47. Животът на Учителите 3-7

7

   След къса почивка, Мунът стана, докато първите слънчеви лъчи се показваха над далечния хоризонт. Той каза : «  С мен са тези, които са научили многото неща, които Отец има предвид за човечеството, и които виждат с духовно разбиране. Широкият свят следователно е изцяло ясен за тях. Те виждат това, което човечеството само усеща. И те са следователно способни,  да помогнат на човечеството да постигне желанията си. Те чуват хиляди звуци, които обикновено са недоловими, такива като песента на колибрито, писукането на новороденото врабче, нотите с петнадесет хиляда вибрации или повече в секунда, издадени от скакалците в полето, както и много други музикални звуци, до голяма степен надвишаващи обхвата на слуха. 

   Те също могат да почувстват, контролират и издават недоловими звуци, можещи да доведат до някои благодетелствени за целия свят, емоционални реакции, такива като любов, мир, хармония и съвършенство. Те също могат да увеличат и да издадат вибрации, които отговарят на чувствата за изобилие и интензивна радост. Тези вибрации заобикалят човечеството и взаимопроникват всички хора, до степен, че всеки от тях може да ги получи, ако поиска. 

   Когато признаем съществуването на тези вибрации като един факт, ние кооперираме с тях, като ги усилваме и предаваме. Тогава това нещо, от което човечеството има нужда, кристализира около индивидите и придобива форма сред населението. Желанията на хората са постигнати. Когато подходящите вибрации са пуснати в движение, индивидите не могат да избягат от техния ефект. Всички съвършени желания на човечеството се кондензират в конкретни форми. 

   Широкият безкраен океан на съзидателното пространство  на Бога е прозрачен като стъкло. Той обаче е пълен с най-различни енергийни еманации. Тази енергия е позната под името етерична субстанция. Всичките елементи са разтворени, готови да отговорят на повика на вибрационния режим, който ще им позволи да се кондензират във форми. Човешкото същество, сътрудничещо с този ансамбъл, може да постави в движение, чрез своите мисли, подходящите вибрационни въздействия. Тогава елементите, нямайки друг изход, ще се забързат да запълнят матрицата, образувана от желанието. Такъв е абсолютният закон, и никой не може да спре последствията му. 

   Слушайте : един орган свири много ниски ноти по такъв начин, че те спират да са доловими за нас. Сензацията, или чувството, което сме почувствали при слушането на звуците, все още продължава, нали ? Вибрацията продължава, макар и недоловима. Сега нека да повишим нотите все повече и по- високо през гамата, докато станат доловими. Сензацията, която са предизвикали, продължава, докато високите недоловими вибрации продължават. Ние знаем, че вибрациите не спират нито в единия, нито в другия случай, дори тогава, когато излизат от полето на физическия слух. Те са тези, на които даваме името Дух.

   Когато физическите усещания загубят контрол над вибрацийте, Духът го поема, и неговият контрол е безкрайно по- точен. Той се разпростира върху една много по- широка гама от тази на физическите усещания. Тази гама реагира много по- добре на заповедите на вибрационните въздействия на мисълта, и е много по- тясно свързана с духа, отколкото с материята. 

   Физиката е напълно ограничена в материалните действия на тялото, но не и в неговите реакции. Когато достигнем до реакцийте на тялото, ние сме Дух, при условие, че ние дефинираме тялото като дух. Виждаме колко е ограничено физическото тяло. Не само че Духът прониква във всички клетки , но той е взаимопроникващ най- малките частички  от твърдото, течно или газообразно вещество. Фактически, той е силата, от която е изградена матрицата, от къдете веществото приема рзличните си форми. Веществото не може да приеме форма по друг начин. Човекът е единственият прожектор, ексклузивният  координатор на различните матрици на субстанцията. 

