33. Животът на Учителите 2-8

8

 

От този момент нататък, ние се съсредоточихме с усърдие да научим тази азбука, под ръководството на Чандър Сен. Дните минаваха с главозамайваща бързина. Когато дойде краят на април, и датата за нашето тръгване към пустинята Гоби наближаваше, по-голяма част от архивите все още не бяха преведени. Утешихме се с идеята, че можем да се върнем да довършим работата си. Нашите приятели бяха превели за нас една голяма част от документите, но бяха настояли ние да изучим написаните знаци и да станем способни да ги превеждаме ние самите. 

През миналият месец септември, се бяхме разбрали с другите членове на нашата експедиция, да се срещнем в пустинята Гоби. След което те трябваше да ни придружат до предполагаемото местонахождение на три антични града, на които точното място беше дадено от някои архиви, които ние все още не бяхме видели, но за които ни беше говорено. Ние бяхме имали в ръцете си само копия, които бяха запалили интереса ни. Според двете серии от документи, за развитието на тези градове, има дата на повече от двеста хиляди години. Техните жители са се радвали на много напреднала цивилизация, и са имали опит в изкуствата и занаятите, и са обработвали желязо и злато. Този последният метал е бил толкова разпространен, че са го използвали за направата на съдовете за хранене и за подковаване на конете. Казваше се, че тези хора са имали пълна власт над натуралните сили така добре, както и върху тяхната собствена сила, излъчвана от Бог. Фактически, тези легенди (ако са легенди), странно приличаха на тези от гръцката митология.

Ако картите, които отговарят, са точни, то голямата империя Уигур е покривала голяма част от Азия и се е простирала в Европа чак до бреговете на Средиземно море, които са френски в момента. Най-голямата и височина е била 200 метра от морското равнище. Била е една голяма равнина, много плодородна и населена, една колония от Майчината Земя. Откриването на руините на нейните градове, ще донесе без съмнение, един голям принос в историята. Описанието на тази страна, под династията на нейните седем крале, с много надминава пищността и блясъка на античният Египет. 

Дори преди епохата на седемте крале, таблетките описват тази страна като много по-процъфтяваща от Египет. Хората са се управлявали сами. Не е имало тогава нито войни, нито васали, нито роби. Върховният ръководител е бил наречен Ръководен Принцип. Това е несъмнено. Таблетките уточняват, че неговото жилище в било сред хората, и че те са го обичали и са му се подчинявали. Таблетките ни информират още, че първият крал от първата династия узурпира правителството на Ръководния Принцип, за да се настани самият той на един трон и да командва.

Времето минаваше бързо и ние бяхме много заети да подготвим тръгването на експедицията. Трябваше да се явим през месец май на една среща, на която разчитахме да допълним нашите запаси и нашата екипировка за последния преход.

Когато се опитвам да опиша моите мисли и сензации при наближаването на определеното за заминаване време, абсолютно не ми достигат думи. Всеки един от часовете на нашето пребиваване беше едно вълшебство. Макар че бяхме прекарали с тези хора повече от пет месеца и бяхме делили с тях домовете им през целия този период, времето беше минало с такава нечувана бързина и месеците ни се бяха сторили като дни. Един свят на възможности се беше отворил за нас. Беше като една широко отворена врата към непредвидени неща без граници. Всеки един от нас имаше усещането, че трябваше само да преминем тази врата, и въпреки това, ние се колебаехме, както се и колебаехме да напуснем тези прекрасни хора, които приемахме като братя. 

Вярвам, че в живота на всеки смъртен има време, когато той може да види вратата широко отворена, така както ние видяхме в тази превъзходна априлска сутрин безкрайните възможности, които можехме да постигнем. Моля читателят да се абстрахира за момент от всичките си предразсъдъци, и да погледне, ако е възможно, през нашите очи. Не го моля да вярва. Моля го да разбере разликата между описанието на живота на Учителите и факта да бъдеш седнал в краката им да ги слушаш.Струваше ни се, че ако искаме да вървим смело напред и да преминем вратата, ще станем учители на всичките реализации. И въпреки това ние се колебаехме. Но защо? Защото нашата вяра не беше пълна. Ние позволявахме на традиционните идеи да ни дърпат назад и да затварят вратата. И после казваме, че вратата е била затворена от съдбата, въпреки че знаем, фактически, че нашата съдба зависи от нас.

