23. Животът на Учителите 1-22

 22.

 

На следващата сутрин напуснахме селото с Емил и Джаст, като единствени придружители. Отправихме се към едно село, разположено по на север, където бяхме избрали да зимуваме. Зимите са много тежки в този регион, и ние искахме да сме сигурни, че ще бъдем удобно настанени преди студовете. Тогава, както и в много други случаи, притесненията ни се оказаха необосновани. С пристигането ни, намерихме добре приготвени удобни квартири, и трябваше само да се настаним.

Пътят, който поехме, тръгвайки от селото на Емил, преминаваше през едно плато, след това продължаваше през една дълга клисура, лъкатушейки до върха, където се намираше второто укрепено селище, защитаващо платото. Стените на клисурата бяха вертикални от сто до триста метра, след това се свързваха с планината, на която върховете се издигаха на седем или осемстотин метра по нависоко. На върха на прохода, два големи скални ръба, на разстояние двеста метра един от друг, бяха надвиснали и ограничаваха едно равно, около един хектар, място. Те бяха свързани с една стена, която беше дванадесет метра висока, двадесет метра широка в основата и десет метра на върха.

Тази стена представляваше един мощен бараж. Тя е била построена по такъв начин, че горната й част образуваше един път, по който можеха да се търкалят големи каменни блокове. От там, те можеха да се хвърлят навън върху един наклонен терен свързан към стръмен склон, върху който пътеката продължаваше от другата страна на прохода. Точки на падане бяха разположени на всеки тридесет метра, с надвеси, достатъчни да попречат падането на камъните навън, та да не удари основата на стената. Един такъв хвърлен камък пада първо върху наклона, после се търкаля по стръмния склон и продължава по клисурата на около шест километра, преди да спре или да се разбие от жестокостта на удара.

Това представляваше една много силна защитна система, тъй като клисурата нямаше никъде повече от двадесет метра ширина по цялото протежение на шестте километра, и наклона й беше достатъчен, за да даде усилване на търкалянето на скалните блокове. От двете страни на клисурата, имаше още четири платформи, свързани с пътеки в краищата на стената. От тези платформи можеше също да се хвърлят скални блокове в клисурата. Видяхме, че бяха приготвени достатъчно голям брой от тези каменни блокове, за всеки случай, върху горната част на стената. Те имаха около четири метра в диаметър. Информираха ни, че никога не е имало нужда да си служат с тях. Само едно племе се е опитало преди да влезе в селото, без да бъде поканено. То е било почти унищожено от каменните блокове, хвърлени от четирите платформи, намиращи се отстрани на клисурата. Първите блокове са отчупили други при падането си, образувайки една лавина от камъни, която е помела клисурите и отнесла всичко с нея. Блоковете, които ние видяхме на върха на стената, бяха там от повече от две хиляди години. Не е имало повече битки от тогава.

Селото беше съставено от шест къщи на три етажа, построени в стената. Терасите им на покрива бяха на нивото на върха на стената, на която се излизаше от вътрешността на къщите, или със стълби, които се изкачваха до всяка тераса. Имаше пробити прозорци в стената на нивото на третия етаж. Те доминираха клисурата. От тези прозорци, и от височината на стената, се виждаше пътя на километри, лъкатушещ покрай планините.

Настаниха ни удобно за нощта на третия етаж на една от къщите. Вечеряхме рано и се качихме всички на терасата да видим залеза на слънцето. След известно време, един около петдесет годишен мъж изкачи стъпалата и дойде при нас. Джаст ни го представи, и той взе участие в разговора. Той живееше в селото, където щяхме да установим нашият зимен лагер, и се връщаше там. Предполагайки, че пътува като нас, ние го поканихме да пътува с нас. Той ни благодари, казвайки, че може да отиде много по-бързо, че се е отбил тук да посети един близък, и че ще се прибере в селото си още тази вечер.

Започнахме да говорим за храма, който трима от нас бяха посетили с Емил и Джаст. Човекът тогава каза спокойно: Аз ви видях тази нощ, седнали на парапета на храма. След това той продължи и ми разказа моето видение, точно както се беше случило и както го бях разказал преди това. Това беше една голяма изненада за мен и моите другари, тъй като аз не бях им разказал моето видение. Мъжът ни беше изцяло непознат, и въпреки това той разказа видението по същия жив начин, както ми се беше появило.

