48. Животът на Учителите 3-8

| Печат |

8

 

   Когато говорещият млъкна, ние осъзнахме, че слънцето е доста над хоризонта. Бяхме седнали там, не очаровани, а с повдигнат дух. Ние наистина бяхме част от картината, която беше прожектирана пред нас. Къде се загуби хоризонта? Напълно го бяхме изключили от нашите мисли. Скитахме из безкрайността и й принадлежахме, защото бяхме положили усилия да я достигнем и я бяхме приели. Това учудва ли ви? Бяхме ли способни да разберем необятността на нашите същества, да знаем къде сме, и да разберем важността на ролята ни в този голям космически план? Все още не, скъпи приятели, все още не!

   Ще иска ли светът да приеме това виждане? Не го знаем. Бяхме потопили погледите си в едно удивително далечно минало. Ние не можем да знаем какво крие бъдещето, без това бъдеще да е доказано чрез ефективен живот в настоящето. Но бяхме видели историята на миналото за много милиони години. Ние си предложихме да погледнем към съвършенството, което идваше, знаейки, че бъдещето се простира в продължение на толкова милиона години, които бяхме видели нарисувани върху картината. Ние изоставихме старите си вярвания, и ги забравихме напълно. Ние си представяхме постигането на всички съвършенства, но не с надежда, а с познание. Къде са предишните ни вярвания? Заминаха си, вдигнаха се като мъгла. Космосът е там, ясен като кристал. Имахме съзнанието, че слънцето блестеше, но зад светлината му имаше едно такова ясно кристално осветление, че ни изглеждаше мрачно.

   Събрахме записките си и се отправихме към входа на нашето светилище. В момента, в който бяхме изпратили към нашите мускули нервният поток, който трябваше да даде команда за движение, ние се видяхме пътуващи върху един светлинен лъч и така влязохме в залата. Обаче тя нямаше стени, които да я ограждат. Ние все още се наслаждавахме наум на Космоса. Наистина ли е възможно, ние да сме част и да живеем преплетени в тази необятност? Самата необятност лежеше просната пред величието на нейното създаване.

   Седнахме и се оставихме напълно да потънем в тишина. Не беше произнесена нито една дума. Дори не осъзнавахме как времето минава, докато някой не съобщи, че масата е готова. Яденето представляваше много приятно отклонение, но ние останахме съсредоточени върху основната мисъл за часовете, които бяха минали. Докато ставахме от масата, за да отидем на балкона, слънцето беше отново слязло към хоризонта и изчезваше бързо. Това беше едно видение, а не изглед, което се простираше пред нас. Не беше залез на слънцето, беше вечността. Една кратка част беше изиграна за нас. До нас се намираха нашите приятели, които живееха с нея, час след час. Вие ще се учудите, че техният живот е безсмъртен и че ние ги наричаме Учители! И въпреки това, никога никакъв намек за тяхното майсторство не излезе от устните им. Попитахме ги: „Можем ли да ви наричаме Учители?“ Те отговориха: „Наречете ни синове, ние сме едно с вас.“ Каква красота, колко обикновени бяха! Защо и ние не можем да бъдем така красиво смирени? 

   Напускайки балкона, първо имахме намерението да слезем в селището по стълбите. Вместо това, се запътихме към ръба на балкона. Едвам го достигнахме и се намерихме в градината на хана. Никой от нашата експедиция не разбра как стана това. Нямахме спомен нито за пътуване по въздуха, нито за каквото и да е предвижване. Започнахме толкова да свикваме с изненадите, че просто приехме ситуацията.

   Тръгвайки от градината, отидохме към селището, където видяхме, че всичко е готово за нашето скорошно отпътуване. Достатъчно хора от селото бяха тръгнали напред, за да направят пъртина през снега, който покриваше още проходите, с една покривка от два три метра дебелина. Прохода, който трябваше да преминем, беше отдалечен на около осемдесет километра и неговата височина беше четири хиляди метра над морското равнище. Голяма част от тази страна беше много неравна и трудна за преминаване. Хората бяха свикнали да подготвят писта и да отъпкват снега преди денят на тръгване. Отъпканият сняг замръзва през нощта и става добра основа за хората и животните. 

   Станахме много преди зората и видяхме, че се бяха погрижили за всички детайли. Джаст и Мунът трябваше да ни придружат. Всички жители на селото се бяха събрали, за да се сбогуват с нас. Всички ние съжалявахме, че сме длъжни да напуснем това селище, където бяхме прекарали две толкова хубави зими. Бяхме дълбоко привързани към всички жители по отделно и колективно, и знаехме, че и те изпитват същите чувства към нас. Това бяха обикновени и добри хора. За да ни засвидетелстват тяхното приятелство, много от тях ни съпроводиха на шест или осем километра. Казахме си последно сбогом и продължихме по нашия път към Индия. Но трябваше да минат още месеци, преди нашите погледи да могат да се спрат на южните склонове на Хималаите.

   Докато следвахме основната част на кервана, осъзнахме, че ходим без усилие. Случваше ни се от време на време да видим една точка напред на пътя, като във видение. В момента, в който тази точка ставаше ясна, ние вече бяхме там, и понякога това беше по няколко километра преди кервана. 