Ето едни обикновени доброжелателни хора, и въпреки това чудесни, от които няколко бяха преминали тази врата от много поколения, и, може би, от винаги. Те практикуват духовен живот. Те не поддържат нито прецеденти, нито традиции, ами един чист и честен живот, добре живян, стъпили здраво на земята. Оставям на читателят да направи сравнението. Ние се колебаехме да напуснем тези скъпи души, към които се бяхме толкова привързали по време на последните месеци, и въпреки това, гледахме лакомо към бъдещето, знаейки, че други преживявания ни очакват.

Така че се разделихме с нашите приятели в тази прекрасна априлска сутрин. Те ни стиснаха сърдечно ръцете и ни поканиха от цяло сърце да се върнем. Казахме им едно последно сбогом и се обърнахме на север, за да преминем през голямата пустиня Гоби. Истории за ужасни приключения, станали в тази пустиня, преследваха въображението ни като тъмни видения. Но не се страхувахме, тъй като Емил и Джаст ни придружаваха отново, и Чандър Сен беше заел мястото на Непров. 

За нас, другите големи пътешественици, ходенето по твърдите пътища на кервана, беше част от ежедневната работа. Сигурен съм, че всичките членове на нашата малка група бяха щастливи да бъдат там. Всички признаваха, че един нов свят е започнал да се отваря пред нас. Всеки един си даваше сметка за изолираността на страната и познаваше случайностите на обикновените пътувания от този вид. Въпреки това, една неустоима сила ни буташе напред. Абсолютното ни доверие в нашите големи приятели ни позволи да хвърлим на вятъра всяка мисъл на страх или на трудност за нас самите, и ние влезнахме в приключението с ентусиазма на ученици. 

Бяхме свикнали с най-отдалечените места на земята, но никога не сме имали опит с една толкова отдалечена и изолирана страна. Въпреки това, можехме да пътуваме с неповторима свобода и лекота. Читателят няма да се изненада от нашата пристрастеност към страната и нашите благодетели. Имахме усещането, че отивайки на север, можехме да стигнем до полярните области и да ги завладеем. Не бяхме изминали много път, когато един от нас каза: О, защо не можем да пътуваме като нашите приятели. Колко ли пътят ще бъде лесен! Ние ги насилваме да вървят трудно с нас, поради това, че не можем да ги имитираме.

Всичко беше добре до края на седмият ден. Същият този следобед, към пет часа, излизахме от една дълбока клисура, която бяхме следвали, за да стигнем до по-открито място надолу по веригата. Един член от групата ни показа ездачи в далечината. Разгледахме ги с бинокъла и преброихме двадесет и седем ездача, въоръжени до зъби. Съобщихме това на Джаст. Той отговори, че сигурно са скитащи банди, които заразяват страната. Попитахме го дали това е една група бандити. Той отговори, че сигурно е така, защото никакво стадо не ги придружава. 

Отстранихме се от пътя и наближихме един масив от дървета, където приготвихме нашия лагер за през нощта. През това време, двама от нас пресякоха ручея, в близост до лагера и се изкачиха на едно било, от където можеха да видят терена, на който бяхме забелязали групата от ездачи. Като стигнаха до билото, двамата се спряха и погледнаха с бинокъла, и после побързаха да се върнат в лагера. В момента, в който можехме да ги чуем, те ни съобщиха, че групата от ездачи е на не повече от пет километра и се е насочила към нас. 

