10 тайни на любовта

05. Десет тайни на любовта - Втора тайна

Печат

Втора тайна

СИЛАТА НА УВАЖЕНИЕТО

Вторият в списъка на младия човек бе доктор Мили Хопкинс. Доктор Хопкинс била професор по психология в градския университет – първата жена в историята на университета, която притежавала титлата професор. Тя се ползвала с голяма известност и като преподавател, студентите много я обичали и уважавали, а също сътрудниците й.

Младият човек по интонацията й разбра, че се радва на позвъняването му. Тя настоя още на следващия ден да намерят малко време и да се видят. Договориха се за 5 часа вечерта в кабинета на доктор Хопкинс в университета.

Независимо от своите 64 години, доктор Хопкинс притежаваше енергията и ентусиазма на първокурсничка. Гласът й стана оживен и развълнуван, когато младият човек спомена  за стария китаец.

Тя бе не много висока, с широки бедра, добре сложена жена, елегантно облечена в тъмносин костюм с бяла блузка. Имаше златисто-кафяви коси до раменете, повдигнати на тила. Лицето й, макар и покрито с бръчки, бе съсредоточено и приятелски настроено.

- Аз срещнах старият китаец преди около 20 години – каза  тя на младия човек. – Тогава бях съвсем друг човек; бях скитаща наркоманка.

От удивление ченето на младия човек му увисна.

- Вие навярно се шегувате, нали? – попита той нервно.  

- Ни най-малко – отговори  тя без следа от намек за срам или смущение. – Много пъти попадах в болница заради предозиране с наркотици, а после веднага се връщах на улицата, и всичко се повтаряше.

И, ето, веднъж се събудих на болничната носилка след като за пореден път ми промиха стомаха, а редом до мен седеше докторът, държейки ме за ръката. Той имаше добро, миловидно лице, и меко говореше с мен с най-искрена загриженост. Той беше първият човек, който изрази изобщо някакъв интерес към мен като към личност. За пръв път след толкова години някой говореше с мен като с човек. Затова никога няма да забравя старият китаец.

Ние дълго говорихме. Аз му разказах това, което на никого преди това не съм разказвала – за семейството ми,  за детството ми, за живота ми по улиците. За всичко. И знаете ли, просто само говорейки с него за всичко това, аз се чувствах вече по-добре. Той каза, че има приятели, които ще ми помогнат. Даде ми имената им и телефонните им номера и аз се срещнах с тях. И, слава Богу, че се срещнах, защото те ми показаха как да започна отново да живея.

- Имате предвид тайните на Истинската Любов? – попита младият човек.

- Да. Аз узнах основната причина, заради която в живота ми нямаше любов. Аз не обичах себе си. Ето защо за мен беше толкова важна втората тайна на Истинската Любов... силата на уважението.

Виждате ли, аз не уважавах никого и нищо. А ако не уважаваш, то и не обичаш. За да обикнеш някого или нещо, трябва първо да го уважаваш. И  на първо място  трябва да уважаваш себе си. Ако не уважаваш себе си, то не можеш да обичаш себе си, а ако не обичаш себе си, е много  трудно да обичаш другите.

Младият човек си записа  нещо, а Мили продължи:

- В това беше моят най-голям проблем – аз не обичах и не уважавах себе си.

- Но защо?

- Мисля, че източникът на това е в моето детство – обясни Мили. – Аз съм незаконнородено дете. Моята майка се омъжила, когато съм била на три години. Тя винаги се срамуваше заради мен, и моят втори баща непонятно защо открито ме ненавиждаше. Помня, че когато бях на шест години, майка ми прегърна сестрите ми и аз изтичах, за да ме прегърне и мен. Изведнъж почувствах силен удар в гърба и паднах на пода. Никога няма да забравя надвесеното над мен лице на втория ми баща, когато каза: „Тя сега е майка на моите деца, ти си уродливо копеле”.

- И какво каза вашата майка? – попита младият човек.

Беше му трудно да повярва в това, което чува.

- Абсолютно нищо. Тя не ми обърна никакво внимание и продължи да се занимава със сестрите ми, сякаш аз не съществувах. Наистина, трудно е да се повярва, че родителите могат да бъдат токова жестоки?

