я залепих.

 

В предишния вид я изваях.

 

Въздъхнал дълбоко, отрони се стих.

 

Това е.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Разминаване

 

 

 

За мое ли или за твое зло,

 

душата ми очите си затвори

 

пред истината: всеки цар е гол,

 

особено когато заговори.

 

 

 

 

 

 

И ти, „Царю”, да беше си мълчал!

 

Разбрала в твойта реч какво прозира,

 

душата ми прогледна от печал

 

и в следващия миг те детронира.

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Още се мъча да оправдая

 

кривата дума, дето ми каза.

 

Още се мъча, ала си зная –

 

всичката мъка ще е напразна.

 

 

 

 

 

 

Разумът тъкмо в нещо се хване,

 

чувствата минат, та всичко сринат.

 

И си остава в мен тая рана –

 

несмъртоносна, но нелечима.

 

 

 

 

 

 

Плаче душата – пукната стомна.

 

Аз я залепям, тя знае само:

 

длъжен е, трябва всеки да помни –

 

казана дума – хвърлен камък!

 

 

 

* * *

 

Ти си отново добър и ласкав.

 

И мойта злопаметност не върви.

 

И аз си надявам щастливата маска.

 

Ала душата кърви.

 

 

 

 

Ала душата по свои закони

 

блъска се в кръг горделив.

 

Как ли доброто човек да си спомни,

 

след като злото боли?

 

 

 

 

Кръгът е затворен. Няма пролука.

 

Напразно е ласкав – мисля си с жал.

 

Но като искаш, опитай! наслука!

 

Все пак е душа.

 

 

 

 

... може, заплетена в нежните орбити

 

за твоите днешни слова,

 

кръга си да счупи душата ми горда.

 

Знам ли? Душа е това...

 

Friday the 31st. Spiralata.net 2002-2013