38. Животът на Учителите 2-13

13

 

   Сутринта след събуждането, Раймонд беше първи на крак. Той побърза да се оправи, като нетърпелив ученик. Когато свърши, остана прав да кара всички да побързат. Накрая всички влезнахме в залата за ядене, където намерихме Емил и Джаст. Раймонд седна между тях и задаваше въпроси през цялото време докато ядяхме. Едвам свършили да закусваме и той стана. Искаше да се втурне да види къщата, «която беше пораснала за четвърт час.» Слагайки си ръцете върху раменете на Джаст, той каза, че ако можеше да има двама помощници като Емил и Мари, той ще се забавлява да се разхожда навсякъде, за да прави да израстват къщи за бедните хора. След това добави : Но си мисля, че големите собственици на имоти в Ню Йорк ще се разболеят, тъй като те живеят от техните наеми. 

   Емил възрази : И ако искат да ви попречат?  Е добре! каза Раймонд, аз ще го направя все пак. След като къщите са израснали и ако собствениците не искат да ги използват, ще ги хвана насила, ще ги сложа вътре и ще ги вържа с вериги. 

   Всичко това ни накара да се смеем от сърце, тъй като ние винаги бяхме приемали Раймонд като един спокоен и резервиран човек. Той ни каза по- късно, че е бил толкова потресен, че не можел повече да спре да задава въпроси. Той ни осигури, че тази експедиция е била много повече от най- вълнуващата в целия му живот, въпреки че му е станало навик да пътува в далечни страни. Той реши да ни помогне да организираме втора експедиция, за да можем да продължим разкопките според директивите на нашите приятели. Този проект за съжаление нямаше продължение, тъй като Раймонд почина неочаквано следващата година. 

   С голяма мъка го спряхме да отиде веднага да види малката къща. Това завърши с компромиса, според който Джаст и един от другите да го придружат до едно място, от където той ще може да я види. Те се върнаха от тяхната разходка след половин час. Раймонд ликуваше. Той беше видял малката къща и тя беше реална. Тя му беше припомнила едно от неговите  детски видения, в които се е видял да се разхожда с феи, строейки къщи за бедните хора и правейки ги щастливи. 

   Емил ни информира, че вечерта ще има събиране, подобно на това, на което бяхме присъствали предишната година в неговото родно село. Покани ни да отидем всички, което ние приехме с голямо удоволствие. 

   Ние бяхме толкова многобройни, че беше за предпочитане да не ходим всички заедно да огледаме малката къща. Тогава решихме да отидем на групи от пет или шест човека. В първата група влизаха Емил, Раймонд, една или две дами и аз. Минахме пред къщата, където живееше Мари, която се присъедини към нас, както и нашата домакиня. Когато достигнахме близо до къщата, момиченцето се затича да ни посрещне и се хвърли в прегръдките на Мари, казвайки, че братчето и е здраво и енергично. 

   При приближаването на къщата, майката излезе, падна на колене пред Мари, и започна да и говори колко я обожава. Мари протегна ръка да я повдигне и и каза : Не трябва да коленичиш пред мен. Бих направила за всеки, каквото направих за теб. Не съм аз, която заслужавам възхвала за благословението, което ти получи. Това е Великият. 

   Момчето отвори вратата и майка му ни покани да влезем. Ние последвахме дамите, с нашата домакиня за преводач. Не бяха необходими въпроси, къщата беше там, с нейните четири много удобни стаи. Тя беше зобиколена от три страни от абсолютно мизерни колиби. Информираха ни, че обитателите на тези колиби се приготвяха да се изнесат, сигурни, че дяволът е построил тази къща и ще ги убие, ако продължат да живеят там. 

   Скоро имахме новини от управителя. Към единадесет часа сутринта той изпрати капитана и една група войници да ни покани да обядваме  с него в два часа на същият ден. Ние приехме. Един от свитата му ни чакаше в определения час, за да ни придружи до къщата на управителя. Читателят ще разбере, че хубавите екипажи не съществуваха в тази страна. Ние използвахме единственият начин за придвижване, ходенето. 

   Пристигайки в къщата на управителя, видяхме, че голям брой лами от близкият манастир бяха дошли преди нас с техният първосвещеник. Ние разбрахме, че в този манастир живеят от хиляда и петстотин до хиляда и осемстотин лами и е един от изтъкнатите манастири. Управителят беше част от големия съвет на свещениците в тази общност. Ние очаквахме оживени коментари, но установихме, че обяда имаше за цел да направи контакт между ламите и членовете на нашата експедиция. Нашите приятели Учителите, познаваха първосвещеника от дълго време, тъй като го бяха срещали и работели често с него. До тази сутрин, изглежда, управителят не е знаел за тези връзки. Наистина, първосвещеникът беше отсъствал от манастира три години и се беше върнал в деня на пристигането ни. 

   По време на обяда, можахме да разберем, че ламите бяха добре възпитани, имаха широк поглед върху живота, бяха пътували много и че двама от тях дори бяха прекарали една година в Англия и Съединените Щати. Управителят им беше разказал случилото се предната вечер. Много преди края на обяда, атмосферата беше станала много сърдечна. Управителят ни стана много симпатичен. Той намекна за предишната вечер, само за да каже, че след нея е станал много просветен. Призна, че е бил изключителен ксенофоб до тогава. Бяхме принудени да използваме преводачи, което не е никакво удоволствие, когато желаеш да отидеш до дъното на мисълта на един събеседник. 

   Преди да си тръгнем, бяхме сърдечно поканени да посетим манастира на другия ден и да бъдем гости на ламите. Емил ни посъветва да приемем и ние прекарахме с тях един много приятен и конструктивен ден. Големият лама беше един забележителен човек. Той се сприятели в този ден с Томас, и тяхното приятелство след това отлежа, докато се превърна в  тясно и братско разбирателство, което продължи през целия им живот. Големият лама ни оказа безценна помощ по време на нашите следващи пътувания в региона.

Превод Цветанка Бернард

Следва продължение

Monday the 18th. Spiralata.net 2002-2017