След това продължи: Беше ви показано като на нас, че хората произлизат от Бог, единствената Субстанция. Те вървяха напред организирано толкова дълго, докато имаха съзнанието за това и използваха просто силата си за господство. Но в момента, в който тяхното смъртно същество е видяло една двойнственност на силата, те са започнали да виждат едно разделение, да злоупотребяват с тяхната легитимна власт, и да предизвикват разцепление. Това е довело до различия и до дълбоки разделения, които са се разпространили по цялата земя. Наистина, човек се радва на свободен избор и прави да се случи това, което е обект на мислите му.

Но ще дойде една промяна, тъй като различията горе долу са достигнали техните граници, и хората са започнали да се приближават един към друг. Те започват да разпознават техният общ произход и да разглеждат всеки човек като техен брат, а не вече като техен враг. Когато това понятие бъде добре изградено, те ще видят, че произлизат всички от единствения Източник, и че ще трябва да се върнат в него, тоест, да станат наистина братя. Тогава те ще се намерят на небето и ще разберат, че небе означава вътрешен мир във всички области и пълна хармония, създадена от тях самите тук долу на земята. Те създават техния ад и тяхното небе, в зависимост от пътя, който избират. Небето е било създадено от тях, но не там, където си мислим. Бог се намира наистина в хората, но съществува и във всичко, което заобикаля човека, във всеки камък, всяко дърво, всяко растение, всяко цвете, и всяко създание. Бог е във въздуха, който човек диша, във водата, която пие, в парите, които харчи. Бог е субстанцията на всички неща. Когато човек диша, той диша Бог, толкова колкото и въздуха. Когато взима храната си, той се храни с Бога, така както се храни с яденето.

Ние нямаме желанието да създаваме нови секти или нови култове. Днешните Църкви са достатъчни. Това са логическите центрове за пропаганда, да се помогне на хората да се приближат до Бога чрез Христос, който е във всички. Трябва членовете на Църквите да разберат, че тяхната Църква символизира само едно нещо, Христовото съзнание в човечеството. Ако го разберат, не биха могли да съществуват различия между Църквите, а само в тленната мисъл на човека.

По какво една Църква или една асоциация е различна от друга? Различията на съществуването, в които вярваме, се намират само в материалните разбирания на хората. Вижте до къде са достигнали: до големи войни, до непреклонна омраза между нации и семейства, и също между отделни хора. Всичко това е защото една или друга от църковните организации смята, че нейната доктрина и нейните вярвания са по-добри от тези на съседа. Обаче, те са все същите, тъй като завършват в една точка.

Би било невъзможно за всеки да има едно небе, което му принадлежи. И ако е така, какво би направил един индивид, който е спечелил своето небе и е готов да получи своята компенсация? Ще бъде задължен да прекара остатъка от съществуването си, да търси в лабиринта от небеса специалното небе, което би му принадлежало. Църковните организации и техните слуги се приближават ежедневно едни към други. Ще дойде време, когато те ще се слеят. Няма да има никаква нужда от организация, всичко ще протича в единство.

И все пак, грешката не принадлежи изцяло на Църквите. Малък е броят на тези, които са разбрали концепцията за това какво наистина им предлага живота. По-голяма част се влачат неудовлетворени от живота, загубени, смачкани, и малко или много недоумяващи. Трябва всяка душа да се научи да изразява живота, да се хване за него, и да свети от своя собствен витален център, за да може да изрази, с определена цел и едно конкретно действие, даровете, които Бог му повери.

Трябва всеки един да осъществи своя собствен живот. Не е възможно на някой да живее на мястото на другия. Никой не може да изрази живота ви вместо вас, нито да ви каже как би трябвало да го живеете. "По същия начин както Отца има живот в себе си, е било дадено и на Сина да има живот в себе си". Една душа, която е разбрала това, не може повече да плува в зависимост от ветровете, тъй като цялата причина на живота да бъде, се показва в привилегията и възможността на човека, да изрази своя божествен вътрешен Аз. Целта на Бог е човек да пребивава в неговия божествен образ и подобие. Главната цел в живота на човека трябва да бъде значи, да изрази това, което Бог е проектирал за него.

Когато Исус е бил на върха на планината и неговите ученици са отишли при него, вижте какви мъдри думи им отправя. Човек не може напълно да развие своите способности, ако няма един искрен идеал, една истинска цел в живота. Исус е съзнавал това и е взел важното решение да действа в зависимост с него. Едно семе не може да порасте, ако не е посадено стабилно в земята. Вътрешната сила на Бога не може да произведе едно силно желание, ако то не е солидно посадено в човешката душа. Трябва ни да знаем, всички като Исус, че първият тласък към духовно изразяване, е специфичното желание да изразим Бог.