Но аз ви уверявам, че съм срещала  хора, чиито родители са им причинили много по-големи злини, отколкото на мен. Не мога да кажа, че са ме били често, но не получавах нито любов, нито нежност. Каквото и да се случваше, собствените ми родители не ми обръщаха никакво внимание и ме отблъскваха.

Чувствах се отхвърлена, необичана, и затова ненавиждах живота. Знаете, това е често срещан проблем. Много хора нямата самоуважение. Не харесват външността си, гласа или интелекта, и поради това губят и уважението към себе си, смятайки се за непълноценни в сравнение с другите.

Ето защо ми беше нужно да се науча да уважавам себе си, преди да почувствам любов към някой друг.

- Но как точно се научихте да уважавате себе си? – попита младият човек. – Не мисля, че това е било лесно.

Мили се усмихна.

- Вие сте прав. Това не винаги е лесно, но е осъществимо. Нужно е да се научиш да приемаш себе си, де цениш себе си, независимо от това какво другите говорят за теб. Нужно е да се научиш на това, че всеки има място на тази земя. Всеки един от нас е уникален. Знаете ли например, че никога не е имало именно такъв, като вас, и никога няма да има точно такъв. Дори само заради това си струва да уважаваш всеки един – богат или беден, черен или бял, мъж или жена. В индуизма има прекрасна древна поговорка: „Този, който спасява една душа, спасява целия свят”. Това означава, че всеки е безценен, какъвто и да е цветът на кожата му, каквато и да е религията му – всеки има право да живее.

- Всичко това звучи добре на теория, но на практика изглежда малко по-различно – каза младият човек.

- Разбира се, така може да се каже за всичко – отговори Мели. – Обаче това не означава, че е невъзможно.

Щом аз съм успяла да направя това, аз съм сигурна, че всеки може. Трябва просто да се намери онази черта, която можете да уважавате в себе си и в другите.

- За какво говорите? – попита младият човек.

- Разбирате ли, нашият мозък е уникална машина, и дори днес, с прогреса на съвременната медицина ние знаем само една много малка част от неговите възможности. Една от невероятните способности на мозъка е да намира отговор на всеки поставен въпрос. Така например, ако си зададете въпроса какво обичате и уважавате в себе си, мозъкът ви ще ви даде отговорите.Всъщност старият китаец ми зададе именно този въпрос. Отначало аз отговорих, че нищо не уважавам и не харесвам в себе си.

И тогава той каза:

„Знам, но ако все пак има  нещо, какво би могло да бъде?”

Аз още малко помислих за това и ми дойдоха на ум няколко неща. Аз знаех, че имам светъл ум, в училище винаги съм била най-добрата в класа, уважавах това, че преживях сама, и, независимо от отчайващото положение, никого не съм ограбила или излъгала. Постепенно започнах да се отнасям към себе си по-добре. 

Младият човек нахвърли някакви бележки в бележника си, а после повдигна поглед към доктор Хопкинс.

- Така че да се попиташ какво обичам и уважавам в себе си – това е начин да се развие и построи уважение към себе си. Във всеки случай, на мен то ми помогна. А щом е помогнало на мен, значи може да помогне на всеки. Защото, когато попитата: „Какво уважавам в себе си?”, вашият мозък ще ви даде отговори.

- А какво, ако нищо няма?

- Винаги има нещо, и много често идват на ум едновременно няколко неща. Например, може би, вие уважавате това, че сте честен, че имате работа или че редовно правите физически упражнения. Не е важно точно какво – важно е да намерите каквото и да било, за което да уважавате себе си. Полезно е още да си зададете същия въпрос и по отношение на другите, особено към онези, които не ви харесват.

- Но защо? – попита младият човек.

- Защото тогава умът ви е насочен към това, което уважавате в тях, а не към това, което ви дразни. И когато това се случи, ще можете да се отнасяте към тях с любов.

- Казвайки „с любов”, какво имате предвид?

