31. Животът на Учителите 2-6

6

 

На следващата сутрин, се върнахме към редовната работа по превеждането на знаците, употребени в текста на архивите. Искахме да си изясним с повече яснота тяхното значение. Фактически, с помощта на нашата домакиня, ние научихме азбуката на тези древни писания. Потопихме се надълбоко в тази работа. Една сутрин, след петнадесетина дена, отидохме в храма, както обикновено, и намерихме там нашият приятел, Чандър Сен (Chander Sen), който очевидно беше претърпял смъртта и възкресението. Това беше той, но неговите черти, прекрасно разпознаващи се, не показваха ни най-малка следа от старост. Не беше възможна никаква грешка за неговата самоличност. При влизането ни в стаята, той стана от един стол и се приближи към нас с протегната ръка, с думи за добре дошли. 

Не можете да си представите нашата изненада, докато се събирахме около него и започнахме да му задаваме въпроси. Приличахме на една банда от разпуснати ученици. Всички го разпитвахме едновременно. Сигурно сме му приличали на група деца, които са забелязали едно момче, носещо голяма новина, като всички искаха да научат за какво става въпрос. Но фактът си е факт. Чандър Сен беше там, с неговия глас и с неговите характерни черти, и без следа от старост. Дори неговият глас беше възвърнал тембъра си на зрялост. Целият му вид беше на човек, жив, активен и напълно със способностите си. Изразът на очите и лицето му не се поддават на описание. 

В началото можехме само да го познаем, спомняйки си неговото предишно състояние. Когато се запознахме с него, той беше един грохнал старец, подпиращ се на голяма тояга, за да ходи. Имаше дълги побелели къдрици, колеблива походка и изтощен вид. Между другото, един от нас беше забелязал тези детайли и беше казал: Ето, все пак, между тези велики души някой толкова стар, че изглежда готов да премине в отвъдното.

Разбира се, че си спомняхме за трансформацията, на която бяхме свидетели няколко дена преди това. Но след изчезването на Чандър Сен, всичко това беше излязло от ума ни, тъй като мислехме, че никога повече няма да го видим. Последвалите случки, които възникнаха междувременно, толкова бързо бяха отместили на заден план в умовете ни този случай, че го бяхме почти забравили. Той ни се припомняше по един толкова жив начин, че бяхме изумени, и това е много слабо да се каже. 

Чандър Сен беше повече от подмладен. Той беше по-скоро трансформиран като Този, който ние толкова скъпо уважавахме и обичахме. Съдейки по неговия предишен вид и от вида му от тази сутрин, неговата душа сигурно се беше преродила наново. Вярно е, че не бяхме живяли много с него, но нашият ежедневен контакт беше достатъчно дълъг, за да го познаваме като един старец. След този ден, той остана повече от две години с нас и ни служеше за водач и преводач в нашето преминаване на голямата пустиня на Гоби. Много години след това, когато двама или трима членове от нашата експедиция се събраха и се върнаха към спомените си, случката от тази сутрин беше първото нещо, за което те заговориха.

Като разказвам какво се случи след това, аз няма да се опитвам да предам нашия разговор дума по дума, тъй като останахме почти два дена само да си приказваме. Един подробен разказ би бил досаден. Затова ще предам само основните неща по този случай. Когато първият момент на вълнение беше минал, ние седнахме, и Чандър Сен започна: По същия начин, както тялото представя най-ниския градус на активността на мисълта, така и духът представя най-възвишените идеи на Божествената Мисъл. Тялото е външното изражение на идеите, докато духът е източникът, където формата приема своят първоначален импулс, направо в Божествената Мисъл. Духът е истинският и безсмъртен Аз, в които пребивават всички възможности на Божествената Мисъл.

Атмосферата на идеите е нещо конкретно, едно вещество, което съдържа в себе си всичките съставни части на тялото. Твърде много хора смятат невидимите неща като невеществени. Дори и когато им повтаряме до втръсване, че те не могат да се прикрият, те продължават да вярват, че могат. Адам и Ева дали са успели да се скрият, когато са опитали да избягат от Господ, от закона на Бог? Истината е, че ние носим около нас отворената книга на нашия живот и всеки може да чете съзнателно или несъзнателно. Добре е това да се знае. Някои са добри читатели на мисли, други са по-малко проникващи. Но всеки може да чете по малко, и е невъзможно да се скриеш.

