18. Животът на Учителите 1-17

17.

 

 На следващата сутрин бяхме в напрежение от очакването на откровението, което щеше да ни донесе този ден. Започнахме да приемаме всеки ден, сам по себе си, като продължение на едно откровение, и имахме усещането, че само се докосваме до дълбокият смисъл на нашия опит. На закуска ни информираха, че ще посетим едно село, разположено по-високо в планината. От там, ще отидем да направим посещение на храма, намиращ се на една от планините, която бях забелязал от покрива на храма, който бях описал преди. Нямаше да бъде възможно да направим повече от двадесет и пет километра на кон. Беше решено двама от селяните да ни придружат на тази дистанция, след което да заведат конете в друго малко селище, където ще ги пазят, очаквайки нашето завръщане. Всичко стана както беше предвидено. Оставихме конете на селяните и започнахме да се изкачваме по тесния планински път, който водеше до селището - нашата цел. Някои части от пътя бяха стъпала, издялани в скалата.

През нощта лагерувахме близо до един хан, намиращ се на една височина, на половината път между точката, където бяхме оставили конете и селото на нашата цел. Ханджията беше един голям и весел старец. Всъщност, той беше толкова дебел и закръглен, че изглеждаше по-скоро да се търкаля, отколкото да ходи, и беше трудно да се каже, че имаше очи. В момента, в който той позна Емил, помоли да бъде излекуван, казвайки, че ако не му помогнат, сигурно ще умре. Научихме, че поддръжката на този хан се предава от баща на син от стотици години. Ханджията беше собственик от седемдесет години.

В началото той е бил излекуван от един вроден дефект, обявен за неизлечим, и е бил започнал духовно издигане за около две години. След това го е изоставил малко по малко и е започнал да се осланя на други да го измъкват от трудностите. Това е продължило около двадесет години, през които се е радвал на прекрасно здраве. Изведнъж той изпада в старите си грешки, без да иска да направи усилие да излезе от летаргията си. Това беше един типичен случай. Неговите подобни живеят без да се притесняват. Всяко усилие става една непоносима тежест за тях. Те спират да се интересуват, и техните молитви за помощ стават механични, вместо да са изказани с дълбоко чувство и интимно желание.

Тръгнахме много рано на следващата сутрин, и в четири часа следобед пристигнахме до целта. Храмът беше кацнал на един скалист връх, почти вертикално на селото. Скалата беше толкова стръмна, че единствения начин да се качим, беше един кош, завързан на едно въже. Сваляха коша, благодарение на един скрипец, поддържан от дървена греда, закрепена към скалата. Единият край на въжето се навиваше на една лебедка, а другият край минаваше над скрипеца и поддържаше коша. Кошът служеше и за изкачване и за слизане. Лебедката беше поставена в една малка стая, издълбана в една надвиснала скала. Гредата, която носеше скрипеца, излизаше навън от скалата, за да може кошът да слезе без да се удари в надвисналата част. На качване, когато коша беше преминал надвисналото, се залюляваше, което позволяваше да се достигне сигурно скалата и да се влезне в малката стая, издълбана в нея. Скалата беше толкова изпъкнала, че кошът се люлееше на двадесетина метра от стената. По даден сигнал, спуснаха коша и ние бяхме изкачени един по един до изпъкналата скала, на сто и тридесет метра височина. Вече стигнали там, потърсихме една пътека, за да се изкачим до храма, намиращ се на седемдесет и пет метра по-нависоко, и на който стените бяха продължение на скалната стена. Информираха ни, че второто изкачване ще се осъществи като първото. И наистина, ние видяхме да се показва от храма една греда, подобна на предишната. Спуснаха ни едно въже, на което беше вързан подобен кош и ние бяхме издигнати един по един до терасата на храма.

Още един път имах усещането да се намирам на покрива на света. Скалният връх, на който се намираше храма, надвишаваше с триста метра всичките съседни планини. Селото, от което бяхме тръгнали, се намираше на триста метра под нас, на върха на един проход, през който се изкачваше, за да се преминат Хималаите. Височината на храма беше с триста и петдесет метра по-ниска от тази на храма, който бях посетил с Емил и Джаст, но от тук се виждаше много по-обхватно. Струваше ни се, че можем да гледаме в безкрайното пространство.