Исус е казал: "Щастливи са бедните", искайки да каже с това, че всяко ограничение в живота е добро, ако то може да изгради в индивида желанието да се издигне над него и да се освободи. Tой е знаел, че нуждата пророкува доволството. Той е разглеждал всяка нужда като една нива, подготвена за едно семе. Ако засадим семето и му позволим да израсте, то ще задоволи нуждата. Разбирането за нужда много лошо разбрано в основата си. Нужно е едно желание за развитие на живота. Някои големи възпитатели са учили, че трябва да изтръгнем до корен това желание. Но Исус е казал: "Нещастие за вас, които сте задоволени". Който и да е, ако е задоволен, се застоява. Или, за да имаш един широк контакт с живота, трябва винаги да търсиш да го изразяваш пълноценно. Желанието, което отговаря, свидетелства за натиска, който се извършва в тази насока.

Уморен да пълзи в прахта на земята, човек би искал да полети. Неговото желание го тласка да намери закона, който ще му позволи да се издигне над неговите ограничения. Той има капацитета да отиде където иска, унищожавайки понятията за време и дистанция. Казваме че човек предлага и Бог разполага. Точно обратното е истината, тъй като Бог предлага и човек разполага. И човекът може да направи всичко, което прави Бога, ако е разположен да го направи. Синът не може ли да направи същото нещо като бащата ?

От факта, че материалните неща не задоволяват душата, тя е водена да потърси вътрешната сила. Тогава индивида може да намери вътрешният "АЗ СЪМ", и да знае, че е вътре в него, където се намира тази сила, способна да задоволи душата, да отговори на всичките й нужди и желания. От момента, в който знае, че "АЗ СЪМ" е изпълнението на неговото желание, то е вече изпълнено. Лудост е да се гледа навън от божественият АЗ, за да се задоволи едно желание. За да се развие един човек, трябва неговият АЗ да извърши развитието.

Тогава познанието на "АЗ СЪМ" донася едно разбиране и едно невероятно събуждане. То показва, че вътре в нас се намира силата, субстанцията и интелeкта, от които възниква всякаква форма. В момента, в който сме способни да формулираме интелигентно едно обикновено желание, и да посочим съответната идея, силата, интелекта и субстанцията на духа нахлуват задължително, за да го реализират. Не са ли това богатствата на небето, невидими за човешкото око ? Там, в невидимото, лежат несметни богатства, скрити в нас самите. Как всичко това е ясно за този, който е намерил перлата на голямата награда!

Помислете тогава за думите: "Първо търсете царството на Бога и неговата правда (неговата правилна употреба), и всички тези неща ще ви бъдат дадени в повече. "Защо те ще ви бъдат дадени в повече? Защото те са направени от самата същност на Духа. Трябва съзнанието да открие Духа преди да може да формира желаното нещо.

Просветленият човек възприема вътрешния съзидателен принцип, след това вижда ясно и разбира. Той открива тогава шанса на живота си. Има визията на своите възможности, и става осъзнат за откриващото се пред него поле. Знаейки, че съзидателният принцип е вътрешен, той взема желанията на сърцето си, и те се превръщат в един идеал, една матрица, която привлича мощ и вещество за да се напълни. АЗ ВИЖДАМ е концепцията на душата, Обетованата Земя, мечтата, превърнала се в реалност, към която душата може да гледа с вяра.

Човекът не притежава, може би, съзнателно тази реалност. Обаче, когато той изпълни закона, тя приема непременно видима форма. Може да се наложи да се справи с трудностите на пустинята и да триумфира. Когато душата разбере визията като една Обетована Земя, като един идеал, който трябва да стане реалност, тя вижда само доброто, като предмет на желанието си. Достигнала до тази точка, тя не трябва да има съмнения, колебание, нито трептене. Това би било фатално. Трябва да е вярна на визията и да върви напред. Тази визия е характеристична. Тя е толкова нужна за живота, колкото плановете и спецификациите за изграждане на една сграда. Човекът трябва да бъде верен на тази визия, както предприемачът е верен на плановете и спецификациите на архитекта. Трябва да се отстрани всичко, което не е вярно.