Непрекъснато върху тялото ни се формира едно отлагане, идващо от атмосферата на мислите ни. Тази бавна кондензация накрая става видима от всички. С малко практика, можем да почувстваме силата на мисълта на тази атмосфера, на която съществуването може прогресивно да стане също така конкретно за нас, както и външният свят. 

По начина, по който човек докосва земята със стъпалата си, също така той може да се издигне в небесните висоти върху крилата на вдъхновението. Както героите от Античността, той може да стъпва по земята и да говори на Бог. Колкото повече го прави, толкова по-трудно му става да направи разграничение между универсалния живот и индивидуалното съществуване. Когато човек, чрез своето духовно разбиране направи един съюз с Бог, границата между Бог и него изчезва. И когато сме стигнали там, разбираме какво Исус е разбирал под тези думи: „Моят Отец и аз сме едно.“

През вековете, големите философи са приели идеята, че човек образува една троица. Но те никога не са вярвали, че човекът има тройна личност. Те са го разглеждали като едно същество с тройна натура в неговата единност. Със склонността си да персонализират всичко, концепцията за Светата Троица се е деградирала, докато е станала една незащитима идея на три в едно. Най-добрия начин да я разберем, е да я разглеждаме като вездесъщност, всемогъщество и всезнание на Универсалната Мисъл, която е Бог. Дотогава, докато разглеждаме Светата Троица като три личности в едно, догма, която трябва да приемем, дори когато не можем да я обясним, ще се скитаме в пустинята на суеверието, и като последствие, в съмнението и в страха.

До момента, в който триединната същност на Бог е духовна, а не физична, трябва да се разгледа триединството в човека по-скоро от ментална гледна точка, отколкото материална. Един философ е казал: „Пренебрегвайки всичко останало, един мъдър човек трябва да положи усилие да се опознае сам себе си, тъй като не съществува никакво по-висше познание, нито по-силно задоволство, от това да познаваш своята собствена личност.“ Ако един човек познава своят истински аз, той е принуден да открие латентните си възможности, скритите си сили, спящите си умения. За какво ни служи да спечелим целия свят, докато губим своята душа? Душата е духовният аз. Който и да открие своя духовен аз, може да построи цял един свят, ако той е необходим за неговите спътници. Аз научих, че който и да иска да достигне крайната цел, трябва да търси в дълбочината на своя истински Аз. Той ще намери Бог, пълнота на всичко, което е добро. Човек е троен в своето единство, формирано от духа, от душата и от тялото. Когато е в състояние на духовно невежество, той е склонен да мисли от позицията на физическия план, най-ниския на природата.

Невежият разглежда своето тяло от гледна точка на удоволствието, което може да изпита. Но идва времето, когато той получава чрез сетивата си всичките болки, които може да издържи. Това, което не научаваме чрез мъдростта, трябва да го научим чрез нещастията. Повтарянето на преживяванията ни позволява да затвърдим, че мъдростта е най-добрия път. Исус, Озирис и Буда са казали, че цялата ни интелигентност трябва да бъде използвана да придобием мъдростта.

Мисълта, действаща на плана за интелигентност, повдига вибрациите на тялото до точката, която отговаря на течната фаза. На този план, мисълта не е нито точно физическа, нито напълно духовна. Тя се колебае между материята и духът. Но идва един момент, в който трябва да изберем своя учител. Свят на объркване и хаос очаква служителя на материалността. Можем, напротив, да изберем духа. Който и да го направи, може да се изкачи на върха на Божествения храм в човека. Този етап може да се оприличи на фазата на газовете, която е еластична, с тенденцията за едно безкрайно разрастване.

Бог оставя винаги на човека грижата да избере ориентацията на флуидния поток на мисълта си. Човекът може да избере издигането към небесните висини, които ще го издигнат над мъглата на съмнението, на страха, на греха, и на болестта, или падението към користните дълбини на животинското у човека.