   Позволете ми едно кратко отклонение. Вие виждате слънцето на нашата вселена да свети в целия си ослепителен блясък. Докато хоризонтът се отдалечава прогресивно и открива пред очите ни един нов ден, ние виждаме да се ражда една нова епоха, един нов Великден. Това, което наричаме наша вселена, и което се върти около това слънце, е само една от деветдесетте и една подобни вселени, които обикалят около голямото централно слънце. Масата на това слънце е деветдесет и един хиляди пъти по- голяма от масата на деветдесетте и една вселени взети заедно. То е толкова колосално, че всяка от деветдесетте и една вселени, които обикалят около него в един съвършен ред, е толкова малка в сравнение с него, както най- малките частици на един атом, които се въртят около своето централно слънце, което вие наричате ядро. Нашата вселена взима повече от двадесет и шест хиляди и осемстотин години да мине един път своята орбита около голямото централно слънце. Тя се движи в точно математическо отношение с пълната прецесия на Полярната Звезда. Възможно ли е да се съмняваме, че една велика и позитивна Божия сила управлява всичко това ? Но да се върнем към нашите наблюдения. 

   Погледнете отблизо: образува се една картина и вие виждате белия глобус на слънцето. Образува се едно червено петно. Погледнете по- отблизо и вие ще видите един малък изблик на чиста бяла светлина да изскача от червеното петно. Това не е лъч от светлина, това е една движеща се точка от чиста светлина, една искра живот, излъчена и включена в това, което трябва да се роди. Това е за вас само една мъничка точка светлина. Обаче тя е грамадна за тези, които я гледат от близо. Струва ви се странна. Скоро ще имате един инструмент, който ще ви служи за помощ на очите, за да видите всички тези неща, и който ще открие още много други чудеса за човечеството.

   В продължение на хиляди векове, Великото Централно Слънце  е привлякло към себе си хармонични пулсации на енергетични еманации, длъжни да се разпространят или да експлодират. Забележете, че голяма мъглявинна и газообразна маса се откъсва от слънцето чрез  експлозия. Това е картината на раждането на планетата Нептун, която е още само голям ансамбъл от микроскопични частици, или атоми, изхвърлени със сила от слънцето генератор. Светлинната точка се появи преди финалната експлозия и един слънчев център, който от своя страна притежава силата да привлича към него най-малките частици и да поддържа единството им  в същото време като това на по-големите частици, излезли от  слънцето генератор. 

   На пръв поглед, вие ще повярвате, че е станала една експлозия и че фрагменти от слънцето са изхвърлени в пространството. Спрете за момент и наблюдавайте какво наистина е станало. Защо частиците и газта запазват единството си и приемат точна сферична форма? Това е заради интелигентният закон, който е формирал моделите, и който направлява ансамбъла от вселени в една съвършена хармония.  Това е доказателството, че това не е случайно, а че всичко се постига, според един съвършен ред, регулиран от непогрешим закон.

   Светлинната точка, или ядро, е централната искра, слънцето, Христос на Човечеството, около който обикаля цялото човечество. Тя е определената сила на Духа, чийто закон преобладава между всички човешки единици. Централната искра е една точка от чиста бяла светлина, Христос, който е проникнал в първата клетка. Той първо расте, после се дели и предава своята светлина на друга клетка. Родена от разцеплението, тя все пак остава привързана към първата от една сила на сближаване, наречена ЛЮБОВ. 

   Храненето и сближаването на клетките е осигурено като това на едно дете, държано и хранено от майка си. Образува се реално едно дете на слънцето, което съдържа в себе си ядрото, или централното слънце. Това ядро е по образ и подобие на родителя си, който току що го е родил. Веднага след раждането, това ново централно слънце притежава същите правомощия като създателя си, за да привлича, укрепва и поддържа енергийните вибрации, които го заобикалят, и които са необходими за неговият живот и растеж . То накрая се втвърдява и образува планетата Нептун, най-старата от нашата вселена, и тази, която заема най- отдалечената орбита.

   Когато Нептун се е родил и неговото централно слънце започва да привлича енергия към него, главно тази, идваща от неговият родител, слънцето, атомът започва да заема формата на матрицата, проектирана за него преди раждането му. Нептуна заема матричната орбита, вътрешна на тази, която Меркурий заема днес. На тази орбита, детето е по- способно да дърпа своето вещество от родителя си, тъй като то е в още достатъчна близост. 

   Докато то взима веществото си от слънцето, Нептун се втвърдява и приема форма. Вместо да остане една маса от газови изпарения в мъгляво състояние, неговите елементи започват да се разделят и да се кондензират, комбинирайки се химически. Каменната структура на планетата се оформя под интензивна толина и налягане. Докато мекото вещество се втвърдява, неговата повърхност се охлажда и се образува една кора. Тя става по- тежка и по- плътна, както в следствие на охлаждането си, така и в следствие на асимилацията на чуждите частици. 