Всички велики души са верни на своето виждане. Всичко постигнато е било първо една визия, едно семенце от идея, посято в душата, на което сме позволили да расте и да се развива. Великите души никога не се оставят да им повлиява неверието на другите. Те са готови да се пожертват за тяхната визия, те вярват, и в крайна сметка това е направено в съответствие с тяхната вяра. Исус остава твърдо верен на своята визия и привързан към своя план, дори когато неговите близки роднини са невярващи и неговите най-скъпи приятели са предатели. То им е било дадено в съответствие с тяхната вяра, и така е за всеки един.

Когато един човек тръгва за Обетованата Земя, му трябва да се откаже от страната на тъмнината и да я забрави. Трябва да напусне тъмнината и да тръгне към светлината. Не е възможно едновременно да остане и да тръгне. Трябва да се изоставят старите идеи и да се присъедини към новите, да се забрави това, което не иска да си спомня, и да си спомня само това, което иска да запази. Тези две неща са задължителни. Само визията трябва да остане в мислите ни, ако искаме тя да се изпълни. Спомняме си я, като поддържаме в мисълта си това, което искаме да се изпълни. Разчленяваме нещата и отказваме да си спомняме това, което не трябва да се изпълни. За да екстериоризираме визията, трябва да съобразим с нея всичките ни идеи, мислите ни, нашите думи, и нашите действия. Такава е истинската концентрация, тази на предаността, центриране на всичките сили върху същественото. Това е знакът, че обичаме идеала. Или, идеалът може да бъде изразен само чрез любовта, тъй като любовта прави от него един идеал.

Дори ако човек започне с провал, трябва да бъде решен да постоянства. Това е упражняването на волята, викът на вярата в себе си, израз на вярата, насочваща силата към идеала. Достигаме само тогава идеала, когато насочим съзнателно силата си към него, като използваме нашата воля. Разбира се, ако идеалът не е едно идеално желание, това ще е фатално за него. Трябва идеалната воля да е така полезна като идеала, без което, душата не може да освободи силата, която волята би искала да ръководи. Волята да ти служат, вместо ти да служиш, предизвиква връщането на жизнената сила срещу себе си. Волята да служиш поддържа течението на жизнената сила през душата и се грижи за излъчването на личността.

Волята да служиш дава една цел на визията и остава любовта да се разпространи в живота. Как ще се изяви любовта, ако не минава през този, който изразява живота? Ако любовта мине през съзнанието, целият организъм отговаря и прави да вибрира всяка клетка, от любовта, която той изявява. Тогава тялото се хармонизира, душата излъчва светлина, мисълта се осветлява, идеите стават проникващи, ярки, живи, точни. Думите стават позитивни, истински, конструктивни. Кожата е подновена, пречистена, съживена. Работите се оправят, и всичките неща приемат истинския си вид.

"АЗ СЪМ" се изразява от Мен, и на Мен не му е позволено просто да извади "АЗ СЪМ" Ако тялото не се подчинява на духа, как ще изрази то Духа? Съзнателният ум трябва да желае и да търси Духа, за да може да познае силата на Духа. По този начин, човекът научава, че Духът е изпълнението на нуждата. И Духът има своя върховен израз, когато му позволим да задоволи нуждите на другите. Вратите, които спират резервите на Духа, се отварят, когато го оставим да потече към другите. Това е волята да служим, която отваря на всички безкрайните резерви на Бог и предизвиква разцветът на душата.

Душата се е върнала в дома на Отца, веднага щом е почувствала волята да служи. Блудният син, който служи, става глезен син. Наемникът, който се хранеше с боклуци се превръща в прекрасен принц от една кралска къща, къщата на неговите собствени възможности. Той познава любовта на Бога, разбира подаръка на своя Отец, и го използва за добро. Никой друг не може да получи този подарък, освен синът. Никакъв прислужник, никакъв наемник не може да участва в радостта на наследството на сина. Сервитьорът търси винаги един резултат. Синът е наследил вече всичките притежания на своя Отец.

Когато ние знаем, че принадлежим на дома на Отца и сме наследници на всичките негови притежания, можем да започнем да живеем според желанията на Отца. "Ето сега сме синове на Бога." Съзнанието да бъдем синове на Бога, води до постигане, съзнанието да бъдем сервитьори, води до недостиг. В момента, в който играем ролята на Син в мисълта ни, в думите и в действие ни, ние откриваме, че нашият Отец е изпълнил всичките желания на сърцето ни.

След като стигна до там, ораторът стана, пожела ни лека нощ и изрази надеждата да ни види отново с много от нашите другари при нашето пристигане в зимния ни лагер. След това си отиде.

Превод Цветанка Бернард

Следва...

Monday the 23rd. Spiralata.net 2002-2017