   На обед намерихме запалени огньове и приготвено ядене от трима селяни, които се бяха спрели за това. Те се върнаха в селището след обяда. Информираха ни, че другите са заминали напред, за да подготвят пистата през снега и да направят лесно преминаването на прохода. Нашият лагер също беше подготвен предварително и ние трябваше само да се настаним. Всичко беше подготвено до тогава, докато, след като преминахме прохода, слязохме в долината на Гиама-ну-чу (Giama-nu-chu) и настигнахме авангарда на селяните. Те си бяха наложили всичкото това безпокойство, за да ни позволят да преминем безопасно тази неравна планинска част. Те ни оставиха там, тъй като пътят в долината беше лесен.

   Доброволно въведох това кратко описание на техните усилия, за да изтъкна гостоприемството, от което се възползвахме при тези вежливи и обикновени хора по време на цялото ни пътуване до Лхаса. Срещахме много рядко суровите и жестоки обитатели на Тибет, за които толкова пътешественици обичат да говорят.

   Нашият път слизаше по долината на Гиама-ну-чу, след това се качваше по един приток на тази река, до големият проход Тонжор Жунг (Tonjor Jung), след това надолу по протежение на Брахмапутра до Лхаса, където ни очакваха.

   Когато стигнахме до града, ни се стори, че се приближаваме до едно Таос Пуебло (старинни индиански селища в Мексико). Докато гледахме на всички страни, можехме наистина да си помислим, че се намираме в едно Пуебло. Палатът на големия Далай Лама изпъква като бижу над града. Това е седалището на временният губернатор на Тибет, но дълбокият духовен водач е живият Буда, който трябва да управлява духовно от мистериозния скрит град, наречен Шамбала, Небесния Център. Имахме голяма надежда да посетим това свещено място, което се предполага, че се намира дълбоко под пясъците на Гоби.

   Влезнахме в Лхаса придружени от нашия ескорт. Заведоха ни до нашите жилища, където всичко беше комфортно приготвено за нас. Една голяма тълпа остана пред нашата врата с часове, за да се опита да ни види, тъй като беше рядко Бели хора да посетят града. Бяхме поканени да отидем в манастира на другият ден в десет часа. Помолиха ни да изразим всички наши желания и ни казаха, че за всички ще бъде удоволствие да ни услужат. 

   Където и да отивахме, имахме ескорт. Имаше стража пред нашата врата, за да отстрани любопитните, тъй като жителите на Лхаса имат навика да влизат в къщите един на друг свободно. Нашето присъствие беше единственото интересно нещо в живота им, и ние не можехме да им се сърдим за любопитството им. Когато един от нас излизаше сам, любопитните се събираха около него, с очевидното намерение да се осигурят, че той е наистина истински, и понякога се случваше, че тази проверка беше доста объркваща за инспектирания.

   На другата сутрин станахме рано, напълно отпочинали и готови да отидем в манастира, за да се срещнем с първосвещеника, който ни беше изпреварил само с два дена. Докато напускахме града с нашия ескорт, ни се струваше, че всички жители са излезли да ни поздравят. 

   Когато наближихме манастира, първосвещеникът излезе да ни посрещне. За наша голяма изненада, Емил и Мари го придружаваха. Това беше една прекрасна среща. Първосвещеникът беше заприличал на млад мъж. Той каза, че искал непременно да види пак Емил, или един друг Учител от нашите приятели. Имайки усещането за многото си неуспехи, той искаше да говори с тях, за да се изучи допълнително. Той също ни разказа важни новини за малката къща, която беше израснала в селото, в което той служеше. Констатирахме, че той говореше отлично английски език и имаше голямо желание да се изучи. Влезнахме в будисткия манастир и се настанихме удобно. 

   Първосвещеникът се обърна към Мари и каза: Силата е демонстрацията на активният Принцип на Бог, моят Отец. Съвършената дейност на Бог не се изразява нито прекалено, нито малко. Бог няма никога неуспехи и никога не е неактивен. Принципът на Бог работи винаги конструктивно. Аз заповядвам на себе си да бъда в съвършена хармония с активния Принцип на Бога и само с него. 

   Продължавайки мисълта му, Мари взе думата и каза: „Може да направите още една крачка и да кажете със същата прецизност: „Аз разпространявам този божествен пламък през моето физическо тяло.“ Вие тогава сте преобразувани в това чисто вещество, което само Божият Принцип вижда. След това става необходимо да приемете Принципа и да развиете съзнанието си, докато то стане това на Бога. В същото време, вие се претопявате в Бога, вие ставате наистина Бог, и сте едно с Всевишния. Човек принадлежи на това издигнато царство, където той е едно с есенцията на всички неща, и където никакво раздвоение не може да съществува. Той е наистина Бог“.

   Не виждате ли, че човекът сам може да стане Бог или демон? Не можете ли да видите, че ако той живее във вибрационната сфера на Бога, тя цялата е неговото имение? Това е единствената научна сфера, единственото имение на човека, единственото място, където той може да изрази Бог и да бъде едно с него. В тази позиция, човек сигурно надминава концепцията, която смъртните си правят за него. 