  Когато тази кора става достатъчно солидна, за да задържи масата във въртене, се формира структурата на примитивните скали на планетата, с една тестообразна маса в центъра.

   След което, водата се появява в следствие на химическия съюз на някои газове и изпарения. Само тогава мъглявината заслужава името планета. Тя е станала видима и еволюира към състояние, когато тя най-вероятно би могла да служи, за да поддържа живота. Обаче и е било необходимо да поддържа своето движение по време на хиляди цикли и да прибавя към структурата си частица по частица от елементи, идващи от вън. Продължителното охлаждане на нейната централна маса, я приближава до съвършенството, очаквайки, че нейното външно атмосферно и химическо състояние, ще бъде готово да служи за поддържане на живи организми. 

   В това време, слънцето генератор се подготвя да роди един друг атом. Когато това е направено, планентата Уран е родена. Експулсирането се провежда с излишъка на сила, която изхвърли Нептун вън от матричната орбита, и го насилва да се движи по орбитата, която актуално е заета от Меркурий. Това е било необходимо, за да направи място на матричната орбита за новородения Уран, за да може той да получи храната си от своя родител, докато неговата структура, във вид на мъглявина, се кондензира в една планета.

   Спокойствието се настанява сега за един дълъг период от време. Нептун, първородният, расте и се приближава до състоянието, в което може да служи за поддръжка на живот. И фактически, амфибийни форми  се появяват в неговите вътрешни, възсолени и гарнирани с облаци, морета. В същото време, един нов атом е готов да бъде изхвърлен. Излишъка от сила при изхвърлянето, изпраща Уран вън от матричната орбита и изпраща Нептун на сегашната орбита, заета от Венера. 

   Нептун тогава е бил достатъчно изстинал, за да може неговата повърхност да служи за поддръжка на живот. Някои избрани амеби са от съществено значение като опора за живота и подхранване на човешкото тяло. Те са съществувале на Нептун, но за да може животът да се привърже към тези амеби, са били необходими известни условия.  Те са били реализирани върху Нептун, който заемал орбитата на Венера, и човешкият живот се появил, подобен на този, който е на земята днес. 

   По този начин е започнала да съществува първата човешка раса, но не чрез животинската амеба, а от човешката амеба от избран тип и характер, надарени с интелект, податлив да ускори процеса на еволюция. Състоянието на нещата върху Нептун по това време, съвършено позволявала едно подбрано човешко развитие, и едно такова развитие, наистина настъпило бързо.

   Не са съществували низши организми от животинското царство. И то не се развива. Нептун е бил населен  от висши същества, които образували много бързо една съвършена човешка раса, на която всичките индивиди са били способни да получават директно тяхното препитание от космичното етерно вещество. Те биха били класифицирани за богове на нашата планета. 

   Много легенди и митове от днес, вземат корените си от този велик народ, който беше съвсем приличащ на Принципа, който му беше дал живот. Тази раса притежаваше способността да изразява красотата и съвършенството. Тя започва да се обгражда със съвършени и прекрасни условия. Фактически, тя направила от Нептун един рай от красота и съвършенство. 

   Съгласно намеренията на Създателя, тази раса е трябвало да се задържи вечно в съвършеното състояние, което била реализирала чрез своето абсолютно владеене над всички елементи. Когато един човек изказвал едно желание, то било веднага осъществено. Но в течение на времето, някои индивиди започнали да показват признаци на мързел и егоизъм, като се опитвали да надминат другарите си. Това довело до разделения, от които се зародили егоизма и алчността. Те от своя страна предизвикали раздори. Губели в битки и спорове времето, което е трябвало да употребят за творения, полезни за прогреса. Вместо да останат тясно свързани към източника си, хората се разделили и изкопали ров помежду си.  Само една малка група запазила духа си висок и благороден. Другите изоставили това, което било тяхна сигурност и защита. Това причинило раждането на едно завихряне около планетата. 

