51. Животът на Учителите 3-11

11

 

   Надявам се, че моите читатели ще ме извинят за свободата, която си позволих, да направя едно толкова дълго отклонение от началния текст. То ми се стори необходимо, за да им разкажа, колкото е възможно по-кратко, за някои от многобройните места, отдалечени едно от друго, където намерихме документи, които разказват за най-античните цивилизации. Да дам една идея за техните изкуства и за тяхната култура, а така също да предам и решаващите мисли и мотиви, които са позволили на тези цивилизации да се задържат на едно изключително високо ниво на сътворение.

   Няколко редки групи хора продължават да практикуват висшия начин на живот. Представяйки техните постижения на света, тези групи донякъде се превръщат във фар за човечеството, което напредва към един нов връх по склона на цивилизацията. Остава да се види, дали грешките на една малка част, одобрени от мнозинството, могат отново да потопят света и да повлекат голяма част от хората в забрава, за един голям цикъл от време. 

   Нашата визия ни показва, че настоящето съдържа кълна на цялото бъдеще. Само днешните дела дават форма на бъдещето. Ако сегашното е съвършено, бъдещето ще бъде съвършено. Не става въпрос за едно актуално съвършенство, ПРЕНЕСЕНО в бъдещето. Това е съзнанието на настоящето съвършенство, което прави съзнанието на съвършеното бъдеще. 

   Където и да отидем, ще намерим следите на един народ, който, в една дадена епоха е живял напълно в настоящето. Цялото му бъдеще е било в съвършена хармония с неговите дела в настоящето, така добре, че бъдещето не е можело да се отдели от съвършенството. Това е произхода на заповедта: „Не се тревожи за бъдещето.“ Те са съблюдавали следното предписание: „Искрено живейте в настоящето и бъдещето задължително ще му съответства.“

   Тази мисъл се намира в техният фолклор, в техните песни, в техните молитви, дори в тези, които са написани за молитвените мелнички. (цилиндри, които се въртят при молитва) Танцът на Дявола, в който Тибетците участват така охотно, е бил измислен да уплаши и изгони Злото, което е унищожило тяхното расово съзнание. С времето, танцът се е превърнал в една обикновена церемония за прогонване на лошите духове. Хората толкова се разтревожили за духовете, че са забравили духовната област, която включва всичко. 

   Този феномен не е ограничен само за една раса или само една вяра. Той е универсален. Първият танц представял красотата и чистотата толкова съвършено имплантирани, че те не могат да бъдат изкоренени, дори при едно лошо предложение. 

   Ние изучихме също приказките за гоблини от „Морето от пясък“, както в Китай наричат пустинята Гоби. В различни места, се чуват странни гласове. Много пъти сме чували да ни викат с нашите собствени имена. Случвало се е да чуем гласовете на една голяма тълпа, която като че ли беше наблизо. Често чувахме различни музикални инструменти, придружени от много нежни пеещи гласове. Видяхме много миражи и чухме шепота на движещите се пясъци. 

   Ние сме сигурни, че слоевете от въздух, намиращи се на известна височина над пустинята, са толкова разредени, че в определени моменти, когато всички външни условия са в хармонично съгласие, те действат като резонансни маси, които отразяват вибрациите, издадени преди време. Вярваме, че събития от Средните векове са възпроизведени по този начин. 

   Нашата работа ни поглъщаше толкова, че ни се струваше, че времето има крила. Под водачеството на старият Лама, ние направихме копия  и триизмерни чертежи на много таблетки и други документи. 

   Сутринта на нашето тръгване времето беше ярко и ясно, и всичко беше готово за нашето пътуване до Шигатзе. (Shigatzé) Бяхме се сбогували с цялата свита на Далай-Лама. Но въпреки това, тълпата се натискаше по улиците, желаеща да ни каже довиждане. Навсякъде се размахваха ръце в знак на довиждане, или поднасяйки ни една молитва за нашата сигурност. Една делегация ни предвождаше километри напред, въртейки молитвени мелнички на върха на дълги прътове. Петдесет човека ни придружиха чак до Шигатзе, по горното течение на Брахмапутра.

   Докато се приближавахме към този град, който е втори по важност в Тибет, ние забелязахме големият будистки манастир на Таши-Лумпо (Tashi - Lumpo), разположен на два километра от града. Една делегация от този манастир мина пет километра, за да ни посрещне и да ни предложи гостоприемството си по времето на нашето пребиваване. От всички страни ни поздравяваха с добре дошли. 

