Дневник на писателя - Васил Пекунов

Още казуси

Печат

Още казуси от Васил Пекунов

4. Солен казус

 

Помните ли как се нарича Лотовата жена?

Това е въпрос-уловка. Не ни казва името ѝ Библията. Безименна е жената на Лот. И безименна се превръща в солен стълб – точно както я е бил предупредил Бог.

Казус:

Защо се обръща назад Лотовата жена?

И това не ни казва Мойсей в „Битие”. Просто се обърнала и там си останала във вид на сол. Какво е искала да види още веднъж – за последно – тази любознателна жена? Любимия си Содом, потъващ в небитието сред огън и жупел? Жестоката картина на възмездието? Или пък никак не ѝ се е вярвало, че Господ ще удържи на думата си? Ала Той я удържал.

В тази древна история участват още двама души. Тях никой не ги помни. Това са зетьовете на Лот, които са щели да се женят за дъщерите му. Лот ги призовава да тръгнат с него и семейството му, защото „Господ ще съсипе тоя град”, ала на тях им се сторва, че бъдещият им тъст се шегува. Пък може и те да не са вярвали, че Господ ще удържи на думата си? Ала Той я удържал.

Тъй е то.

В по-малко драматични ситуации, които не са описани нито в Библията, нито никъде, ние хората най-редовно и от хилядолетия не се вслушваме в предупрежденията на Господ. И най-редовно и от хилядолетия срещаме себеподобните си (а те пък срещат нас) – и се чудим взаимно защо уж нищо ни няма, човек като човек, всичко уж си ни е на мястото, само дето отвътре приличаме на солени стълбове или на изпепелени от огън и жупел.

 

5. Казус отпреди зората на демокрацията

 

Имало едно време някъде по арабските земи голямо шейхство. Шейхът му не се славел с кой знае каква мъдрост, ала липсата на достатъчно мъдрост не му пречела да управлява многобройните си поданици с твърда ръка и предимно в рамките на закона. Законите, одобрени от самия шейх, били доста сурови, но поданиците вече били свикнали с тях и животът в шейхството бил съвсем приличен за ония времена. А според мнозина – даже чудесен. Шейхът лично познавал голяма част от тези мнозина.

И тогава, не щеш ли, възникнали проблеми с една шепа поданици, които мирно, ала открито и доста шумно оспорили справедливостта на законите в шейхството. Оказало се, че някаква групичка странни люде придирят на шейха за някои системни безобразия (според тях) и полусистемни престъпления (пак според тях), включително и за някои екзекуции. Недоволниците изкарвали шейха едва ли не тиранин.

През онези стари времена не познавали понятието прецедент, но този макар и мирен бунт си бил чиста проба прецедент. На властелина му стигнала мъдростта да поизчака размирниците да се съберат всичките на едно място, преди да ги затвори в крепостта, където той държал, съдел и наказвал престъпниците. След което се обърнал към най-приближените си велможи за съвет какво да ги прави тези бунтовници. Не намерил за нужно да съобщи той какво мисли. Съветниците почнали бурно да спорят, да предлагат едно или друго решение, кое от кое по-строго и по-жестоко, водени единствено от желанието да угодят на господаря си. Ала на никого и през ум не му минавало, че за мирен протест би могъл да поиска смъртно наказание. Велможите обаче се изпоругали не на шега по два въпроса: първо, счепкали се такива предатели принадлежат ли изобщо към народа, или с дръзкото си поведение са се изолирали в някаква безродна пасмина; а после, Бог знае как, внезапно стигнали в спора си и до броя на недоволните и пак се изпокарали хиляда ли били арестуваните или все пак хиляда и един.

Казус:

Има ли някакво значение 1000 ли са били или 1001 протестиращите?

№1: Не.

На пръв поглед, разбира се, че няма никакво значение. Какво представлява един човек сред огромното милионно море от поданици в шейхството! Кой би се интересувал точно колко души са недоволните? Разбира се, никой. А и защо? За несъществуващата тогава статистика ли?

№2: Да.