Точно в този момент някой забеляза, че ще има буря. Разгледахме небето и наистина видяхме тежки купчини от облаци, които се събираха на северозапад и мъгла, която се приближаваше от всички страни. Почувствахме се зле, тъй като сега можехме да видим бандата от ездачи да слиза направо към нашия лагер. Въпреки че бяхме тридесет и двама, не притежавахме нито едно огнестрелно оръжие и това ни безпокоеше силно. 

Скоро бурята ни достигна със жестокостта на един ураган. Нашите страхове се увеличиха, тъй като вече бяхме имали опит с фурора на един ураган в такава планински пустош. В един момент, вятър от сто и двадесет километра в час, зареден с фини ледени частици ни шибна и зарева около нас. Страхувахме се, че ще бъдем принудени да изместим лагера, за да избегнем падането на счупени клони. После атмосферата се успокои на мястото, на което бяхме. Помислихме, че бурята ще се задоволи само да мине покрай нас, както често се случва в тези местности. 

Тъмата оставаше известна видимост и ние се заехме да внесем ред в палатките, с което бяхме заети около половин час. Спомена за бурята и бандитите, които толкова ни бяха обезпокоили, напълно изчезна от главите ни. Прекъснахме за момент нашата работа и нашият шеф се запъти към изхода на палатката. След като погледна навън, той се обърна и каза: Изглежда бурята се е развихрила наблизо. Но тук, където сме ние, има само един лек бриз. Погледнете: палатката и дърветата около нас едвам се раздвижват. Въздухът е топъл и с лек полъх.

Няколко от нас го последваха навън и останаха един момент потънали в учудване. Докато ние сме подреждали вътрешността на палатката, осъзнавахме само отчасти бурята. Мислехме, че е минала и изкачила клисурата. И наистина, някои климатични смущения преминават през тази област като циклон. Те вилнеят по време на километри преди да се успокоят и често са последвани от плоско спокойствие. Но това не беше случаят сега. Ураганът духаше на тридесет метра от нас, но въздухът беше спокоен и топъл в нашето обкръжение. Но ние бяхме констатирали в подобни бури, че силен студ те пронизва отвсякъде. Вятърът те задушава, който, в слепият си фурор, ви хвърля в лицето ледени частици, които бодат като иглички.

Изведнъж нашата зона на спокойствие се осветли като по магия. В изненада ни се стори, че чуваме човешки викове, доминиращи силата на урагана. Извикаха ни да вечеряме. Влезнахме в палатката и седнахме. По време на вечерята, един от нас се разтревожи какво ли е станало с ездачите, които слизаха по склона преди малко. Един друг каза: Стори ни се че чухме викове, когато бяхме навън. Не можем ли да помогнем на ездачите, ако са се загубили в бурята? 

Джаст взе думата и каза, че тези мъже са част от тези разбойнически банди, най-известни из околността. Тези разбойници преминават цялото си време да крадат и плячкосват селата, и да отнемат стадата им от кози и овце.

След вечеря, по време на едно затишие, чухме викове и шум от цвилещи и дърпащи се коне, като че ли техните ездачи бяха загубили контрол над тях. Това изглежда идваше от много близо, но ние не можехме да видим нищо, толкова вихъра от сняг беше гъст. Не виждахме вече никаква светлина от лагерен огън. 

Малко след това Емил стана, казвайки, че ще покани бандитите в нашия лагер, тъй като, само по изключение, ще бъде невъзможно на един човек или едно животно да преживее до сутринта в бурята. 

И наистина, студът ставаше много силен навън. Двама от нас помолиха да придружат Емил. Това като че ли му достави удоволствие. Той прие и тримата се изгубиха в бурята. След около двадесет минути, те се появиха, последвани от около двадесет разбойници, които водеха конете си за юздите. Те ни информираха, че седмина от тях бяха загубили контакт с групата и сигурно са се загубили в бурята. 