   Влизайки в манастира, ние почувствахме спокойствието и тишината, които изпълваха залите му, като едно голямо присъствие. Наистина, мястото беше идеално за почивка, преди да предприемем етапа, който трябваше да ни заведе до езерото Долма (Dolma) и до Сансравар (Sansrawar). Имахме голямото желание да разгледаме архивите на този манастир. От там, искахме да напреднем възможно най-бързо, тъй като имаше уговорка за нас, да се срещнем с Учителя Бхагаванзи (Bhagavanzi), в храма Пора-тат-Санга. (Pоra-tat-Sanga)

   След вечеря с Ламите, ние говорихме за броя и красотата на храмовете, след това разговорът се ориентира към разликите в религиозните вярвания. Един много стар Лама каза: „Ламите и Йогите нямат същите вярвания. Йогите не могат да признаят, че учението на всеки човек може да бъде окончателно. Трябва всички човешки същества да имат достъп до всяко познание вътре в тях. Ламите се придържат стриктно към учението на Буда. По всяка вероятност, всеки човек ще се развие и ще достигне своето величие. Един християнин ще достигне съзнанието на Христос. Един Будист, ще стане като Буда, и т.н.“

   Всеки има своя Бог, и навсякъде се казва, че Бог е направил човека по свой образ. Всички нации и всички народи имат своя собствен Бог. Едни имат бога на огъня, други този на реколтата и т.н. Всеки има един по-добър бог от своя брат. Как ще мога да разбера кой Бог е направил човека по своя образ? Пред толкова множество богове, аз бих казал по-скоро, че човекът е направил Бог по свой образ. 

   Ние видяхме шестима Лами, които бяха начело на една група, позната под името Скитащи Лами (Lamas Errants). Те ходят от тук на там, без пари. Те никога не просят. Не приемат храна, нито пари от никого. Остават винаги в контакт едни с други и с шестимата от манастира. Има три поделения от този орден, всеки с един Лама начело, което прави един щаб от девет Лами. Тримата шефове на поделение, могат да се намират в три различни страни едновременно. Всеки един от Ламите, който пътува, остава в пряка връзка с шефа на неговото поделение, и самият този шеф, остава във връзка с шестимата Лами от манастира. За да поддържат връзка, те употребяват един метод, който ние наричаме предаване на мисли, поради липса на по-добро име, но ние знаем, че се отнася до една много по-фина и точна форма. Наричат го атма, което означава разговор от душа на душа, без посредник. Ние срещнахме шестима от тези Лами и обядвахме с тях на другия ден. 

   Старият Лама ни каза, че той ще ни придружи в храма на Пора-тат Санга, когато работата ни бъде завършена. Ние приехме, тъй като той беше приятел на Мунът, който ни служеше за водач и преводач. Те двамата ни помогнаха много при изучаване на документите. В хода на един разговор, старият Лама направи инцидентно следната забележка: Двама от вашите другари, които са ви напуснали миналият понеделник, ще пристигнат в Калкута днес в единадесет часа и половина. Ако искате да се свържете с тях, можете да го направите. 

   Нашият шеф написа едно съобщение, канейки нашите другари да отидат направо в Даржелинг (Darjeeling), за да се погрижат за определен случай, който изисква внимание и да разчитат на нашето пристигане на 24 август. Той сложи дата на съобщението си, направи едно копие, и даде оригинала на Ламата. Той го прочете, сгъна внимателно хартията и я остави настрана. 

   Нашите другари ни чакаха наистина в Даржелинг на 24 август. 

   Те ни показаха едно съобщение, което им беше предадено на ръка по-малко от двадесет минути след пристигането им в Калкута. Бяха предположили, че приносителят е един вестител, изпратен напред с инструкции. Следователно, ние имахме материалното доказателство за способностите на някои от Ламите. Ако можеха да се прострат в една посока, защо да не могат да се прострат и във всички посоки ? 

   Имахме желание да побързаме към Пора-тат-Санга, тъй като голям брой поклонници трябваше да се съберат в този сезон, който беше много благоприятен за едно такова посещение. Стигнахме до Гиантзе (Gyantzé), където ни казаха, че ще срещнем един забележителен чела (ученик), познат под името “Смеещият се Ученик”. Неговите песни и неговият смях лекуваха тези, които го слушаха, и помагаше на неговите другари да преминават трудните преходи по техният път. 