   И така, не виждате ли, че вие произхождате от Божието царство и не принадлежите на нито един демон, създаден от въображението на човека? От това произлиза по един напълно логичен и научен начин, че човек е Бог, но той може да излезе с въображението си от Божието царство, и да създаде за своя собствена употреба един демоничен свят, който ще му изглежда реален. Човечеството няма друга алтернатива от това да се поддържа, или да падне. Има само един избор, едно намерение, една истина и една наука, които ви правят свободни. Вие ставате Богове, или роби по ваш избор. 

   Спрете за момент и помислете за универсалността на Бога, Първопричината, без начало или край, с неговата универсална област на действие. Оставете се да бъдете обгърнати от него. Станете верни само на тази концепция, само на нея. Обичайте само един Бог, ЕДНО МОЩНО ПРИСЪСТВИЕ! Ще откриете тогава, че човешките вибрации на вашето тяло се превръщат в оригинални божествени вибрации. Живейте, мислете, еволюирайте и бъдете в единство с тези вибрации. Тогава вие наистина сте в поклонение. И човек става това, на което се покланя, това, което взема за идеал. Това е така за цялото човечество. Има само един Бог, един Христос, едно Причастие, един Човек, едно единствено семейство, в което всички са братя и сестри и са в едно. 

   Ние не можем да изразим Бога като човек или като лично картина. Бог е една универсалност, която включва всичко и взаимопрониква всички неща. Веднага след като го персонализираме, ние сме идолопоклонници. Загубили сме идеала и притежаваме само празния идол. Този идеал не е един умрял спасител, или един умрял Бог. Трябва да направим Бог жив и жизнен за себе си, мислейки и знаейки, че ние сме Бог. Това е от съществено значение. Това е божествената наука на вашето същество. Тя позволява на Христос във вас, вашият Спасител, да оживее и да бъде едно с вас. Вие сте самият Христос и той става двигателя на действията на целият ви живот. Вие сами се спасявате, вие изкупвате вашето истинско Аз, вие сте един с Бог. В благоговение, любов и поклонение пред този идеал, вие го вграждате в себе си, и Бог става активен във вашето вътрешно същество.

   Тук разговорът смени темата си и ние започнахме да обмисляме възможността да отидем в Шамбала. Първосвещеникът попита дали може да дойде. Отговориха му, че може да отиде без трудност, ако е способен да изостави тялото си и да го прибере отново. Така или иначе, групата на Учителите ще отиде в Шамбала тази вечер. Ние се разбрахме, че те ще се съберат в нашата къща рано вечерта и че Томас ще ги придружи. И наистина, те се събраха малко след като се върнахме. След кратък разговор те излязоха през вратата и ние не ги видяхме повече доста дни. 

   През този период, ние бяхме заети да правим чертежи на манастира. Един ден, когато се ровехме в едно от мазетата, ние открихме една древна мраморна таблетка, след преместването на значителни количества отпадъци. Извадихме я навън да я изчистим. Когато го направихме, красотата на изработката и финесът на изпълнението на детайлите й изненадаха всички ни, дори и Ламите. 

   Един стар Лама ни разказа, че в детството си той е станал ученик на един от големите Лами, който е бил водещ на древния будистки манастир, в епохата когато тази таблетка е стояла в една ниша от стената. Неговият учител е държал да се прави визита на тази таблетка, първият понеделник от всеки месец в девет часа сутринта. Те отивали при нишата, в която се намирала таблетката и пазели тишина три-четири минути. Тогава един глас започвал да пее за историята на плочата и за големите неща, представени от нейните гравюри. 

   Според песента, ставало дума за една таблетка от две таблетки близнаци, скулптирани за да увековечат съществуването на една велика бяла цивилизация, която е процъфтявала преди много стотици хиляди години, върху голяма част от сегашния американски континент. Гласът пеел, че втората таблетка сестра още съществувала и че може да се намери в Майчината Земя на нейното сътворяване, което даваше доказателство за нейното съществуване. 

   Записахме си нещата, които разказваше пеещият глас. Няколко години по-късно, докато работехме в описаната земя, ние намерихме таблетката близнак, вградена в една голяма стена на точното място, показано от песента. Стената беше част от един стар храм, сега в руини, в централна Америка. Можем да видим с този пример, как директни истини са извадени на светлина от легендата на песента. 

    Интересът, който оказахме на тази таблетка и на повторената в песента легенда, ни позволи да достигнем до други архиви и документи, които ни донесоха неизмерима помощ в нашата последвала изследователска работа. Този инцидент изигра също решаваща роля, за да ни отвори вратите на архивите в двореца на Далай Лама и на секретните документи на манастира, които са пазени от стотици векове. Между другото, пазителите напълно игнорираха важността на тези документи, и дори съществуването на много от тях. Легендата от песента ни привлече към тях. С изключение на таблетката, това бяха копия, но те бяха много добре направени, и ни позволиха да намерим по- късно оригиналите. 

Превод Цветанка Бернард

Следва