- Да постъпвате с тях с доброта и внимание. Често забелязваш, че много хора се отнасят с другите, като с нищожества  - продължила доктор Хопкинс, - но на практика всички ние сме рожби на един Създател, всички сме създадени по подобие на Бога. Една от най-грубите грешки, която можем да направим в живота си – това е да подценим силата на един отделен човек. Всеки е способен да промени света, и той по своему действително малко го променя. Когато уважаваме истинските ценности на човека, започваме да се отнасяме към него по различен начин.

Аз помня, когато спях направо на улицата, веднъж се пробудих  посред нощ от това, че един полицай пикае върху лицето ми.

- Какво? – възкликна младият човек. – Как е могъл да направи това?

- Очевидно той е изпитвал само презрение към такива бездомни хора като мен – отговори доктор Хопкинс. – Той не е изпитвал никакво уважение към мен като към човешко същество, и аз никога няма да забравя как стоеше над мен и се смееше. За него това беше прекрасна шегичка.

- Аз съм убедена, че повечето проблеми в света възникват и поради това, че ние губим уважение към себе си и към другите хора, уважение към самия живот. В резултат от това в нас няма любов. По цял свят могат да се забележат резултатите от това – араби и евреи, черни и бели, протестанти и католици – ако ние просто уважавахме убежденията на другия, бихме могли да започнем да се обичаме. Когато разберете собствената си ценност, можете да започнете да разбирате ценността на другите и да ги уважавате. И когато уважавате някого, можете да започнете да го обичате. Например, само когато аз се научих да уважавам и обичам себе си, ми стана приятно да общувам с другите. Оказва се, че, когато търся в хората достойните за уважение качества, моето отношение към тях се променя и ми е по-лесно да се отнасям към тях с любов.

Младият човек се усмихна на себе си, записвайки си нещо. Това изглеждаше толкова просто и толкова разумно, но той никога преди не беше мислил за ролята на уважението в създаването на любовта и любовните отношения.

   - Но кажете ми ето това – каза той. – Как успяхте да станете професор, след като сте живяли на улицата.

Доктор Хопкинс се усмихна.

   - Един от тези, които бяха в списъка на стария китаец, се оказа монахиня. Тя беше прекрасен човек и направи много, за да ми помогне; тя ме прибра от улицата и ми намери жилище в местния манастир. Ние се договорихме така – аз мога да живея там, в отплата за това помагах в домакинството – готвех, работех в градината, чистех. Правих всичко. И още от първия ден ме приемаха като една от сестрите, като член от тяхното семейство. Никога не ме смятаха за нищожество и пияница или разпусната жена; за тях бях просто близък човек, който се нуждае от помощ, и те ми я даваха. За мен това беше нов опит – за пръв път в живота си се почувствах нужна някому.

И именно тази монахиня ме посъветва да продължа образованието си. Тя каза, че съм надарена с прекрасен ум и съм длъжна да го използвам. Никой дотогава не ме е поощрявал така. Аз тръгнах на вечерно училище. В манастира  всички ме подкрепяха и след седем години, най-после, получих магистърска степен, а след още три години – докторска. Това беше най-знаменитият и паметен ден в живота ми. Всички сестри от манастира дойдоха на церемонията, и аз никога няма да забравя онази минута, когато назоваха моето име и аз излязох на сцената да получа дипломата си. Когато ми я връчиха се обърнах към тези, които бяха в салона. Ще помня този миг цял живот; двадесет монахини, стоейки прави се усмихваха, аплодираха и свиреха. А после, когато слязох от сцената, видях още един човек, който стоеше в другия край на аудиторията. Това беше старият китаец. Той вдигна ръце аплодирайки ме, а на лицето му сияеше усмивка.

Вечерта на този ден младият човек обобщи записките си, които беше направил по време на срещата си с мисис Мили Хопкинс:

Втора тайна на Истинската Любов – силата на уважението.

За да обикнеш някого, научи се първо да го уважаваш.

Преди всичко е нужно да уважаваш себе си.

За да придобиеш уважение към себе си, попитай се: „Какво аз уважавам в себе си?”

За да придобиеш уважение към другите – даже към онези, които не ти харесват – попитайте се: „Какво аз уважавам в тях?”

Превод: Петя Стоянова