05. Животът на Учителите 1-4

4.

 

 

Нашето следващо пътуване бе лъч настрани от основния ни маршрут. Оставихме на място голяма част от багажа и тръгнахме на път на следващият ден сутринта към едно село, разположено на около тридесет и пет километра. Пътеката не беше от най-добрите и нейните лъкатушения бяха понякога трудни за следване през гъстата гора, характерна за тази област. Регионът беше труден и неравен, като че ли пътеката не беше много използвана.

Трябваше понякога да си пробиваме път през диви лози. С всяко забавяне, Джаст показваше нетърпение. Ние се учудвахме на неговото поведение, той, който беше толкова уравновесен. Това беше първият и последен път през тези три и половина години, когато той се раздели със спокойствието си. По-късно разбрахме мотива за неговото нетърпение.

Пристигнахме до целта си същата вечер, изморени и гладни; тъй като бяхме бързали напред целия ден, с една малка почивка за обяд.

 

Половин час преди залез слънце, ние влязохме в малкото село, което даваше подслон на двеста жители. Когато се разпространи слухът, че Джаст ни придружава, всички дойдоха да ни посрещнат, старите, както и младите, с всичките им домашни животни. Въпреки че ние бяхме обект на известно любопитство, веднага забелязахме, че интересът беше насочен към Джаст. Всеки един го поздравяваше с дълбоко уважение. След като той им каза няколко думи, голяма част от селяните се върнаха към задълженията си. Джаст ни попита дали искаме да го придружим, докато ни приготвят нашият лагер за нощуване. Петима от нашите отговориха, че предпочитат да си починат от дневната умора. Другите и няколко от селяните последвахме Джаст към другия край на осветеното пространство, което заобикаляше селото. След като го преминахме, навлязохме в джунглата, където не закъсняхме да намерим една човешка форма, просната на земята. В началото я взехме за труп. Но повторното взиране беше достатъчно, за да забележим, че позата показваше по-скоро спокойствието на съня, отколкото това на смъртта. Фигурата беше тази на Джаст, което ни остави вкаменени от изненада. Изведнъж, докато Джаст се приближаваше, тялото се раздвижи и стана. Тялото и Джаст останаха един момент изправени един срещу друг. Не можеше да става и дума за грешка: и двамата бяха Джаст. И после, изведнъж, Джаст, който ни придружи изчезна и остана само един единствен човек изправен пред нас. Всичко се случи за по-малко време, отколкото е необходимо да го кажем, и, нещо изненадващо, никой не зададе въпроси.

 

Петимата, които бяха предпочели да си починат, пристигнаха тичайки, без да сме ги повикали. По-късно ние ги попитахме защо бяха дошли. Отговорите бяха: "Не знаем", "Нашият първи спомен е, че ние се намирахме всички прави и тичащи към вас", "Никой не си спомня никакъв сигнал", "Ние се видяхме тичащи към вас и бяхме стигнали далеч, преди да разберем какво правим".

Един от нас извика: "Моите очи са така силно отворени, че виждам добре по-далече от долината на смъртта. Толкова чудеса ми се показаха, че съм неспособен да мисля.

Един друг каза: "Виждам целият свят да триумфира над смъртта". Един цитат ми идва в съзнанието с една ослепяваща яснота: "Последният враг, смъртта, ще бъде победен". Не е ли това сбъдването на тези думи? Имаме манталитет на пигмеи, в сравнение с гигантското разбиране, което е, все пак, така просто. И ние сме могли да се осмелим да се мислим за страхотно интелигентни. Ние сме деца. Започвам да разбирам думите: "Трябва да се родите отново". Колко са верни тези думи.

Читателят, навярно, ще си представи нашето учудване и нашето недоумение. Ето тук един мъж, който ни беше придружавал и помагал всеки ден, и който в същото време бе оставил тялото си на земята, за да предпази едно село. Това ни накара да си спомним думите: "Най-големият сред вас е този, който служи на другите". От този момент нататък, страхът от смъртта изчезна във всички.

Тези хора имат навика да оставят едно тяло в джунглата пред едно село, когато областта е нападната от мародери на два или четири крака. Тогава селото е защитено от човешки и животински нападатели, като че ли е поставено в един защитен цивилизован център. Виждаше се, че тялото на Джаст се намираше там от доста време. Косата му беше пораснала на туфи и в нея имаше гнезда на една порода малко птиче, характерно за тази област. Те бяха направили гнездата си, отгледали малките си и бяха излетели, от което можеше да се съди за времето, през което това тяло е стояло там, легнало и неподвижно. Този тип птички са много страхливи. При най-малкото безпокойство, те напускат гнездата си. Това показваше обичта и доверието, които бяха имали.

Тигрите човекоядци тероризират до такава степен жителите на селата, че понякога те престават да се съпротивляват и вярват, че тяхната съдба е да бъдат изядени . Тигрите влизат в селото и избират жертвата си. Пред едно от тези села, в самото сърце на гъста джунгла видяхме тялото на един друг от тези мъже, легнало там с цел да го предпази. Това село било нападано от тигри човекоядци, които били изяли близо двеста души. Видяхме един от тези тигри да минава много внимателно над краката на тялото, простряно на земята. Двама от нас наблюдаваха това тяло близо три месеца. Когато те напуснаха селото, то беше непокътнато и на същото място, и никакво зло не се беше случило на селяните. Този същият мъж се включи по-късно в нашата експедиция в Тибет.

Такава възбуда царуваше в нашият лагер тази същата нощ, че никой, освен Джаст, не затвори очи. Той спеше като дете. От време на време, един от нас ставаше за да го гледа как спи, след което си лягаше отново и казваше на съседа си: "Ощипете ме, за да видя дали наистина съм буден". Можеха да се чуят и по-силни думи.

Превод Цветанка Бернард

Следва...

 

Tuesday the 24th. Spiralata.net 2002-2017