19. Животът на Учителите 1-18

 18.

 

 Бяхме помолили един от служителите на храма да ни събуди с първите лъчи на зората. Той потропа на нашата врата, а на мен ми се струваше, че току-що бях заспал. Всички скочихме от леглата, толкова бяхме нетърпеливи да видим изгрева на слънцето от височината на нашето местоположение. Облякохме се за нула време и се спуснахме към терасата като трима нетърпеливи ученици. Вдигнахме толкова шум, че изплашихме пазителите на храма, които дойдоха през глава да видят дали не сме се побъркали. Мисля, че подобен шум никога не е нарушавал спокойствието на този стар храм от както е бил построен, или от повече от десет хиляди години. Наистина, той беше толкова стар, че се беше слял в едно със скалата, върху която почиваше.

Пристигайки на терасата, препоръките за тишина станаха излишни. От пръв поглед, моите двама другари зяпнаха, с широко отворени очи. Предполагам, че направих същото. Очаквах, че те ще проговорят, когато се развикаха почти едновременно: "Ние наистина висим във въздуха". Тяхното чувство беше същото като това, което бях имал в другия храм. Те бяха забравили в един момент, че техните крака са стъпили на пода и имаха усещането че висят в атмосферата. Един от тях отбеляза: "Не се учудвам, че Учителите могат да летят, след като са изпитали това усещане."

Едно кратко избухване на смях ни извади от нашите мисли. Обърнахме се и видяхме изведнъж зад нас Емил, Джаст и нашия приятел от архивите. Един от моите другари искаше да стисне ръцете на всичките изведнъж и извика: "Това е прекрасно. Няма нищо чудно, че вие можете да летите, след като сте били тук" Те се усмихнаха, и един от тях каза: "Вие също сте свободни да летите като нас. Трябва ви само да знаете, че имате вътрешната сила да го направите, и след това да го използвате.“

Любувахме се на пейзажа. Мъглата беше намаляла и се носеше на големи набъбнали кълба. Те бяха достатъчно високо, за да не се види нито един квадратен метър земя. Движението на кълбата мъгла ни даваше усещането че сме носени върху безшумни крила. Гледайки надалеч, губехме всякакво чувство за гравитация, и беше трудно да си представим, че не летяхме в пространството. Лично аз така бях загубил чувството за тегловност, че се носех над покрива. При звука на един глас, аз паднах така силно, че почувствах шок, чийто ефект усещах в продължение на няколко дена.

Тази сутрин, ние решихме да останем три дни в храма, тъй като имахме само още едно интересно място за посещение, преди да се срещнем с другите секции. Емил ни беше донесъл съобщения. Едно от тях ни информираше, че секцията на нашият шеф беше посетила нашия храм само преди три дни. След закуска, ние излязохме да видим как мъглата изчезва постепенно. Наблюдавахме я докато изчезна съвсем и се появи слънцето. Виждаше се малкото село, сгушено под скалите в долината, която се простираше надалеч. Нашите приятели бяха решили да посетят селото, и ние ги помолихме за разрешение да ги придружим. Те ни отговориха положително смеейки се, и ни посъветваха да си послужим с коша, казвайки, че така ще имаме, при пристигането, по-добър вид, отколкото, ако се опитаме да си послужим с техният начин на придвижване. Свалиха ни един по един върху надвисналата скала, и от там, върху малкото плато, където се намираше селото. Тъкмо и последният от нас изскочи от коша, и нашите приятели бяха там. Слезнахме заедно в селото, където прекарахме голяма част от деня.

Това беше едно старо странно село, характерно за тези планински райони. То беше съставено от двадесетина къщи, издълбани в скалите. Отворите се затваряха с големи камъни. Този начин на конструкция е бил приет, за да се избегне разрушаването на къщите от тежестта на снега през зимата. Селяните бързо се събраха. Емил им говори известно време и беше прието, че ще има една среща на следващия ден след обяд. Многобройни вестители бяха изпратени, за да предупредят хората от околността, желаещи да присъстват.

Информираха ни, че Иван Кръстител е живял в това село и е получил някои учения в този храм. Той е бил точно в същото състояние като сега. Показаха ни къде се е намирала къщата, в която Иван е бил живял, но която е била съборена. Когато се върнахме в храма в края на деня, времето се беше изяснило и ние можахме да видим една безкрайна площ. Показаха ни пътищата, по които Иван се е движил, за да отиде до околните селища. Храмът и неговото село са били построени от преди най-малко шест хиляди години, когато той ги е посетил. Видяхме и пътя, по който дойдохме, който се използва от горе долу същата епоха. Към пет часа след обяд, нашият приятел от архивите се ръкува с нас, казвайки, че ще ни напусне, но скоро ще се върне. Веднага след това той изчезна.

