Дневник на писателя - Васил Пекунов

За хармонията

Печат

За хармонията

 

Може би мнозина от нас – поне от време на време – имат нужда да си спомнят за хармонията. Препрочитайки „Милост Божия”, си спомних и аз каква благодат е, когато тя те споходи. Двамата ми герои, музиканти, разговарят някъде из Родопа преди повече от 800 години. Само че те не си спомнят за нея, те живеят с хармонията.

 

За хармонията ми беше думата. И за покоя. Те са като близнета. Никога, никога на този свят никой няма да познае хармонията, няма да се огледа в хармонията, ако душата му не е в покой. И обратното е вярно. Няма как да успокоиш и умириш душата си, да се потопиш в нея и да я опознаеш, ако поне мъничко не усетиш Божията хармония около себе си и над себе си. Предъвквахме ги хармонията и покоя с Матеуж ката ден и ката нощ. Сладка работа. И вкусна. Напали си огън, ама с малко по-влажни цепеници, та повечко да бумтят и припукват, помоли се Богу вихрушката отвънка да вие и свири, излегни се на сламеник, завий си краката с някой дебел козяк – и опитай да си приказваш с някой близък приятел за хармонията. Името ми да не е Димитър, ако беседата ви не потече като медовина. Чуй сега какво Матеуж мислеше за хармонията и изобщо как си я представяше. Хармонията била живо същество, като жена, но още по-хубава, по-нежна, някаква такава божествена направо в прелестта си. Като самодива, да речем, ама най-красивата измежду феите и русалките. Живеела едновременно на три места. Духът ѝ по-точно. Той също бил красив, нетленен обаче. Живеел той на небето, на земята и между тях. Във въздуха сиреч също имало от духа на хармонията, но нямало как да го видим или да го пипнем. Господ бил възцарил хармонията на небето, където всичко било в хармония. Това ясно. По-интересно е какво става долу при нас. Според Матеуж хората, онези малцината благословени, които усещали и ценели хармонията като едно от най-великите и най-проникновените Божии творения, тези блажени щастливци сваляли от небесата късчета от нея долу на земята кой с изкуство, кой с някакъв друг майсторлък, радващ душите на околните му, кой с добротата си, кой с най-простичката си любов към ближните. И по този начин земята заприличвала на небето. Което и било целта на сътворението.

„Къде я свалят?” – питах.

„Право към сърцата ни я свалят, тя се натаманява там и си остава завинаги у нас” – отвръщаше, ама малко колебливо.

„А после?” – пак питах.

„После душата усеща какво има в сърцето ни и хармонията става част от нас.”

Това едната вечер. Следващия път размисли и речè друго:може би пък хармонията отива направо в душата, а тя, душата, сетне я разпределя навсякъде у нас и най-вече в сърцето. Премяташе я хармонията като играчка Матеуж и това му доставяше не само удоволствие, но и радост някаква особена – да предполага и да се догажда.

„А какво стана с хармонията между небето и земята?” – подсещах го.

„Там си е – отвръщаше без никаква засечка. – Понеже много блажени хора постоянно свалят парченца хармония от небето, около нас е пълно с нея. Въздухът бъка от хармония, преди да се мушне в нечия душа или нечие сърце. Така го е замислил Господ – по всяко време човек да има благата възможност да усети хармонията около себе си, за да я поеме и приласкае в себе си, когато е готов.”

Рече и отсече домораслият ни мъдрец.

„Да разбирам ли – подкачах го в някои от най-веселите ни вечери, когато и Марта свършваше по-рано с шетането и не се отделяше от нас, – че ние с теб сме от ония, дето смъкват късовете хармония от небето? Да разбирам ли, че ние с теб сме работници в работилницата на Бога?”

„Разбирай!” – заявяваше най-сериозно, а очите му хем се смееха, хем блестяха от въодушевление.

„Да свалим ли някое и друго парченце хармония за Марта?” – предлагах и посягах към свирката си.

Той дори не отговаряше, а скачаше да грабне лютнята си.

Наслуша се Марта на музика нея зима. Свирехме, свирехме, свирехме до отмала. Той ѝ изливаше любовта си, а аз леех радостта и щастието си, че съм с тях, че съм заедно с тези две прекрасни души, възнасях нагоре благодарността си към Господ, задето ме бе събрал с Марта и Матеуж под едно небе и под един покрив, за да творим красота, сиреч хармония, което сътворяване изпълваше сърцето ми с така жадувания от мене покой, макар дори и само от време на време. […]

Пропуснах нещо. Матеуж наричаше хармонията съзвучие. Най-често съзвучие, понякога благозвучие. Аз го научих на тая дума, знаех я от гърците. Хармония... Ама чуй само как топло звучи!...

 

http://www.readvasko.com/index.php/essays/197-za-harmonijata

 

Wednesday the 29th. Spiralata.net 2002-2017