   Когато влезнахме в двора на манастира, един много уверен млад мъж се приближи към нас с поздрави за добре дошли. Той ни информира, че Ламите се надяват, че ние ще живеем в техният дом по време на престоя ни в селището. Казахме му, че ще тръгнем веднага на другия ден, тъй като бързахме да стигнем прохода на Пхари (Phari). Той отговори: Ние разбираме, че вие сте по пътя за Пора-тат-Санга. Аз се връщам утре там и ще бъда щастлив да ви придружа, ако сте съгласни. 

   Ние се съгласихме. Смейки се от цяло сърце, той ни заведе в спалното ни помещение, в големия хол на манастира. След като ни настани удобно, Той ни пожела добра вечер и ни напусна, казвайки ни, че ще се срещнем много рано сутринта на другия ден. Това беше Смеещият се ученик. Той ни събуди на другата сутрин с песента си, че закуската е готова. 

   Сбогувахме се с Ламите, получихме тяхната благословия и видяхме, че всичко е приготвено за преминаването ни на етапа към прохода Пхари. Този проход водеше по- нататък от върховете Пхари и Канг-Ла (Kang-La). Пътят, минат сутринта, общо казано, беше много труден, но в по-трудните места, челът ни предвождаше пеейки и смеейки се. В най-непристъпните пасажи, гласът му отекваше и сякаш ни пренасяше с лекота.

   Стигнахме до върха на прохода в три часа след обяд. За наша изненада, вместо подножията на планината, които очаквахме, ние открихме пред нас една прекрасна долина. Това беше долината на Чуби (Chubi). Макар че тя се намира на пет хиляди метра над морското равнище, от двете страни е украсена с хубави гори с буйни зеленолистни дървета. Забелязахме пред нас селища с красиви храмове. Не минахме по дължината на тази долина, а взехме един по-кратък път през Тачи-Чо-Джонг (Tachi- Cho- Jong). Този път се оказа добър. След много малко време, влезнахме в една гора, която беше красиво пресечена от всички страни от поточета. Видяхме множество пеещи птици и диви птици. През цялото пътуване не бяхме забелязали никакъв хищник. Сигурно за това безопасните животни бяха толкова много. 

   Следващото място, където трябваше да спрем беше Маха- Муни (Maha- Muni). Техният храм, приличащ на една крепост, ни изненада. Както и на другите места, бяхме много топло посрещнати. Свещениците отбелязаха, че не трябва да се опитват да ни задържат, тъй като Учителят Пуриджи (Pouridji ) беше заминал преди нас в храма на Пора-тат-Санга, където се стичаха голямо множество йоги, садху и гуру. Последният ден от нашето пътуване съответно щеше да премине в добра компания. 

   На другият ден, поклонниците се събраха много рано сутринта, нетърпеливи да тръгнат възможно най-рано, за да почетат тяхната среща с големият Учител Пуриджи. Те всички искаха да открият за пръв път пейзажа на Пора-тат-Санга, най-високо издигнатият храм на света, бижу, инкрустирано в скалния перваз. Смеещият се Ученик запя: Как ще останем в Маха-Муни, пред миража на тази голяма награда? Това е невъзможно. Сбогом, Маха-Муни, ние те обичаме и ще се върнем към твоя нежен прием, но притеглянето на Пора-тат-Санга е непреодолимо. 

   Кавалкадата тръгна на път. Великият Еверест беше изправен пред нас, изпъкващ в светлината на близката зора и наметнат в безупречно бялата си роба от чист кристал. Все едно ни канеше да направим само още няколко крачки в повече, да протегнем ръка и да докоснем края на неговата дреха. Но всеки път, след като бяхме направили няколкото крачки, неговата маса бягаше от нас. Бяхме минали връх Чомолхари (Chomolhari), неговият голям съсед, който се издига на осем хиляди метра, но този последният ни приличаше на пигмей, в сравнение с гиганта, изправен пред нас. 