 

Същата тази вечер ние присъствахме, от покрива на храма, на най-изключителния залез на слънцето, който бях наблюдавал някога, а мога да кажа, че бях имал щастието да видя залези в почти всички страни на света. С падането на вечерта, една лека мъглявина покри една малка верига от планини, опасваща една голяма зона от платото, върху които можеше да се спре нашият поглед. Когато слънцето достигна до тази верига, изглеждаше че я огрява от толкова високо, че ние виждахме едно море от разтопено злато. Тогава дойде здрача, който запали високите върхове. Заснежените планини блестяха отдалече. Ледниците приличаха на огромни огнени езици. Пламъците се присъединиха към различните тоналности на небето и изглеждаше, че се стопяваха. Езерата, осеяли равнината, изведнъж заприличаха на вулкани, хвърлящи огън, който се смесваше с цветовете на небето. В един момент имахме усещането, че се намираме на ръба на един безмълвен ад, после ансамбълът се претопи в една единствена хармония на цветове, и една нежна и спокойна вечер падна върху природата. Покоят, който се излъчваше, беше неописуем.

Останахме седнали на терасата до полунощ, разговаряйки и задавайки въпроси на Емил и на Джаст. Въпросите бяха преди всичко върху етнографията и общата история на страната. Емил ни направи многобройни цитати от познати документи на Учителите. Тези документи доказват, че страната е била населена от хиляди години преди нашето историческо време.

Емил каза накрая: Аз не бих искал да опетнявам вашата история, нито да подценявам вашите историци. Но те не са се върнали достатъчно далеч в миналото. Те са приели, че Египет означава външна тъмнина или пустиня, както го показва името му. Всъщност, това име означава "пустиня на мисълта". В египетската епоха, както сега, една голяма част от света е живяла в пустинята на мисълта, и вашите историци не са потърсили скрития смисъл на тази формулировка за да го задълбочат. Те са приели и разказали повърхностните свидетелства на очите и ушите. Това е било началото на вашата история. Много е трудно да я свържем с нашата. Не ви моля да приемете нашата като автентична, но ви предлагам да изберете свободно между двете.

Тогава се появи луната, кръгла и пълна, над планините, които скриваха хоризонта в далечината. Останахме да я наблюдаваме, докато тя беше почти в зенита. Спектакълът беше прекрасен. Леки облаци минаваха от време на време пред една съседна планина, малко по-висока от храма. Когато те минаваха близо до луната, имахме чувството, че се движим с нея пред неподвижните облаци. Това продължи един час.

Изведнъж, ние чухме един шум, подобен на този от падане на тяло. Станахме да погледнем, и ето че една възрастна жена на определена възраст беше там и ни попита усмихната, дали не ни е уплашила. Първо имахме усещането, че тя беше скочила от парапета върху терасата, но тя просто беше потропала с крак, за да привлече нашето внимание, и интензивността на тишината беше усилило звука. Емил се приближи бързо за да я поздрави и ни представи сестра си. Тя се усмихна и ни попита дали не е нарушила нашите мечти.

Седнахме отново и разговорът се ориентира към спомените на нейния опит и на нейната работа в святия живот. Тя имаше трима сина и една дъщеря, всичките възпитани в същия дух. Попитахме я дали нейните деца я придружават. Тя отговори, че двамата по-млади не я оставят никога. Поискахме да ги видим. Тя отговори, че те точно сега са свободни, и изведнъж се появиха двама, един мъж и една жена. Те поздравиха техния чичо и майка си, след това се приближиха, за да бъдат представени на моите другари и на мен. Синът беше един едър, добре изправен здравеняк с мъжествен вид. Изглеждаше на тридесет години. Дъщерята беше по-скоро дребна, слаба, с приятни черти. Беше едно хубаво младо добре уравновесено момиче, което изглеждаше двадесет годишно. По-късно разбрахме, че синът беше на сто и петнадесет години, и дъщерята на сто двадесет и осем. Те трябваше да присъстват на срещата на другия ден и скоро се прибраха.

След тръгването им, ние поздравихме майка им за тях. Тя се обърна към нас и каза: Всяко дете е добро и съвършено при раждането си. Няма лоши деца. Няма значение дали тяхното зачатие е било съвършено и безупречно, или напротив, материално и чувствено. Детето от безупречното зачатие разпознава много бързо неговото родство с Отца. То знае, че е Христос, синът на Бог. То се развива бързо и вижда само съвършенството. Детето, придобито по пътя на чувствата може също веднага да разпознае неговото родство, да забележи че Христос се намира също в него, и да реализира своето съвършенство, правейки от Христос свой идеал. То наблюдава този идеал, обича го и го пази, и накрая то проявява, или възпроизвежда предмета на мислите си. То е родено отново, то е съвършено. То е направило да излезе неговото вътрешно съвършенство, което е съществувало винаги. Първото се е държало за идеала и е съвършено. Второто е забелязало идеала и го е развило. И двете деца са съвършени. Нито едно дете не е лошо. Всички са добри и идват от Бог.

Един от нас каза, че е време да си лягаме, тъй като беше минало полунощ.

Превод Цветанка Бернард

Следва...

 

Tuesday the 23rd. Spiralata.net 2002-2017