Разбойниците представляваха една странна смес от наполовина диви същества. Влизайки в кръга на светлината, те сякаш заподозряха една клопка от наша страна, за да ги пленим. Тяхната тревога беше видима, но Емил ги успокои, че са свободни да си тръгнат във всеки момент. Той им показа,че ако искат да ни нападнат, ние нямаме никакъв начин за защита. Техният шеф си призна, че точно това е било тяхното желание, когато са ни видяли да се показваме от клисурата преди бурята. След това те са се объркали и толкова са се заблудили, че са загубили пътя към лагера им. Когато Емил и нашите двама приятели са ги намерили, са били притиснати срещу една скала на стотина метра от нашия лагер, надолу по веригата.

Техният шеф каза, че ако ги отблъснем, са обречени на сигурна смърт. Емил ги успокои, че това няма да се случи. Те вързаха за през нощта конете си за дърветата, след това се събраха настрана. Седнаха и започнаха да ядат сушено месо от коза и масло от як, които извадиха от дисагите на седлата си. През време на яденето държаха оръжията си наблизо до тях и спираха, за да чуят и най-малкият шум. Те си говореха и жестикулираха свободно. Джаст ни каза, че те са учудени от нашата екипировка и светлината. Питаха се, защо вятърът не вее и е топло във вътрешността на кръга и защо конете бяха толкова щастливи.

Този от тях, който говореше почти през цялото време, вече беше чувал за нашите приятели. Той казваше на своите другари, че тези хора са като богове и могат да ги унищожат тях, разбойниците, когато пожелаят и изведнъж. Някои бандити, вярвайки, че искаме да ги хванем, се опитваха да накарат другите да ни оберат всичко и да избягат. Но техният шеф настоя да не ни притесняват, казвайки, че ако ни направят лошо, всички ще бъдат унищожени.

След един безкраен разговор, осем от бандитите станаха, приближиха се до нас и казаха, че не искат повече да останат. Те много се страхуваха и щяха да се опитат да намерят лагера си, който беше на няколко километра по течението на реката. Бяха се ориентирали по букета от дървета, където се намирахме. Качиха се на конете си и започнаха да слизат в долината. След около двадесет минути, всички се върнаха, казвайки, че снегът е толкова дебел, че конете им не можели повече да напредват. Самите те не можели да се изправят пред тази буря, най-жестоката от няколко години. След това се настаниха за пренощуване.

Един от нас каза: Е добре, въпреки страхът ми, аз се намирам по-удобно тук, отколкото навън в бурята. 

Джаст се обърна към нас и каза: Къщата на Отца се намира там, където се намирате. Ако сте в тази къща и живеете там, вие се намирате в радостта на духът на Отца. За какво служат топлината и удобството, които са там, ако не сте в тази къща, или не познавате топлината и комфорта й? Свободни сте да поканите тези отвън. Въпреки това, те няма да влязат, тъй като те игнорират вашият дом. Макар че чувстват топлината, тези скъпи хора не искат да се приближат, защото винаги са живели от грабежи. Те не могат да разберат, че самите хора, които те разглеждаха като законна плячка, могат да им направят едно приятелско посрещане без специална причина, и преди всичко, без да принадлежат към същата банда. Те не знаят, че насред снега, студа, или страшната буря, Отецът е там. Нито буря, нито ветрове, нито приливи и отливи не могат да навредят на тези, които правят свой дом от Неговия дом. Ние сме потопени от ветрове и приливи, ако сме загубили контакт с Бога. Бог може да направи това, което виждате в момента, само ако държим постоянно и неотклонно вперени очите си в Него, без да познаваме и виждаме нищо друго. 

Ето в момента моята мисъл: Аз стоя здраво с вперени в теб очи, о, Отче мой, познавайки само теб, и виждам само Бог във всички неща. Стоя солидно на святата планина, познавайки само твоята любов, твоя живот и твоята мъдрост. Твоят божествен дух винаги ме прониква. Той живее вън и вътре в мен. Отче, знам, че този дух не ми е предопределен само на мен, ами на всички твои деца. Знам, че не притежавам нищо повече от тях и че сам Бог съществува за всички. О, Отче мой, аз ти благодаря. 