   Хората е трябвало да се придържат към следването на съвършения  божествен  модел, което би им позволило да изградят една пълна с божествени атрибути вселена, върху божествени планети. Но те деградирали до такава степен, че следващата планетарна експлозия била колосална. Когато отговарящата и мъглявина се кондензирала, тя формирала една планета, по-голяма от всички предишни планети. Такова е било раждането на Юпитер. Остатъкът от енергия, който придружил неговото изхвърляне, е бил толкова грамаден, че Сатурне е бил отблъснат от матричната орбита и хвърлен на сегашната орбита на Меркурий. Експлозията е била голяма, и е станала в една толкова напрегната слънчева система, че се образуват голямо количество астероиди, които се подредили около Сатурн. Имайки различна полярност от Сатурн, те не са могли да се съединят с него, и останали самостоятелни. Те не са имали друга възможност, освен да се съберат около тази планета в ленти, познати под името Пръстени на Сатурн. Много от астероидите, които ги образуват, са големи като малки планети.

   Остатъка от сила, за който говорим, изхвърля грандиозната и прекрасна планета Нептун на орбитата , която сега е заета от Земята. Целият и блясък и нейните велики жители били пометени. Оцелели обаче малко, които никога не били изоставили тяхното божествено наследство. Те си съставили тела, способни да търсят убежище в еманацийте на духовната сфера, която заобикаля и взаимопрониква деветдесетте и една вселени, съществуващи сега.

   Под това покритие, оцелелите са могли да запазят знанието си и да го разпространят по такъв начин, че то никога да не може да изчезне. Чрез техните идеали и благодарение на тях ние живеем днес. Потвърждаваме роднинската ни връзка  с тези велики мъже, чиято раса е в основата на човечеството. Те са тези, които са запазили човешките идеали и са поддържали божествеността на човека. 

   След това изминали хиляди векове, необходими на планетата Юпитер да се формира. Тя е толкова голяма, че дори днес, тя не е още изстинала достатъчно. 

   Отново времето минава с бърз полет и слънцето е готово да роди петата мъглявина. Ето раждането на Марс, червената като кръвта планета. В момента, в който завършило нейното изхвърляне, забелязваме един феномен върху мощния Юпитер. Едно огромно червено петно се оформя изведнъж върху фланга му, и той изхвърла едно голямо парче от себе си. Той е родил един сателит, наречен Луна. Отделя се такава остатъчна сила по времето на тези две събития, че гигантът Юпитер е изхвърлен вън от матричната орбита, за да остави място на планетата Марс.

    Докато гигантът Юпитер заема  новата си орбита, неговата форма във вид на завихрена мъглявина, няма достатъчно сила, за да привлече към него голямото количество от частици, изхвърлени от слънцето в момента на неговото раждане. Те са изхвърлени на такова разстояние, че влизат в зоната на влияние на Нептун, Уран, Сатурн и Марс. Но те са с различна полярност и тези планети не могат да ги използват. Те се превръщат в отделни астероиди, без планетарна полярност. Следователно те не могат да се формират като планети, нито да се въртят в орбита и в унисон около централното слънце. Съответно, те образуват в космоса толкова огромни рояци от метеорити, без специфичен ритъм, летейки с огромна скорост, влизайки в сблъсък с други планети, и се врязват в тяхната повърхност или се разчупват на хиляди парчета след сблъсъка. Мъничките частички са повлечени в лудия полет на астероидите през пространството, и в крайна сметка се връщат постепенно към етерната маса, от където голямото централно слънце може да ги вземе обратно и да ги асимилира. То ще ги изхвърли отново под формата на мъглявина при раждането на нови планети или нови атоми. 

   Сега е ред на експлозията, която ражда мъглявината, която оформя накрая нашата Земя. Марс е изхвърлен навън от матричната орбита и Земята заема мястото му. В същото време всички планети са отблъснати на друга орбита, за да направят място на новото дете.

   След това идва раждането на Венера. Както и в предишните случаи, Земята и всички други планети, или всички други атоми, са изхвърлени на друга, винаги по- далечна орбита, за да направят място за новодошлата планета в матричната орбита. След това идва раждането на Меркурий, изхвърляйки другите планети или атоми на други, по- далечни орбити, и допълвайки числото на видимите от астрономите планети днес, или всичко осем.

