Дневник на писателя - Васил Пекунов

Любов

Печат

Любов

 

- Не се държах добре.

- Не това е проблемът.

- Не се въздържах.

- Не търсиш там, където трябва.

- Не проявих разбиране.

- Не е това.

- Не проявих толерантност.

- Не е проблем.

- Не беше ли проблем да те сравнявам с бившата си жена, с други свои връзки.

- Не мисля.

- Не се гордея с поведението си.

- Всичките ни реплики започват с „не” – отбеляза жената.

Мъжът утихна като пресечен, след малко кимна и погледна към телевизора в ъгъла. Бе изключил звука да не им пречи, но бе оставил картината. По-лесно му беше, ако нещо мърдаше в ъгъла. В момента извънредно енергично мърдаше тексаският рейнджър Кордел Уокър, докато размазваше физиономиите на неколцина дребни гангстери. Едва минаваше осем часът и серията току-що започваше.

- Ако ти е интересно, пусни си звука – обади се жената.

- О, не! – извърна се мъжът към нея. – Извинявай, замислих се.

- За какво?

- За нас. Убий ме, ама не мога да разбера защо се обърка всичко.

- Не можеш ли?

- Разбира се, че мога… Исках да кажа, не мога да разбера защо се обърка точно по този идиотски начин. Уж всичко е ясно, а се обърка. Помежду ни винаги всичко е било ясно, нали?

- Продължавам да го вярвам. Затова и не мисля, че нещо се е объркало. Струва ми се, че дойде времето да се решим, ала се изложихме и двамата.

- Как така двамата? – сепна се той.

Така спонтанно извика, че не успя да скрие надеждата, която звънна в гласа му.

- Двамата – повтори тя.

- Аз се изложих. Бих използвал и други думи, ала в неделя си изчерпах квотата от простотии и ругатни. Боже, четири дни ли минаха?

- Четири.

Беше четвъртък. Вече четвърта вечер мъжът се връщаше от работа в уютната си квартира под наем, състояща се от две стаи и кухня, вечеряше, сядаше пред телевизора с изключен звук и от време на време поглеждаше как мърда тексаският рейнджър Кордел Уокър; после, след девет часа, сменяше канала и наблюдаваше мърдането на полицейския лейтенант от Маями Хорейшо Кейн; след десет часа преместваше на някаква друга програма, ала не помнеше нито името на сериала, нито името на главния герой, който мърдаше на екрана. След единадесет часа заспиваше.

Нито веднъж от неделя не бе имал възможност да разговаря с жената, която обичаше от две години и половина.

- След като е дошло времето да се решим, защо не се решихме? – наруши тишината мъжът. – Какво толкова ни попречи да се решим?

- Ти не се реши – уточни меко жената.

- Нали уж и двамата се бяхме изложили! – натърти той и веднага съжали.

- Изложихме се и двамата, но само ти не се реши.

- Вярно.

- Мога да ти споделя и защо. Понеже питаш.

- Знаеш по-добре от мен, така ли?

- Просто знам.

- Слушам те.

- Ти си минал по тоя път, нормално е да те е страх. Кой би искал да повтаря миналото си, което му е донесло страдания? Аз не съм опитвала, но преживях онези две сравнително дълготрайни връзки. Знаеш. Така или иначе свикнали сме да бъдем самостоятелни, и то доста отдавна.

- И какво ми попречи да проявя смирение пред обстоятелствата? И то обстоятелства, които сам съм създал и на които държа? Които ми харесват, които дори обичам, дяволите да ги вземат! Какво ми попречи да проявя смирение пред мъдростта на живота?

- Вероятно не всеки, който учи другите на смирение, е способен да го проявява в действително драматични обстоятелства.

- Не уча никого на смирение!

- Извини ме.

- Само се опитвам да споделям размислите си за разни отживелици, между които и смирението.

- Извини ме.

Мъжът премести поглед към монитора. Рекламите бяха свършили и тексаският рейнджър Кордел Уокър вече бе открил кой е главният злодей, но засега все още размазваше физиономиите на най-приближените му гангстери. Минаваше осем и половина.

- Да продължа ли? – попита любезно жената.

- Разбира се.