Можем да намерим истинският мир в сърцето на бурята, тъй като истинският мир пребивава в дълбочината на сърцето на човека, който е намерил своя аз. Точно обратното, един човек може да се намери в самотата на пустинята, сам срещу здрача и широката тишина на природата, и въпреки това да бъде разкъсван от урагана на страстите, или потресен от гръмотевиците на страха. 

За един повърхностен наблюдател, изглежда, че природата безспорно е фаворизирала съществата, надарени с брутална сила, с алчност и силата да проливат кръвта на слабите. Но да разгледаме няколко прости факта, които генерално минават незабелязани. 

Има повече агнета, отколкото лъвове на света, и това не е случайно. Природата не се скита слепешката. Природата, това е Бог, който работи. И Бог не изразходва излишно материалите и не се обърква в конструкциите си. Не ви ли се струва странно, че в продължението на примитивните сили на природата, лъвът не е ял агнето преди да се появи човекът на сцената? Или, агнето буквално е смачкало лъва в борбата за живот. Помощта, дадена на агнето от човека, не е достатъчна, за да обясни този резултат. По всяка вероятност, човекът е започнал своята кървава кариера, избивайки най-кроткото животно. Сигурно е, че той убива повече агнета, отколкото лъвове. Не е човекът, а природата, която издава присъда над лъвския вид.

Помислете един момент и вие ще видите, че природата не може да даде на едно и също животно една характеристична сила с две противоположни цели. Лъвът е голям боец, но беден възпроизводител. Цялата рафинирана сила на тялото му е посветена на борбата. Раждането на малките му е пагубно за него и представлява само един инцидент в живота му. Противно на това, агнето не е голям борец. Той е значи в състояние на малоценност. Не използвайки енергия да се бие, то е по-добър възпроизводител. Природата признава, че е направила грешка, създавайки лъва. Тя е по пътя да поправи тази грешка. Лъвовете и всички други месоядни животни са на изчезване. 

Няма изключение в тази сентенция за смърт, ясно изразена против всички хищни същества, по неизменният закон на природата. Природата работи според вечната справедливост. Под върховният закон на Вселената, атакуващият е загубил предварително битката. Винаги е било така и така и ще бъде, така както за животните, също и за човекът, в гората, както и в града, както в миналото, така и в бъдещето. Лъвът е загубил. Той е загубил в момента, когато е печелил. Той умира, когато убива. Собствената природа на нещата иска той да погълне своя собствен вид, в момента когато разкъсва хладката плът на отвлеченото от стадото агне. Когато първият лъв стовари своите мощни нокти върху плячката си и изръмжа доволен между кървавите си устни, той не пееше за смъртта на безсилното същество, което изяждаше, ами траурният химн на своята собствена раса. Диващината не е признак за събиране. Лъвовете не живеят на банди, мечките не се движат на стада. Диваците между хората сформират малки групи, които се избиват помежду си. Тяхната бруталност се обръща към расата им и става за тях един извор на слабост. 

По аналогия, трябва значи и бандите от диваци да изчезнат. Нито един голям боец никога не е завладял каквото и да е. Цялата победа е илюзия. Военните империи се разпадат бързо на парчета, когато не лежат на нищо друго съществено, освен на сабята. Накрая трябва шефовете да отрекат силата и да се обърнат към правосъдието и съвестта, при риска да видят как се разпада империите им. Хищният звяр човек или животно е самотен, без надежда и без помощ, безвъзвратно осъден, тъй като добротата е единствената истинска сила. Мекотата, това е лъвът с всичките му атрибути, но без вкуса на кръв. Тя подчинява бавно всякакъв живот под триумфалният си закон.

Човек се прави или се премахва сам себе си. В арсенала на мислите си той си кове оръжията, с които се унищожава. Той си прави също инструментите, с които си построява небесни къщи от радост, сила и мир. С добър избор и точна тренировка на мислите си, той може да достигне до божественото съвършенство. Чрез тяхното насилие и лошо използване, той слиза по- долу от звяр. Между тези два края се простира цялата гама от нюанси на характерите. Човекът е техен създател и техен господар. 