   В действителност има девет, тъй като матричната орбита не е заета от Меркурий. Тя е заета от последната мъглявина, или дете, но тази мъглявина не се е кондензирала, и затова не можем да я видим. Въпреки това тя е там, и нейното влияние се чувства. Вселената, в която влиза и нашата Земя, има следователно девет планети или атома, които обикалят около централното  слънце, или ядра върху девет орбити, които следват с математическа прецизност. 

   Нещо става с Нептун, най-отдалечената планета от слънцето, на най- голямата орбита. Нептун е стигнал до своята зрялост, а също и до неговата скоростна ограниченост. Той е получил пълния си заряд от светлина, и е готов да се превърне в слънце. Той отива в упадък, докато новата мъглявина започва да взема форма и слънцето е готово да роди десетата мъглявина. Преди изхвърлянето на последната, Нептун е достигнал своя лимит на скоростта в своята обиколка около централното слънце. Той излита в пространството и експлодира, след това се връща в етерна субстанция, от където ще бъде взет отново от централното слънце. Той ще увеличи енергията на това слънце, за да му позволи да изхвърли нови планети или нови атоми. 

   Във вселената, в която е нашата Земя, могат да съществуват едновременно само девет планети или частици, въртящи се около централното слънце. Те еволюират според един постоянен цикъл, съдържащ различните описани фази : раждане, втвърдяване, разширяване на орбитата, стигане на крайната скорост, излитане в пространството, експлозия, дезинтеграция, и накрая ново асимилиране от слънцето, за подготовка на едно ново раждане. Следователно слънцето събира елементи, идващи от етерната субстанция, които той изпраща навън, и които ще станат пак етерни. Това е едно непрекъснато подновяване чрез регенериране, чрез нови раждания. Без този процес, голямото централно слънце на деветдесетте и една вселени, както и централните слънца на различните вселени, щяха да бъдат унищожени преди много време. Всичко щеше да се върне в безкрайността, която съдържа съществуването на всяко вещество. 

   Една мъдра интелигентност, която прониква всички еманации и цялото пространство, вика вселените да приемат форма и ги хвърля в техния поход напред. Слънцето никога не остарява, централното ядро никога не умира. То приема, абсорбира, задържа, втвърдява, след това ражда атома. Въпреки това, то не намалява никога, тъй като получава непрекъснато и абсорбира в себе си еквивалента на това, което изхвърля навън. Регенерацията и възраждането продължават следователно безкрайно. Вселените се образуват, развиват се и връщат това, което са получили. Има цикли на прогресия, които стигат до по- високи и по- високи нива.

   Галактиката от деветдесет и една вселени, в които нашата Земя и нейната галактика от атоми са част, е само една галактика в един по- разширен свят. Той от своя страна съдържа деветдесет и една галактики, обикалящи около едно централно ядро или слънце, на което масата е деветдесет и един хиляди пъти по- голяма от предишното. Тази формула се възпроизвежда почти безкрайно като се умножава всеки път по деветдесет и едно. Всичко това образува големия безкраен Космос, галактиките, които включват «  Млечния Път ». Този космос е наричан често «  лъчът на атомната топлина « , извора на топлина на слънцето. Това е една мъглявина, родена от голямото централно космично слънце, за което говорихме. Тя е била изхвърлена от неговото ядро. 

   Слънцето, такова, каквото вие го виждате в тази мъглявина, ви изпраща само една част от светлинните лъчи от голямото централно слънце. Тази фракция на лъчението е огъната под ъгъл, когато тя прониква в материята, и след това се пречупва. Накрая, огънатите и деформирани лъчи, ни дават едно виждане за слънцето, което го поставя във фалшива позиция. Същите лъчи са след това така ясно отразени, че вие вярвате наистина, че гледате слънцето, когато те се върнат при вас.  Същото явление причинява изкривяването на много други планети или атоми. Там, където изглежда, че звездите са многобройни, те са относително малко. Въпреки това, тяхната обща цифра може да се смятне в голям брой милиони.