Настаниха ни удобно за нощта. Нашите трима приятели ни казаха, че ще отидат да посетят няколко групи на нашите другари и са готови да отнесат всякакви съобщения от наша страна. Написахме на другарите ни, отбелязвайки старателно датата, часа, и мястото. Запазихме копия от нашите съобщения и по-късно имахме възможността да констатираме, че те бяха дадени на получателите за по-малко от двадесет минути, след като бяха напуснали ръцете ни. След като дадохме съобщенията на нашите приятели, те ни стиснаха ръцете, казвайки ни довиждане до утре сутринта, след това изчезнаха един по един.

След една хубава вечеря, сервирана ни от пазачите на храма, отидохме да си легнем, но без да можем да заспим, тъй като нашите преживявания започваха дълбоко да ни въздействат. Бяхме на три хиляди метра височина, без нито една душа наоколо, с изключение на служителите на храма, и без никакъв друг шум, освен звука на нашите собствени гласове. Въздуха беше абсолютно неподвижен.

Един от нашите другари каза: Няма нищо учудващо, че са избрали разположението на тия храмове като място на медитация. Тишината е толкова пълна, че можем да я помислим за материална. Този храм е наистина едно добро място за усамотяване. Ще изляза да хвърля едно око на околностите.

Той излезе, но малко след това се върна, казвайки, че има много гъста мъгла и не се вижда нищо. Двамата ми другари заспаха скоро, но аз не можах. Станах, облякох се, качих се на покрива на храма, и седнах с висящи крака от стената. Имаше достатъчно лунна светлина, която се филтрираше през мъглата, така че да разнесе пълната тъмнина, която би била непрогледна без това. Слабата лунна светлина даваше релеф на големите кълба мъгла, които ондулираха движейки се наблизо. Тя напомняше, че не бяхме увиснали в пространството, че имаше нещо по-долу, че земята все още съществува, и че мястото, на което бях седнал, беше свързано с нея.

 

 Изведнъж имах видение. Видях едно голямо светлинно тяло, от което излизаха лъчи, под формата на ветрило, и се удължаваха към мене. Бях седнал горе долу по средата на ветрилото. Централният лъч беше най-брилянтен. Всеки лъч продължаваше пътя си, докато не осветяваше една определена част от земята. След което лъчите се събираха в един голям бял лъч. Те се сближаваха в една централна точка от бяла светлина, толкова интензивна, че изглеждаше прозрачна като кристал. Имах чувството че летя в пространството над този спектакъл. Гледайки към далечния източник на белия лъч, аз забелязах духове от далечно минало. Те се приближаваха в нарастващ брой, в стeгнати редици до едно място, след което се разделяха. Те се отдалечаваха все повече и повече един от друг, докато запълниха светлинния лъч и покриха земята. Изглеждаше че всички излизаха от бялата централна точка, в началото един по един, после двама по двама, после четирима по четирима, и така нататък докато стигаха до повече от сто един до друг, наредени в едно стегнато ветрило. В точката на разпръскване, те се разпиляваха, заемайки всичките лъчи, ходейки без ред, всеки както му хрумне. В един момент те заеха цялата земя и тя се покри изцяло от лъчите. След това спектърните форми се приближиха прогресивно едни към други. Лъчите се сближиха към тяхната точка на тръгване, където формите влязоха отново една по една, завършвайки така техния цикъл. Преди да влязат, те се бяха подредили една до друга в стегнати редици от стотина души. С тяхното напредване те намаляваха на брой, докато не остана само една душа, и тя влезна сама в светлината.

Рязко станах, с усещането, че мястото не беше сигурно за мечти, и се върнах в леглото си, където бързо заспах.

Превод Цветанка Бернард

Следва...

Sunday the 17th. Spiralata.net 2002-2017