- Попречи ти да бъдеш смирен твърдоглавието ти. Често си твърдоглав дори и пред мъдростта на живота. От време на време – като в неделя – не умееш да видиш очевидното. При цялата ти чувствителност.

- Какво бе очевидното в неделя?

- Не само в неделя, а и сега е очевидно. Ще ти отговоря, но преди това нека да ти напомня, че те обичам. Въпреки постоянното ти твърдоглавие и непостоянното ти, слава Богу, неумение да виждаш очевидното.

- И аз те обичам – пое дълбоко дъх мъжът.

- Ако не ме обичаше, не бих разговаряла с теб – въздъхна жената. – Очевидното е, че скоро ще стана на четиридесет години…

- Не е скоро – рече твърдоглаво той.

- Скоро е – рече търпеливо тя. – И искам дете. Сега, тоест след девет месеца. Ако е рекъл Господ, искам да родя колкото се може по-бързо. Искам детето ми да завърши училище, преди аз да навърша шейсет. Искам да видя внуците си, понеже ако детето ми е като мен, тогава ще се наложи да доживея почти до осемдесет.

- Очевидно – произнесе глухо той.

- Очевидно е, че за такова нещо не се моли – продължи меко тя. – И тъй като си имам собствено жилище и хубава работа, взех си няколкото дрешки от гардероба ти заедно с четката си за зъби и си се прибрах в къщи за постоянно, вместо да кръстосвам като чергарин между двата апартамента. Очевидно е, че мога да си седя бездетна и без теб.

- Извъртя някак нещата.

- Нищо не извъртам. Поне не в момента. Попитах те като най-близкия ми човек на този свят защо е нужно да плащаш наем, като можеш да се пренесеш при мен и да се съберем. Споделих на най-близкия си човек на този свят, че искам да имам дете от него. Сиреч от теб. Веднага по възможност. Не виждах и не виждам нищо лошо прекрасната ти дъщеря, с която чудесно се разбираме, да си има братче или сестриче. Момичето държи на теб, а и самата тя вече може да бъде майка, понякога ще ми помага да гледам бебето. И какво стана – изложихме се.

Мъжът не продума, а се извърна към телевизора. И вторите реклами бяха минали. Тексаският рейнджър Кордел Уокър вече бе заклещил главния злодей и размазваше физиономията му, преди търпеливо изчакващите полицаи да щракнат белезниците. Наближаваше девет часът.

Човекът бе потънал в мислите си, ала автоматично превключи с дистанционното, когато дойде времето на полицейския лейтенант от Маями Хорейшо Кейн, който веднага се захвана с някакъв много заплетен случай. Мъжът нямаше как да вникне в заплетения до крайност криминален възел, тъй като нито чуваше заради изключения звук, нито гледаше с невиждащия си взор, обърнат дълбоко навътре. Първите реклами не го извадиха от унеса му. Странното и донякъде комичното бе, че го стресна и мигом го върна в хола му не друго, а лейтенантът от Маями Хорейшо Кейн, по-точно онзи жест на господин Кейн с ръцете на кръста, полуизвърнат към цялата сложност на заплетените казуси, които решаваше.

Мъжът също се извърна, но жената бе излязла от хола му. Сърцето му се сви болезнено. Физически го заболя, дори се уплаши от непознатата болка. Разтри гърдите си, успокои дъха си. В този момент тя се върна с чаша вода и се настани на мястото си. Той безмълвно я проследи, облекчено протегна ръка и доизпи чашата си на екс. Силният, но мек алкохол меко опари гърлото му и благодатно се плъзна надолу.

- Доста пиеш напоследък – подхвърли без упрек тя.

- Ще спра – отвърна бързо той.

- Оценявам такта ти да кориш само за себе си, но ми се струва, че не е редно да не ти споделя аз какво мисля за собственото си поведение.

Говореше така, сякаш продължаваше току-що прекъснатата си мисъл, сякаш поне половин час в дома му не бе властвало мълчанието.

- Има ли смисъл вече? – попита почти шепнешком мъжът.

Прокашля се да оправи гласа си. Усещаше главата си съвсем леко замаяна.