О, да! От друга гледна точка, всяка дреболия, всеки детайл има значение. В случая – точната бройка. Тъкмо точната бройка използвал шейхът като повод да пофилософства, като същевременно сведе своята воля до приближените си. Ето как завършва тази поучителна история:

Спорили и се карали велможите за точната бройка на бунтарите и били вече готови да хукнат към зандана, та да броят арестуваните, когато изведнъж се сетили, че все още не знаят, все още не са отгатнали каква ще е волята на господаря им за съдбата на тези 1000 или 1001 мирни човеци.

Настъпила за момент пълна тишина и тогава шейхът, който през цялото време наблюдавал свадата мълчаливо и замислено, се обадил.

- Мнозина от вас все повтаряха, че нямало никакво значение дали недоволните от мен са с един повече или по-малко. Никак не бяха прави. Всеки, всеки човек в моето царство е ценен за мен. И съм го доказвал многократно.

- Да, Ваше Величество! – отвърнали хором велможите.

- И още нещо забравихте, докато се препирахте принадлежат ли тези размирници към народа ми – добавил шейхът. – Разбира се, че принадлежат! Аз не деля поданиците си – ето какво забравихте. Бог ме е поставил господар на всички в това шейхство. На всички! И на тази група мои дръзки врагове, на която още днес държа да знам точния брой, и на останалите милиони лоялни мои поданици. Аз съм справедлив господар и не деля хората си по никакъв начин и по никакви признаци. Включително и според продължителността на живота им...

- Да, да, да, Ваше Величество! – възкликнали хором велможите и радостно се спогледали.

Вече знаели каква е волята на монарха им и бързо-бързо взели да се надпреварват да му предлагат незабавна и жестока смърт на наглите бунтовници.

П.П. На някого може би ще му е любопитно да научи, че при преброяването на екзекутираните те се оказали само 999.

 

6. Лицев казус

 

- Христос воскресе!

- Воистину воскресе!

Така съм го произнасял и чувал стотици пъти.

Веднъж пред двайсетина години се състоя следният диалог с мое участие:

- Христос воскресе!

- Ти виде ли го?

Казус:

От коя националност е отговарящият?

Не е трудно, нали? Езикът веднага го издава – нашенец е.

А ако се абстрахираме от езика? Я да си представим, че непознат ни отговаря така на някакъв полужаргонен-полудиалектен английски. Как ще разберете англичанин ли е, американец ли е, канадец, новозеландец, австралиец или Бог знае какъв? Няма да разберете, не ви е нужно да разбирате и изобщо не би ви интересувало, докато бързо се отдалечавате. Съвършено правилно!

Нов казус:

По какво нашенецът и примерно новозеландецът биха си приличали на външен вид?

Не се мъчете, Солженицин много добре го е описал в „Архипелаг ГУЛаг”, макар и по съвсем друг повод. Цитирам в мой превод:

„Тази предна част на главата, която у двуногите обикновено се нарича лице, […] е моделирана от природата с отвращение и нелюбов. […] Очичките са точно онзи размер, за да могат винаги да виждат познатите предмети и да не се удивяват на красотите на света.”

Не се наемам да твърдя, че хипотетичните канадци или индийци биха били тъкмо такива, но за нашенеца гарантирам – такъв беше.

 

7. Симпатичен казус

 

Как ме мъчи всеки ден

тоз въпрос трагичен –

хем да бъда откровен

хем да бъда симпатичен.

 

Това изповядва Радой Ралин.

Казус:

Има ли изход от тази „трагедия”? Или да махна кавичките?

Разбира се, че има. Нужна е една-единствена стъпка, и то не особено трудна. Просто трябва да се замислим – не е кой знае каква драматична стъпка.

Замислим ли се, не би следвало да ни отнеме много време, за да проумеем, че когато иде реч за откровеността, честността, почтеността, порядъчността, доблестта, смелостта и т.н., е необходимо да бъдем симпатични единствено на себе си. Да си автосимпатизираме, така да се каже, когато ни се налага да бъдем откровени.

Безспорният факт, че почти всички ние почти винаги постъпваме тъкмо наопаки, говори недвусмислено чия симпатия предпочитаме: чуждата или собствената си. А после се чудим къде се е дянало самоуважението ни.

 

8 . Граничен казус

 

Стой! Заковаваш на място.

Стой, не мърдай! Стоиш, не мърдаш.