Тези мъже тук са останките от един народ, който беше велик и проспериращ. Техните предци са обитавали тази страна по времето, когато тя е била индустриална империя, процъфтяваща и великолепна. Те са практикували науката и изкуството. Познавали също техният произход и тяхната сила и обожавали само този произход и тази сила. Дошъл един момент, когато са започнали да изпитват удоволствие от техните тела. И те не се забавили да ги разочароват. Тогава един голям катаклизъм е опустошил страната, като е пощадил само изолирани планинари. Тези остатъци се групират в общности, от където са произлезли големите европейски раси. 

Местността, в която сме и тази на пустинята Гоби, са били отрязани и повдигнати на една височина, където почти нищо вече не растяло. Тяхното население е било почти напълно унищожено, до такава степен, че са останали само редки общности и понякога само по едно или две семейства. Те се групират в банди. Това са били предците на тези хора, които не могат да просперират, защото са непрекъснато във война едни срещу други. Тяхната история и техният произход са забравени, но можем да се върнем до изключителният извор на тяхната религия и легендите им. Основите си приличат навсякъде, макар че формите са твърде различни. 

Тук Джаст каза, че се страхува да не ни е отегчил, тъй като голяма част от приятелите ни спяха дълбоко. Погледнахме към бандитите. Те всички спяха, забравили като нас самите бурята, която още продължаваше да вилнее. Прибрахме се в палатките си и си починахме, след като изказахме отново нашата благодарност към големите ни приятели.

На другият ден сутринта при събуждане слънцето светеше и целият лагер беше учуден. Облякохме се бързо и видяхме, че всички, включително и бандитите, очакваха закуската. Докато се хранехме, ни осведомиха за програмата на деня, която беше да придружим разбойниците до техния лагер. Беше наистина по-лесно да прокараме една писта всички заедно, отколкото да тръгнем поотделно. Тази переспектива се хареса на бандитите, но не и на нас, тъй като разбрахме, че техният лагер наброяваше сто и петдесет човека. 

На края на закуската, всичките следи от бурята бяха изчезнали. Вдигнахме лагера и тръгнахме с разбойниците и техните коне да прокараме пистата, оставяйки на другите грижата да ни следват с принадлежностите на лагера. 

Лагерът на бандитите се намираше поне на двадесет километра по течението. Въпреки това, ние го достигнахме чак след обяд, много щастливи да можем да спрем. Стори ни се много удобен, с достатъчно място да приеме цялата ни експедиция. След обяда констатирахме, че ще спечелим време, изчаквайки на място един или два дена, за да позволим на снега да се слегне. Бяхме, ефективно, принудени да преминем на другият ден един връх близо пет хиляди метра висок. Времето не се беше затоплило толкова, колкото ние очаквахме, затова продължихме престоя си с още четири дена. Целият лагер ни третираше с най- голямо уважение и направиха всичко възможно, за да ни бъдат приятни. 

При тръгването ни, двама мъже дойдоха да ни попитат дали могат да се приобщят към нашата експедиция. Ние ги приехме с удоволствие, тъй като ни беше необходимо да намерим определен брой помощници в следващото голямо село, на около сто километра от там. Тези двама мъже ни придружаваха до нашето завръщане през есента. 

Когато напуснахме лагера, почти половината от населението му ни придружи до върха на пасажа, за да ни помогнат да прокараме писта през дебелия сняг. Бяхме им много благодарни за техните приятелски усилия, тъй като изкачването беше много трудно. На върха, ние се разделихме с нашите приятели бандити и се отправихме към мястото на срещата, където пристигнахме на 28 май, три дена след групата от приятели, които трябваше да ни намерят, както се бяхме разбрали предишната есен. 

Превод Цветанка Бернард,

Следва продължение

Sunday the 17th. Spiralata.net 2002-2017