- Не търся смисъла – рече тя. – Стремя се да постъпя както е редно между нас.

- Винаги си се стремяла.

- О, благодаря.

- Толкова те обичам! – произнесе високо и ясно мъжът.

Очите им се срещнаха. Неговите – влажни, едва-едва изцъклени, съкрушени. Нейните – търпеливи, топли, ласкави.

- В неделя не проявих най-вече такт. Не проявих и търпение да ти обясня защо мисля, че е дошло времето да се решим. Ти не си длъжен да преценяваш времето, както аз го преценявам.

- А какво ми пречеше да те чуя, да вникна, вместо да се репча в твърдоглавието си?

- Попречиха ти много неща, ала може би най-важното е, че ти липсваше женската ми нежност. Не бях мека с теб, не те приласках така, както съм го правила много пъти, когато те правех щастлив. Знам, че беше щастлив с мен. Знам го не само защото си ми го казвал.

- Изглежда толкова просто.

- То е просто. Ние го усложняваме. Аз може би повече от теб. Усложних го с глупавата си обидчивост: как може една жена да се обижда от отказа на някого да се ожени за нея! Да се обижда! Смешно е…

- Не е смешно.

- Усложних го – продължи равно тя – с припряното си изнудване. Напълно осъзнавам, че почти се опитвах да те изнудя. Усложних го с неспособността си да проникна отвъд външната стена на реалността. Не проумях, че животът ми ме е преместил в друга плоскост, че ме е изправил пред дверите на съдбата ми. Не говоря много ясно. Разбираш ли ме?

- Да.

- И вместо да почукам кротко на тия двери, вместо да почукам кротко и мило на портата на сърцето ти, аз натисках звънеца дълго и грубо, и невъзпитано, и някак яростно. А не съм такъв човек. Защо тогава го сторих?

- От страх – каза мъжът.

- Нали? Винаги и вечно все тоя страх!

- И мене ме страх. Бих искал да знаеш, че може би го искам повече от теб, но ме е страх да не те загубя, ако се съберем за постоянно. Страх ме е, имам опит. А и виждаш какво става около нас.

- Нищо не става около нас. Всичко става у нас. На теб ли да го напомням?

- Недей.

- Всичко става у теб и у мен. И никъде другаде.

- И в момента ли?

- И в момента.

- В момента усещаш ли, че те обичам повече от себе си?

- Исках да кажа…

- Усещаш ли в момента, че откакто те познавам, те обичам повече от себе си?

Тя пак не отговори.

Той огледа празната стая. Вслуша се в мълчанието на празния си дом. Стисна дистанционното в ръката си. Тази вечер щеше да пропусне късния сериал, дето не му помнеше името. Преди да изключи телевизора, хвърли последен поглед към монитора. Лейтенантът от Маями Хорейшо Кейн – с ръце на кръста – тъкмо казваше нещо извънредно поучително на подчинените си, а те кимаха очаровани. Бе почти десет часът.

Мъжът се потътри през празния си дом към банята. Ръката му бе на електрическия ключ, когато се звънна кратко, деликатно, възпитано. Сърцето му се качи в гърлото. Той не помръдна, дори не свали ръката си от ключа за банята. Стоеше в полумрака на коридора, вперил поглед в шпионката на външната врата, а светлината откъм хола правеше всичко да изглежда още по-нереално. Включително шпионката на външната врата, която приличаше на отвърстието на невидима пистолетна или Бог я знае каква цев.

Чакаше изтръпнал.

Пак се позвъни. Кратко, деликатно, възпитано.

Той преглътна с усилие, светна лампата в коридора, отвори с видимо потреперващи ръце.

Жената стоеше на прага му. Нито произнесе дума, нито престъпи навътре. Просто го гледаше в очите и чакаше изтръпнала.

Мъжът излезе на площадката и здраво я прегърна. Стискаше, стискаше с видимо потреперващите си ръце, докато не усети, че ѝ причинява болка. Пусна я уплашен, хвана я внимателно за ръката и бавно я поведе навътре.

И той не бе произнесъл нито дума.

 

http://www.readvasko.com/index.php/stories/199-ljubov

Sunday the 19th. Spiralata.net 2002-2017