Стой, горе ръцете! Стоиш, вдигаш ръце. 

Стой, ще стрелям! 

Казус: 

Как е възможно да постъпиш при последната команда-заплаха, ако ти си преследваният? 

№1. Спираш, стоиш, а те идват, прибират те и отново си неволник. 

№2. Спираш, стоиш, а те се прицелват хубавичко и както любезно са те предупредили, стрелят. При това съвсем точно с такава удобна мишена. Звучи като шега, ала историята познава „шеговития” случай №2 в безчет летални повторения. 

№3. Не спираш, бягаш, а те се прицелват хубавичко и както любезно са те предупредили, стрелят. При това съвсем точно, макар и с такава неудобна мишена. 

№4. Не спираш, бягаш, а те се прицелват хубавичко и както любезно са те предупредили, стрелят. Ала неточно. И ти си свободен. 

Някак натрапчиво излиза очевидният извод, че за предпочитане са вариантите №№3-4 пред вариантите №№1-2. Но мнозина, мнозина предпочитат да спрат, макар че условната смъртност и при двата случая е 50%. Защо? Нямам друг отговор освен този: при мнозина, мнозина радостта, тръпката, опиянението от така близката свобода не могат да превъзмогнат ужаса от смъртоносния куршум в гърба. И ако някой „смелчага” се кани да хвърли камък по хората, избрали да се надяват на вариант №1, нека въпросният добре да си представи той лично как би постъпил на тяхно място. 

А сега да идем далеч от границите на някои азиатско-карибски държави (границите в буквалния смисъл) и да разширим границите на разсъжденията си. Само за малко. Ако мислено заменим спирането, стоенето ни на място с отказ от съпротива, а бягството си заменим с борба, с открита, честна борба за собственото ни самоутвърждаване; ако вместо преследвачите си представим тежките проблеми, с които се борим; ако се абстрахираме от стрелбите и най-вече от „леталния изход” – не е ли всяка наша житейска битка някъде в рамките на №№1-4?

И резултатите от всяка наша житейска битка ще трябва да са някъде там. 

 

9. Любимците

 

При слабите умове неотвратимата последователност на нещата е следната: поради някакви причини и по някакъв начин, които в случая не ни интересуват, гражданинът (гражданката) се превръща в популярна личност (политика, телевизия, шоубизнес, кино, спорт и т.н.); сетне неусетно се превръща в любима на мнозина личност, каквото и да означава „любима”; следва кратко или многогодишно разпищолване на „любимия образ”, но в рамките на публично приетите у нас норми за адекватност при разпищолване; после – първи наченки на неадекватност в разпищолването; следват множество свидетелства за неадекватност; нов тежък етап – пълна неадекватност; тежки форми на обидчивост, на арогантност, на агресия; тотално разлюбване от страна на „масите”; залез и смърт (понякога в буквалния смисъл) на любимеца.

Казус:

Може ли да се предотврати крахът? Може ли да се помогне на разпищолилия се самозабравил се слабоумник?

Не. Не може. И никога няма да може. Слабият ум затова е слаб, защото не е способен да реагира адекватно нито на всенародната популярност и даже любов, колкото и те да са условни, нито още по-малко на всенародната забрава и даже омраза, колкото и те да са логични или пък ирационални. Слабият ум изгаря и в при двете крайности, а в златната среда между началото и края познава само едно поведение – разпищолването. Слабият ум затова е слаб, защото не може да понесе нито славата, нито забвението; нито харесването, нито нехаресването. Слабият ум е все още на полуживотинско ниво и затова или радостно маха с опашка, джафка щастливо и жизнерадостно подскача да захапе подадения му край на пръчката, оръфана от толкова много помияри преди него, или скимти обидено, лиже си раните и в тежка депресия гледа господарите си (или съдбата) с насълзени, печални, неразбиращи очи.

Прочее, ако симпатизирате на някого със слаб ум, никога не го издигайте прекалено нависоко – никакво добро няма да му сторите, а само ще навредите и на без това тромавата му еволюция.

Васил Пекунов

Източник: http://www.readvasko.com/index.php/essays/193-oste-3-kazusa

Sunday the 19th. Spiralata.net 2002-2017