Поезия

Стихове на Първолета Маджарска

Печат

Стихове на Първолета Маджарска

ВЕЧЕРНА МОЛИТВА

Благославяй децата ми, Господи!

И пази ги от лошите хора.

Да прескачат огньовете с лостове.

Да не сещат в деня си умора.

 

Научи ги да бъдат щастливи,

че да бъдеш щастлив е изкуство.

Нека мъката днес ги не срива.

Да откриват лъжата под лустро.

 

Да обичат. Да бъдат обичани.

И да имат красиви приятели.

Словесата си бистри да сричат.

През живота да бъдат мечтатели.

 

И да сбъднат милиони желания,

а делата им – благословени.

Да лекуват с добро всяка рана.

Богове да са в свойте вселени.

 

КОЖА НА ТЪПАН

 

Кожа на тъпан площадът е,

дупчат го стъпките.

С хиляди палки пак думка по него градушката.

Вятърът бузи надува, свисти във каналите,

пяна дъждовна излива

и плъзват речищата.

 

Стрехи са смръщили веждите

гневно облажени.

Улици спират пияни и правят завои…

В мътни прозорци подскачат вампири прокажени.

Гълтат гълчава вратите,

разлистват повои…

 

Може в миг токът да спре

и да гръмне небето.

Да  си  измие пороят нозете

в талазите.

Може  във ниското вън

да полази светкавица.

Божа камбана

в зеницата грешна да светне.

 

Кожа на тъпан площадът е,

дупчат го стъпките.

С хиляди палки пак думка по него градушката.

Вятърът бузи надува, свисти  във каналите,

пяна дъждовна излива

и плъзват речищата.

 

ВЪВ РАЯ ЦЪФТЯТ ЛИ КОКИЧЕТА?

 

Във Рая цъфтят ли кокичета?

Бели, с крилца като ангелчета,

и ветровито стъбълце?

 

Сигурно мама ги полива?...

 

Така им се радваше,

когато пробият земята със човки,

когато главичките им побелеят...

Сърцето й се възраждаше за живот,

за срещи със децата и със внуците.

Скриваше страховете набързо в джоба…

Пролет е! И тя, милата, още ще живее.

 

Зная, че в Рая цъфтят кокичета –

на снежни туфи, на бели сърца.

И около тях цъфти и се тюхка мама.

Като кокичето – с бяла глава, пребяла,

пробила замръзналата почва

на небесната трева.

 

ГОСПОДИ, НЕ МИ СТИГА ВРЕМЕТО

Господи, не ми стига времето.
За никого и за нищо вече не ми стига.
Захлупват ме думите като лавина,
като отприщена  речна дига.

И заплитат ме лепкави паяци  във интриги,
във ъгли, в мрачини полудели
и остава ми силица малка нищожна
да изпъна гърба си, утрото да застеля.

Да си открадна зрънце мъничко време,
което все някога  да ме разлисти.
Господи, не ми стига времето
да се прекръстя и  да се пречистя.

 

ХВАНАХ ГОСПОД ЗА РЕВЕРИТЕ

 

Хванах Господ за реверите

и го разтърсих,

докато не се избистри

пияният му, слепнал поглед.

Докато не се изпъна като ластик

и не козирува.

 

Писна ми да ме подминава

и да си извръща главата настрани.

Писна ми да не ме брои за стотинка

в дъждовните си джобове.

Писна ми да ми писва. И,

затова го хванах за ревера,

затова го разтърсих,

но той пак се отпусна и слепи очи

в беззвездната ленива нощ,

пиян от тлъсти и пенливи

залези и изгреви.

 

 

Сложих го да седне и му сипах вино –

от това, от което пият жените,

и поставих картите на масата.

До дама пика

искам винаги да има сърце купа.

От здраве да не се отърва,

от дълъг  и щастлив живот.

 

И тогава – всеки ден  ще сядам

на масата на Господ

и ще пълня

чашата със  вино,

от това, от което пият жените.

 

Първолета Маджарска

Перник

Стиховете са изпратени от авторката


 

Thursday the 2nd. Spiralata.net 2002-2019