   Гледайки картината от близо, вие ще видите, че тези мъглявини и техните слънца не са дискове, ами кълбовидни сфери, сплескани при полюсите им, като Земята. Когато ги изследваме, можем да наблюдаваме само тяхната голяма плоска полярна зона. Невъобразимата маса на великото космическо слънце оказва толкова дълбоко влияние върху лъчите на светлината, че те напълно се пречупват около космоса. Техният контакт с космическите лъчи упражнява също върху тях едно точно въздействие и произвежда тяхното пречупване. Светлинните частици са изхвърлени вън от мястото си до степен, че един-единствен лъч осигурява милиони отразени картини на планети или звезди. Тези звезди следователно се появяват във фалшива позиция, след което отново се появяват милиони отразени картини. Когато ние гледаме през Вселената, ние виждаме и двете лица на картините. Светлината на едното ни идва директно, докато светлината на другото, излъчена стотици милиони години преди това, е направила пълна обиколка на космоса.

   Ние виждаме следователно две картини вместо една. Първата е тази на звездата такава, каквато е съществувала преди няколко стотици хиляди години, докато другата ни я показва такава, каквато е била преди стотици милиони години. Това явление се наблюдава в цялото велико космическо насрочване. В много от случаите, ние гледаме наистина в едно извънредно далечно минало. По реда на същия закон, можем също да гледаме в бъдещето.

   За да се ръководят всичките вселени, са издадени духовни заповеди. Те се предават чрез невидими връзки, подобни на движението на мисълта и на пулса на сърцето, но хиляди пъти увеличени. 

   Тези прекрасни импулси, тези огромни пулсации са предадени от интелекта, с който  е пропито Основно вещество. Той обгръща Космоса, който е неговият духовен партньор. Тези гигантски пулсации изпращат жизнено важна енергия във всички атоми на Космоса и ги карат да се движат в съвършен ред и хармония. 

   В необятността на този безкраен Космос, не може да има нито една болна или недоволна клетка, тъй като една такава клетка ще развали хармонията на цялото. Един врменен хаос  би последвал. Същото е и с един човешки организъм, обезпокоен от нехармонични мисли.

   Думата « Божественост «  е сътворена, за да даде име на това централно командване. Човешкият пулс отговаря в миниатюра на гигантския пулс на Космическото сърце.

   Човекът произлиза от интелекта, който командва над всяка първична субстанция. Той е обратната страна и съжителства със своя източник. Той взима директно своята субстанция от този голям първичен резервоар. Голямото централно слънце прави същото, но в една по- голяма степен, заради съединението си с висшият интелект, който е ръководител на източника. 

   Човекът, човешката същност, е една божия вселена, прекрасно организирана, макар безкрайно малка в сравнение с голямото универсално цяло. Въпреки това, ролята на човека,  

поемащ отговорността за неговата божественост и упражняващ я ефективно е от съществено значение, тъй като човек е част от големият интелект, който е съществувал преди всички вселени, и който командва целия Божествен план на тяхната еволюция.

   Интелектът на произхода взаимопрониква всички еманации на първичната субстанция, по същият начин, както прониква най-елементарните физически форми. Следователно, дори всички вселени да са унищожени, човекът, съдействащ си със съзидателният интелект, може да ги възстанови, тръгвайки от светлинните еманации. Ако една такава катастрофа дойде,човек не само има силата, но и ще бъде силата, която се озвучава в съзидателният интелект, където унищожаването не съществува.

   Когато човекът се върне в това царство, малко го интересува колко време е необходимо за възстановяване на мира и хармонията. Могат да минат милиарди цикли преди да бъде възстановено първичното съвършенство и да позволи да започне процеса на постоянната еволюция. В областта на своята божественост, човек поддържа общение с безкрайността и може да си позволи да чака времената да узреят за проявлението на вселени. Тогава, запазил съзнанието си от своя предишен опит, той е по-добре екипиран, за да допринесе за проявата на по-съвършено и по- устойчиво състояние на нещата. Така, той никога не може да се провали в своята задача, защото неговото съществуване е по-добре определено, отколкото това на която и да е друга форма. Провалът не е написан нито в неговият хоризонт, нито в неговото съзнание. 

   Най- малката частичка става безкрайна между всички форми. Това е, което вижда знаещият мъдрецът, който каза : « Аз съм безсмъртен, вечно млад, вечен. Няма нищо в Живота или Светлината, което да не съм. « Това е истинската му божественост, когато той наистина е постигнал възнесението си. 

Превод Цветанка Бернард

Следва

Monday the 14th. Spiralata.net 2002-2019