   Мислехме, че пътеките, които преминахме по фланговете на Чомолхари са скалисти и опасни, но сега се мъчехме по един път, по който често трябваше да вървим на четири крака. Въпреки това песните и смехът на чела, ни носеха напред като върху крила. В нашия ентусиазъм, забравихме опасностите. Като че ли изведнъж преминавахме трудните участъци. Слънцето дойде да развали илюзията, че само една крачка в повече ще ни позволи да пипнем мощния Еверест и ни откри грандиозни проходи с неописуема красота. От всички страни стърчаха кули и огромни природни храмове, коронясани с кристал, но Еверест, великият Еверест, оставаше винаги пред нас. Видяхме го със зората, докато първите слънчеви лъчи целунаха фланговете му. Видяхме го и когато горещите лъчи на обедното слънце го удариха. Видяхме го и накрая, когато слънцето се навеждаше към хоризонта и му пожелаваше лека вечер. Неговите последни лъчи го къпеха в слава и светлините на здрача предизвикваха над билото му отражения от светлина, които се отправяха към небето.

   Скъпи Читателю, вие ще разберете, че пътят от този ден не ни се струваше нито дълъг, нито труден. Стори ни се, че продължи един миг. Вибрациите на сила, на мир, на мощ и на хармония, които се излъчваха винаги от храмовете, служеха да привлекат пътниците към тези върхове. Няма нищо чудно в това, че Хималаите не създават страх у човека, и че поетите не се уморяват никога да възпяват тяхната красота. 

   Накрая, с падането на нощта, ние бяхме победили всички трудности по пътя и бяхме стигнали задъхани до една доста широка скална маса. Многобройни храмове се виждаха в далечината, но бижуто на Пора-тат-Санга се издигаше на седемстотин метра над нас, къпещо се в ослепителна светлина. Той приличаше на една голяма като дъга лампа, инсталирана в една вдлъбнатина на вертикалната стена, осветяваща със светлината си всичките скали и храмове наоколо. 

   В скалният амфитеатър, в който се намирахме, имаше много мъже и жени. Бяхме изненадани да открием, че жените не бяха изключени от поклонението. Всички, които искаха да дойдат, можеха да го направят. Големи Риши са живели тук. Риши Нири (Rishi Niri) е минал по същите пътища като нас. Петимата Братя също бяха минали три пъти по тези пътища, един път сами, един път с тяхната баба, и един път с великата и добра Дарупати (Darupati), гордост на женствеността. Днес, великият и чист, но скромен Йоги Санти (Yogi Santi), беше седнал там в дълбок екстаз. 

   Попитахме къде всичките тези поклонници ще намерят подслон и препитание. Смеещият се Ученик запя : Не се притеснявайте нито за подслон, нито за препитание. Тук има в изобилие храна, подслон и дрехи за всички.

   След което чела запя с изискан тон: “Всички да седнат” Едвам бяхме седнали, и големи купи с топло и хранително ядене се появиха. Йоги Санти стана и започна да разнася наоколо яденето, подпомогнат от чела и други поклонници. 

   Когато общият апетит беше задоволен, всички поклонници станаха и бяха водени на групи в съседните храмовете, за да прекарат нощта. Челът ни заведе в един храм, разположен на оголена скала, отделен от мястото, където се намирахме, от една вертикална, двадесет и пет метрова стена. Като се приближихме, забелязахме дълъг стълб, на който базата беше на земята, а върха на скалното рамо на храма. Тъй като този стълб изглежда беше единствения начин за влизане, ние се събрахме около него и нашата група се присъедини. Имаше много други храмове, построени в нишите, образувани от други скални рамена, точно над първия храм. За един момент ни се стори, че нашето единствено спасение да намерим подслон за нощта, беше нашата способност да се изкачим по този стълб. Но челът каза: “Не бързайте.” След това с един голям прилив на гласа си той запя: “О, Любими, ние се обръщаме към теб, за да бъдем подслонени в тази благословена нощ.”

   Изведнъж, всички, които ни заобикаляха, запазиха тишина за момент, след което в един глас, с една динамична сила, те произнесоха следващите думи: “Такава е силата на Бога, А.У.М.”

   Веднага се намерихме върху скалните рамена и отидохме с другите поклонници в храмовете, които ни бяха определени. Пристигайки, всякакъв остатък от умора ни беше напуснал. Тази нощ спахме като деца. Ако вълните на силата, излизаща от тази група, бяха получили заповедта да изравнят планините, те биха го направили.

Превод Цветанка Бернард

Следва

Monday the 24th. Spiralata.net 2002-2019