Човек е едно триединство на дух, душа и тяло. Когато той се постави главно в точката на гледане на душата или мисълта, той заема една междинна позиция между двете главни крайности на умствената дейност, низшето ниво, което е тялото, и висшето ниво, което е духа. Мисълта е тирето на връзката между видимото и невидимото. Когато тя действа в нивото на сетивата, мисълта се превръща в мястото на всички животински страсти. Това е змията в градината на Рая, която съблазнява и подбужда да вземем част от отровения плод. Исус е казал: „Както Мойсей е издигнал змията в пустинята, по същия начин трябва Човешкият Син да бъде издигнат.“ Това не се отнасяше до повдигането на тялото му на кръста, а за повдигането на душата му, или на мисълта му, над илюзията на сетивата.

Намирайки се между духа и тялото, без да е разделена от единия или другия, душата е способна да мисли по-ниско и от звяр. Тя може също да се постави в съзнателна връзка с чистия дух, в който спокойствието, чистотата, и мощността на Бог царстват в изобилие.

Когато синът на човека се издигне до това царство, той се издига над илюзиите на физическия свят. Той мисли и действа в плана на чистата интелигентност. Той прави разлика между инстинктите, които споделя с всички животни, и божествените интуиции, които му помагат да общува с Бог. Показаха ми, се ако един човек започне да мисли в плана на чистия дух, неговата душа влиза съзнателно в едно поле, където тя вижда идеала на нещата по-скоро, отколкото самите неща. Тя не зависи повече от сетивата. Светлината на нейния възглед й позволява да види по- голямата панорама на широки хоризонти. И там е, където истината е разкрита чрез божествената интелигентност и носи посланието на вдъхновението и на здравето.

Когато човекът е излязъл от дълбините на материалния свят, рафинираните изображения на тихата красота на менталния свят го заобикалят. Не му трябва много време, за да почувства здрав духовен глад. Неспирната нужда за издигане на душата му го носи в още по-извисени царства. Тогава той не се спира вече да гледа само преходни изображения на спокойствие, ами живее в страната на спокойствието, обгърнат от вечна красота. Той е хвърлил поглед към вътрешния си свят, който е станал съществен за него. Външното е станало вътрешно. Човек тогава се движи в един свят на причини, докато преди се е движил в света на ефектите.

Духът на триединния човек е направен от чиста интелигентност. Това е региона на неговото същество, където свидетелството на сетивата и човешкото становище, нямат никаква тежест пред лицето на намерената истина на вътрешния Христос, Божият Син в сина на човека. Неговото откриване премахва срам и обезсърчаване. И така, от връхната точка на своето същество, човек гледа света с ясното виждане на образованите души. Той вижда толкова неща в небето и на земята, колкото всички философи не са могли и да сънуват. Човек се научава да не бъде едно тяло, подсигурено от една мисъл, командвана от вън или от вътре. Той научава, че неговото тяло и мисъл могат да станат послушните слуги на неговия истински духовен Аз. След това той показва мощността, дошла му от Бог, с която е бил дарен още от началото.

Духът е върховната същност на човешкото същество. Духът не е никога болен, нито нещастен. И както го е казал Емерсон, философът с голяма душа: „Ограниченото е, което страда. Безкрайността си почива в усмихната тишина.“

Във вашата Библия Йов е казал, че човек е дух, и че вдъхването на Всемогъщия му е дал живот. Истината е, че духът в човека, е, който дава живот. И Духът командва по-низшите дейности. Той командва властно, и всичките същества се подчиняват на праведният закон.

Новата ера, обвита в дрехата на предстоящия ден, прави да се почувства нейната зора в сърцата на хората. Девственият Божи Дух, излязъл от сърцето, се подготвя да блесне отново. Скоро ще видим да се отвори вратата, през която всички хора с добра воля, ще могат да влязат в един по-широк и по-пълен живот. Вечно вибрираща от младост, от надежда, и от жизненост, човешката душа се намира на прага на една нова епоха, по-славна от всичките тези, които са осветявали небето още от зората на сътворението. Звездата на Витлеем е видяла как състоянието и пораства при раждането на Исус. Но нейната светлина скоро ще наподобява тази на обедното слънце, тъй като тя ще обяви деня, когато Христос ще се роди в сърцата на всички хора.

Преведе от френски Цветанка Бернард

Следва продължение

Friday the 20th. Spiralata.net 2002-2017